Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

"Кълбото" - разказ

Публикувано: 2018-05-26 17:45:17

     Можело е да бъде и друг цвят, но беше синьо. Тъмносиньо. Вълнено. От разплитана прежда. Голямо, колкото юмрук. Учех се да плета с две чорапе-ни куки. Била съм  4-5  годишна. Точно толкова. Защото го национализира  ха, а годината на национализацията е точна. И датата. И часът.

    Баща ми имаше мелница и дъскорезница на Балкана.Така казвахме : „Отиваме на Балкана при татко !” Ходили сме най вече лятно време, но и сняг си спомням… Знам ли ! Толкова отдавна беше.  Играчки и кукли там не помня, но имах една телефонна слушалка – стара или резервна. Черна.Бакелитова. Разглобяваше се от двата края. Телефонът беше с ръчка. Помня как баща ми въртеше тази ръчка и викаше :”Альо-о !” И аз като него на тази „играчка”: „Альо-о ! Альо,бе !”  Две ли, три ли лета съм ходила там или повече, не зная, но всички тези лета са ми като три дена. От единия помня : Откъм мелницата, покрай стръмния бряг на реката – кочини. Казваха, че прасетата били  150, може и по-малко да са били, но съм запомнила тази цифра. Храната им изсипваха с вагонетка, която тикаха по релси, отпадъците – направо в реката. А реката – пълна с патки и юрдечки, кокошките бяха затворени.  Мелница !    Играех с децата от селото. Село, село – махала,  20-30 къщи,така казваха. С майка ми и сестра ми  ходехме за вода на едно изворче. Точно изворчето  не помня, но помня посоката и звездите. И каците – две или три. Големи, широки. Качвахме се по стълба и по стълба слизахме в тях, да се крием. Кънтяха, когато бягахме вътре. Били за сливи. Не ги помня пълни, но бях с майка да събираме сливи. Имало ли е други жени, не зная, но си спомням една красива кадъна в шалвари с момченцето си. Те събираха, а аз и Юсуф / така се казваше/ играем покрай един сив гьол за малачки /биволици/. Малачки нямаше. Той – мъничък, мъ6ничък със шарена шапчица и фустичка, пълзи… Изведнъж, гледам  - допълзял навътре в гьола, а гьола мърда под него. Изглежда съм се досетила, че ако вървя ще потъна, легнах и допълзях до крачето му, хванах го и тогавазакрещях. Усетих, че ме хванаха за крака и завикаха  : „Юсуф ! Юсуф!”- майка му, а майка ми :”Не го пускай ! Не го пускай !” Издърпаха ни. Повече нищо. Даже не си спомням колко кални сме били…    Возех се на трупите, които режеха, бичеха на дъски. Движеха се бавно,бавно по релса или релси, с някакви куки май отстрани и , когато ги срязваха до към половината, скачах и се връщах да чакам следващата. Миришеше хубаво ! На гора след дъжд… Един от работниците казал на баща ми и той без малко да ме набие . Денонощно се чуваше  „ Кюх ! Кюх ! Кюх!”… Излизаше пара или пушек от някакъв кюнец. Било динамото. Точно така. Гатерът беше за трупите. Имаше нещо като голяма, четвъртита циментова вана или мъничък басейн с топла вода, в която цапуркахме, сестра ми без малко да се удави, но я издърпаха…   Един път – пак в този ден, според мен, ще да е било -  баща ми върви из мелницата с негов познат /обичаше да се фука/ и му показва : това тук, онова там, 5 камъка и тъй нататък… Спират до единия улей, от където тече брашното и аз под него, къпя се ! Топло, пухкаво, мирише чудно…Гласът на баща ми ме стресна :   „Ти какво правиш ! А? Марш от тук !!!” Издърпа ме за ухото и ме тупна по дупето. Хукнах, а около мен – бял облак. И хора, хора…Още чувам смеха му „Ха-ха-ха !”  ...А той рядко се смееше… По-късно с гордост  и умиление казваше : ”Във брашно си се къпала ! Да го знаеш !”…      Имах си и коте, което ме следваше навсякъде.  Значи : коте, телефонна слушалка, която може да се разглобява от двата края и синьо, вълнено кълбо от разплитана прежда с  2  чорапени куки  -  Богатство !  

       Вторият ден, който си спомням и , в който са събрани не знам колко дни :   Среднощ. Сградата се тресе леко като люлка, чува се постоянното „Кюх – кюх…”, като изпод земята някакви гласове… Баща ми ни събужда – целият в кръв ! Срязал си ръката, под лакътя, до кокал – лентата отхвръкнала и той си вдигнал ръката пред лицето, без малко да му отрежела главата…  Майка ми плаче и нарежда :”Олеле, божичко! Олеле божичко !”…    Превръзки, лекари не помня, но помня как с привързана през врата бинтована ръка, баща ми режеше пак на банцига дъски с лявата ръка и как се спъна в релсата за вагонетката и си удари болната ръка на едно от каменните корита на кочините. Не можеше да стане от болка. След колко, не зная, но все в този ден е за мене – баща ми лежи, охка, майка ми плаче, чувам думата „инфекция”, идват хора от селото, окайват го, постояват и си отиват. Почти всички имали коне, каруци, казваха после. Навън -  тъмно, сняг вали / значи сестра ми я е нямало, по-голяма е от мен 8 години, ученичка е и си е била у дома/. Дойде един човек, мокър от снега и казва  / него го помня, чалмата му помня, но каквото казал после го казваха/:” Ей, аркадаш, чух, че си болен. Връщам се от града, нека да починат малко конете, да хапнат и ще те закарам до града.” А града – на  20 километра. Там ще чака градският ортак на баща ми с лека кола, защото колата не можела да дойде поради пътя, да го закара в нашия град на лекар.  Тогава се возих за първи път на лека кола. Имахме камион, вършачка и трактор – на тях съм се возила, но на кола не.  Най-ясно си спомням това возене на камиона :  Било е изглежда предното или по-предното отиване на Балкана. Аз и майка ми – в кабината при шофьора, баща ми и още един човек – в откритата каросерия. Студена вечер. Много студена. Майка ме е гушнала, върху нас -  дебело одеало, завряла съм носле в гушката й и я вдишвам, вдишвам… Колко сме пътували – час ли, два ли или по-малко – изведнъж камионът се залюля,унесе се, заора в шанеца и полегна на високия скат от дясно. Майка ми извика : „Олеле, какво стана !” „Няма нищо, няма нищо”- отвърна шофьорът и изпъшка.Баща ми и другият човек, скочили направо от каросерията между  дърветата горе, дотърчаха, отвориха вратата откъм шофьора и ни измъкнаха. Всички бяхме читави.Баща ми се смееше високо и успокоително потупваше шофьора по рамото.  От другата страна на пътя, на полянка – цигански катун. Коне подрънкват букаи, куче лае… И – огън ! Голям, искрящ огън. Около него – дечурлига, жени, мъже. Наскачаха, наобиколиха ни, питаха нещо тревожно, после се смяха. Докато мъжете от катуна помагаха да измъкнат камиона, аз и майка седяхме с децата и жените край огъня. По-хубав, по-топъл огън не съм виждала. Никога. Над него – тъмно небе, големи  оцъклени звезди, искрите сякаш отиваха при тях. Миришеше на пушек, трева и коне. Красиво ! Един от малкото щастливи моменти  в живота ми. Най-топлия !..Може би, защото за пръв път тогава съм открила разликата между студ и топлина...Спомените по различен повод се загнездват в сърцата ни… Кога са оправили всичко, кога сме си тръгнали и пристигнали на Балкана, това не си спомням.  Понякога съм си мислела – дали пък шофьорът тогава не се е загледал в този красив огън и затова обърна камиона ?...         А сега  щях да се возя на лека кола ! За пръв път…  В каруцата -  сено, завивки, баща ми лежи притихнал, от време на време простенва  / и днес го чувам това дълго,дълго  ъ-ъ-ъ../, майка ми плаче тихичко и се полюшва повече отколкото каруцата ни тресе, аз ям топъл хляб и сирене, седнала на един голям  самун – да ми е топло… Кога е успяла да омеси и изпече хляб, не зная, но когато го вземаше изпод месала, каза на някого : „ Хляб имате бая,другото ще стигне докато се върнем, ако не стигне – колете каквото трябва. Не оставяй сиренето в качето да хваща сага, яжте…” Не зная за колко време се минават 20  километра нощем, в лапавица и вятър през Балкана, но през цялото това време бай Осман /ако така беше името му/, омотал част от чалмата около лицето си, пеша водеше конете , да не объркат пътя и да не тръска каруцата. Затъне колело, конете спрат, пръхтят, той ги връща назад, пак напред, сече клони и ги подлага, тръгваме, спираме…Майка шепне на баща ми ;”Ще стигнем, ще стигнем, още малко остана…”Не си спомням да съм чула гласа на бай Осман цели 20 километра ... Мир на праха му !...     Винаги съм се питала, защо толкова много обичам коне  -  от конете на бай Осман или от конете в катуна ?...    Ортакът  чакаше в колата, докторът  спаси и баща ми, и ръката му. Остана, точно над войнишката му  татуировка – оръдие и рождената му година  1906 – голям белег,който ви- наги показваше, независимо къде и на кого, щом се заговореше за Балкана. Когато пооздравя и можеше да върви / това пак го разправяха / отива с механик на Балкана. Пред мелницата го спира един от работниците / неговото име помня – бати Асен, който живееше с нас. И другите работници се хранеха с нас, майка ми готвеше за всички,но бати Асен имаше горе негова си стая – на него ще да е заръчвала за качето със сирене . Сирак, от 15 годишен бил у нас, баща ми го имаше като син. И у дома си имаше своя стая/, с пушка насочена към него, изкрещял : „ Назад ! Ти си народен враг !” „Чакай бе, Асенчо – рекъл баща ми – какъв враг съм аз..” „Стой ! Назад или ще стрелям !” „Добре, добре – казал баща ми – няма да влизам, но водя майстор, платил съм му, нека поправи мотора, знаеш повреден е !”Нищо не зная! Не може! Назад или ще стрелям !”,, Това разправяше баща ми относно национализацията . И винаги се про –сълзяваше.. Така и не разбрах – за мелницата ли или за бати Асен. Не ми е идвало и наум да го питам тогава. Засмиваше се някак си примирено, прегракнало казваше едно пресекнало „Ех-ее!” накрая и махваше с беля –заната си ръка, която сякаш великодушно довършваше : „Майната му ! Халал да им е !”…  А аз плача, та се късам : „Кълбото ! Кълбото ми остана там ! Искам си гооо !”…    След  години, когато четох протокола от национализацията, пишеше : „ Това и това, това и това … и мотор – повреден.” И нищо за прасетата, патките и юрдечките. Нищо и за кълбото ми !...  Казваха, че са взели и детските ни влогове. Имахме си еднакви железни спестовни касички с форма на куфарче. На сестра ми – сребърносиво , моето – червено. Нейното беше по-красиво. Отгоре им – дръжка, под нея – разрез за стотинки и отстрани, горе под ръба на капаче - то  - кръгла дупчица за навити книжни. Бяха тежки само след Сурваки, ключенцата им стояли в банката- - така знаехме. После си слагах в тях боичките.  За влоговете, за прасетата и патките, както и да е, но за кълбооото миии!...

       Третият ден. След години. Бях в прогимназията, Извикаха баща ми от голямото,  близко до мелницата, село  - да основе в ТКЗС-ето им коларо – железарска работилница. Той беше  Майстор коларо-железар -  така пишеше в дипломата с големи, красиви, ръкописни букви, издадена от коларо-железарския еснаф. Май  не Диплома, а пишеше Майсторско. Да, точно така. Над него  - картинка :   майстор с кожена престилка, вдигнал голям чук над наковалня…   Правеше каруци. Здрави, красиви. Чампарите им пееха. С пейзажи на канатите, колелетата, дъната – писани, шарени. Весели ! На всяка, която е направил през живота си, на дъното отзад със синя боя написваше името си с красиви букви – РАДИ  МИЛЕВ – като подпис под стихотворение, с което се гордее. Откараха го до гроба му с такава каруца… Чета ли за Сали Яшар от Йовков, винаги плача…  Мечтая си да имам пари и да дам обява :”Купувам каруца, направена от Ради Милев. Моля, обадете се на телефон ….” Все някъде ще е оцеляла някоя. И да се е изтрило името му, ще я позная…                     Та – мисля, че се е съгласил да основе работилницата, за да е близо до мелницата или за да докаже, че не е народен враг. Но не си спомням да е ходил да я види. А аз ходих. На екскурзия с класа и класната. „ Утре отиваме на мелницата ! Мамо, дали кълбото ми е там ?..”  „Не зная, детенце, не зная…”   Отиваме… Преди да я  зърна между дърветата, някакви иглички ме забоцкаха по кожата, стана ми студено, страшно… Не погледнах към реката. Не се чуваше ни „кюх” ни „грух”. Тихо, тихо… Само двама пазачи /може да е било почивен ден – преди нямаше…/    Класната се заприказва  с тях  /не, не си спомням поз – натия шум, тихо беше и нали на екскурзия се ходи в неделя/, съучениците ми плъпнаха из мелницата и дъскорезницата , а аз – право горе в малката  стаичка. Тайно. Треперя да не разберат, че мелницата е била наша.Отварям тихо като крадец, вратата скърца, сърцето ми ще изкочи…    и -  КЪЛБОТО МИ !.. На  перваза на прозореца. Точно, където съм го оставила. И пружиненото легло с пружинената възглавница в ъгъла – голо, сякаш беше озъбено.После си виках – не, не беше озъбено, а ме е познало и се е усмихнало, но му е било студено…   Пристъпвам бавно, гледам кълбото, без да мигна – сядено, куките ръждясали, потънало в прах, но изплетеното стои – 10-на реда само, 3-4 пръста широко. Не смея да го пипна. Не мислех, че може да се разпадне, а само това – как да си го взема, ще разберат, че е било мое… Гледах го, гледах го, без да мръдна, не зная колко време… и чувам класната като че  вика от отсрещния баир: ”Хайде-е ! Тръгваме-е-е !..”  Измъкнах се заднишком, без да свалям очи от него,затворих тихо вратата, стълбите скърцат, стъпвам по сърцето си…       Влизам в къщи с рев : „Кълбото ми ! Видях си кълбото ! Искам си гооо !!..” И майка ми към баща ми :”Иди и го вземи  най-после това пусто кълбо !”    А той : „Аз там не ходя.”   Значи  не е ходил…                                                     

         Когато започнах да уча в гимназията, се върнахме в града ни…Завър – ших  Института за детски учителки, след това кандидатствах в Софийския  университет „Климент Охридски” – една година, две, три… 10 години ! Не  ме приемаха. Вземала съм си кандидат-студентските изпити и с 5-ци и пак ме нямаше в списъците на приетите, някои с 3-ки… Последният път се престраших и не попълних графата относно национализираните  и ме приеха. История и археология – задочно, трябваше да работя. Но не можах  да покажа дипломата си на майка ми и баща ми – бяха си заминали вече…             

         Да, има и 4-ти ден. След много, много години. Приватизацията ! Отиваме на Балкана !!!  Аз и сестра ми с наша приятелка, с колата й. Питам  сестра си : „Дали кълбото ми ще е на прозореца ?” А тя : „ Ако има прозорец…”  Нямаше. Нямаше прозорец. Нищо нямаше !.. Гола поляна. Пусто място. Мястото, където беше Моето Синьо Кълбо…      Сестра ми се наведе, като че се поклони, и взе две затъпкани парченца от керемида, изчисти ги от пръстта и ми подаде едното…  Постояхме, помълчахме като  на гробище и, без да се обръщаме, тръгнахме нагоре към колата. И път нямаше. Пресъхнала беше и реката, високият й бряг беше смъкнат. А минавахме през нея по големи камъни… Завихме малко, да минем през махалата. Махалата – 5-6 почти съборени къщи…В двора на едната видяхме маса от воденичен камък. Нямаше хора. Влязохме да видим камъка отблизо. Погалихме го !.. Чак от Франция бил… Надписът беше като нов. И камъкът… Пред съседната къща, старец, седнал на трикрако столче, ни попита кои сме. Казахме му кои.„А-а-а ! Баща ви беше много работлив човек ! Той  3  села  хранеше ! Работа ни даваше…”   „Дядо, докога стояха  мелницата, дъскорезницата ?..” „А чи докога я…докато свършиха прасетата и птиците май…”                      

   И така…Дадоха някъде по 3,000лв. на евтините пари и пито-платено.  А някой си, хем веднага след  9-ти било, искал да я купи за 8 милиона на ония пари, но баща ми : „Не се продава !” Вуйчо ми го съветвал :”Продай я, бе бате. И тук ще стане като в Русия. Продай я.” А баща ми :”Ти чуваш ли се какво ми приказваш ? Как тъй „продай я, бе бате”! Че аз от гола поляна съм почнал, с тия две ръце съм я създал. Ти барем знаеш, крил си се при мене от полицията и да ми казваш „продай я, бе бате”?! А-ама ха !”… За горите знаех, че са  3,000 декара, но вуйчо ми каза, че не съм запомнила вярно, били само 300. В Архива, където ги търсихме, ни отговориха, че архивите за горите изгорели преди много години и ако искаме нещо, да си намерим трима свидетели, съвременници на онова време, които да знаят колко са и къде  са се намирали...  А ? !!!..   Вуйчо ми и оня старец са починали отдавна, че и другите…А оня ден един адвокат ни каза :”Срока за приватизиране мина преди  10 години. Който взел – взел.”

      Днес ми е тъжно. Много тъжно. Търся парченцето от керемида. Няма го… Обърнах всичко - няма и няма… Къде ли е изчезнало за тия  15-20 години само ?...  Исках да го боядисам синьо. Тъмносиньо. Както боядисах  тухлата и керемидата, които си взех от разрушената ни къща.

-->