Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

"Евангелие от Матея" - Митологичната и словесно приказна основа в новозаветните сюжети и ролята им за човешката словесност

Публикувано: 2018-02-06 11:50:30

      Новият завет се състои от четири канонични евангелия. Първото от тях е Евангелието от Матея. Написано е на арамейски език. Предполага се, че това е езикът, на който е говорил Христос. Матей описва  живота на Исус Христос като продължение на старозаветните сюжети.

      Родословието на Исус е предадено в текста чрез характерните изброявания и е проследено от Авраам до Йосиф, който е годеник на Мария. Поставен е акцент върху старозаветните пророчества за идването на бъдещия Месия. Подобно на раждането на много митологични и приказни герои, раждането на Христос също е свързано с чудо. Гръцката богиня Атина се ражда от главата на Зевс, Афродита според Хезиод и гръцките поети се ражда от вълните на океана. В Евангелието от Матея чудото се свързва с тайнството на непорочното зачатие на Светата Дева. Ражда се Бог в човешки образ. Христос е богочовекът, който идва, за да даде спасение на човечеството. Фантазията за божествен произход е често срещана в митологията на много народи и синове на богове управляват родословното дърво на тези герои.

       Поклонението на тримата източни мъдреци, които са доведени от Рождественската звезда, е доказателство в подкрепа на тезата, че се изпълнява божествената промисъл. Символиката на звездата се свързва със светлината, която постепенно се сгъстява до образа на слънчевия герой. Много магични ритуали в древността са завършвали със слънчеви коронясвания. А в приказните текстове често царят е Слънцето и неговият дворец е изпълнен със светлина. Ритуалът като форма на религиозно преживяване, поради своята закономерност, успява да се превърне в общовалидна външна форма. И до днес църковното изкуство запазва много неща от култа към светлината – ореола от лъчи около главата на Христос, ореола изобщо. Рождественската звезда е един от светлинните символи, с които е свързан Христос.

      Пестеливо в евангелския текст е описано бягството на семейството в Египет. Младенецът трябва да бъде спасен от жестокостта на Ирод. В Назарет се преселват Мария и Йосиф, опитвайки се да защитят новородения Месия. Всички изследователи на библейския текст отбелязват, че се пропускат моменти от живота на Христос. Между детството и неговата тридесетгодишна възраст зее огромна празнота в текста. След изкушенията в пустинята Исус призовава своите ученици. В проповедта на планината Христос излага своето учение. В старозаветните текстове наградата, която Бог обещава на своите следовници, е Обетованата земя. Христос измества земната награда с небесната, с духовната. Разделянето на земното и небесното царство е една от най-важните промени в ценностната система на новозаветните текстове. Християнството се превръща в учение, в което духовното начало напълно измества материалното. В духа на тази съществена промяна Христос преосмисля и Десетте заповеди от Мойсеевия закон.

      Отказът от насилие, който проповядва Исус, разделя човечеството на две нови ери: “Слушали сте, че бе казано: “око за око, зъб за зъб”. Аз пък ви казвам: да не се противите на злото”/Мат.5:38/. Отмъщението води до умножаването на злото по земята. Старата ера, водена от “око за око, зъб за зъб”,  е изместена от новата – “ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата”. Трябва да се умножава не злото, а доброто по земята, на която всички са равни пред Бога, който “оставя своето слънце да грее над лоши и добри и праща дъжд на праведни и неправедни”/Мат.5:45/.

      Любовта към ближния е основен принцип в християнството. Духовното развитие на човечеството трябва да върви в посока на умножаване на доброто, а любовта към хората включва в себе си и любов към враговете. Така Христос прощава на своите врагове и се моли за тяхното спасение. Бог се оказва любов, която търси духа. Но според съвременните изследователи това не е откритие нито на християнството, нито на философите, а е един всеобщ човешки прастар натрупан опит. Както Христос приема хората с божествена любов, така и любовта на хората от векове има духовен и божествен характер. Човекът, който проповядва такава любов, не може да не бъде божествен. Ето как по времето на Нерон Сенека описва такъв човек в писмо до Луцилий: “Някаква божествена сила го владее, един толкова прекрасен дух, напълно уравновесен, въздигнат над всичко дребнаво, такъв човек е движен от небесна сила, такова нещо не съществува без намесата на божеството”.  Христос става изразител на идеята, присъстваща в литературните, митологичните и приказните текстове на всички народи, към която се стремят хората от всички епохи. Това е идеята за общество, изградено от хора, които се обичат.

      Бог е любов, а когато се обичаме, бог е в нас. Процесът на такова превръщане на човека в божество също се среща в много езически митове, в които посветеният в мистериите сам се издига до състояние на божествено почитание. Такива са били мистериите на Изида, за които разказва Апулей /древноримски писател/. Посветеният  получава корона от палмови листа, качват го на пиедестал и го почитат като слънце. Представите за превръщане в божество са прастари. Старата вяра обаче ги пренася във времето след смъртта. Един египетски текст, представляващ песен на отиваща си от този свят душа, предава точно тези представи: “Аз съм големият бог, който сам се създаде”. В древността превръщането в бог неизбежно води до нарастване на индивидуалното значение и власт. Това обяснява честото срещане на този мотив в различните митологии.

       Чудесата, които върши Исус, са свързани с изцеления. И в приказните, и в  митологическите текстове се срещаме с такива магически практики. Както и при Исус, условието е лечителят да е безкористен и да не търси материална награда–  “Даром получихте, даром давайте”/Мат.10:8/. Исус е зареден с лечителни сили от самия Бог. Лечението на болните Христос свързва с вярата. Факт е, че ако болният вярва,  животът му може да бъде променен.

      Поученията на Исус най-често имат форма на притчи. По иносказателен път той разяснява идеите си. Словото му може да бъде разбрано с притчата за сеяча. Когато той сее, едно зърно пада край пътя и небесните птици го озобват. Друго пада на каменисто място без много пръст и изниква, но понеже няма корен, изсъхва. Трето зърно пада в тръните, които го засенчват и то не дава плод. Това зърно, което пада на добра почва, дава плод, който после се умножава. Примерът за сеяча, който не изглежда пряко свързан с темата, трябва да бъде разтълкуван, за да се разкрие неговия истински смисъл. Сеячът сее слово. Зърното, посято край пътя, са словата, които попадат при хора, които не искат да ги чуят. Сатаната отнема от сърцата им посятото слово. На каменистите места попада словото при хората, които с радост го приемат, но понеже нямат корен в душите си, в дни на гонение на словото, ще се откажат от него. Посятото в тръните слово е при тези, които го слушат, но увлечени от желанията за богатство и други материални блага, забравят и заглушават това слово. На добра почва е посятото слово при хора, които го приемат и го умножават. Само при тях то дава плод. Потребността да се онагледява  действителността също може да бъде открита в  митологичните и приказните текстове. Притчата за сеяча ни убеждава, че езикът в произхода и в същността си е система от знаци или символи, означаващи отражението на действителните процеси в човешката душа.

       След смъртта на Йоан Кръстител Исус се отделя на пусто място, водейки вътрешна борба и предвиждайки своите страдания. Като божествен пратеник и посредник Йоан Кръстител има много предшественици в различните митологии. В персийската и индийската митология огънят е пратеникът на боговете. В древногръцката митология Ерос е пратеникът на хората пред боговете и на боговете пред хората. От хората – за техните молитви и жертвоприношения, а от боговете – за техните заповеди. Йоан Кръстител подобно на Ерос запълва пропастта между двете страни и чрез неговото посредничество се търси осъществяването на хармонията между човека и Бога.

       Христос много пъти предсказва своята участ. В дните на последната пасха, която Исус посреща с учениците си, той влиза в Йерусалим, възседнал магаре. Докато конят в библейските и митологичните текстове се тълкува като символ на войната, магарето е символ на мира. Предателството на Юда е известно на Исус, но той не търси начин да избяга от отредената му участ. Никога нерешен през вековете остава въпросът дали легендарният образ на Юда е прокълнат или не, тъй като той се превръща във върхов момент в спасителното дело на Христос. Юда се оказва необходимият инструмент , без чиято помощ човечеството не би могло да стигне до спасението. Легендата за Юда сама по себе си е типичен митологичен и приказен мотив за коварното предателство на героя. Този мит е трогателен и трагичен, защото героят загива не в честна битка, а от предателство. В основата на мита вероятно лежат исторически събития, например Цезар и Брут. Митът за такава постъпка е прастар, но продължава да бъде обект на преразказване. Това е израз на факта, че завистта не дава покой на човека.

      На Тайната вечеря Исус обяснява на своите ученици тайнството на причастието, при което хлябът и виното се превръщат в плът и кръв Христова. Тъй както Христос оставя за вярващите спасителната си кръв /като средство за безсмъртие/ във виното, така Сома например е свещената напитка на безсмъртието в индийската митология. Древните индийци виждали в огъня символ на свръхмощната енергия на бога, а в огнената вода – Сома същата мощ и сила. Значението на Сома е сходно с християнския възглед за кръвта и тялото Христови. Исус предрича своето възкресение на третия ден. Изречените от него пророчества се сбъдват. На последната си молитва в Гетсиманската градина Исус е сам, такъв е той и по време на съденето и кръстните си мъки.

      Повествованието в Евангелието на Матея е концентрирано около делата и думите на Исус. Потърсени са точните детайли и езиковия израз, с който най-пълно да бъде представен образа на Бога-Човек. Животът и делата на създателя на християнската религия събира в себе си най-чистите и сгъстени форми на митични мотиви, зад които до голяма степен се изгубва индивидуалният образ. Религиозният образ не може да бъде само човек, той трябва да бъде събирателен образ на всички онези праобрази, изразяващи навсякъде и във всички времена действеното и позитивното начало.

 

 

 

-->