Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

"Новото гробище над Сливница" от Иван Вазов

Публикувано: 2018-01-31 10:58:23

        Иван Вазов създава най-голямото в българската литература поетическо дело – 18 оригинални стихосбирки, повече от 2000 стихотворения. Най-обширна като обем родолюбива българска поезия е Вазовата. Стиховете му населяват трайно българското духовно пространство. Редом с подвига на големите българи от “Епопея на забравените”, превърнали се в национална гордост, поетът възхвалява и подвига на онези безименни герои от “Новото гробище над Сливница”, които олицетворяват колективния национален подвиг. Стихотворението от стихосбирката “Сливница”синтезира темите, идеите и чувствата на поета и музиката на Иван Минков го превръща в траурен химн за героите, които никога не се връщат от бойните полета.

          Гордост,тъга, скръб, болка извиква у поета саможертвеният подвиг на безименните български войници. Гордост изпитва Вазов пред  неизвестния войник, който спасява своя народ и прославя своята родина. А тъгата е двупластова. От една страна, тя идва от мисълта за неизживяната пролет на тези момчета, за несбъднатите им мечти. Бихме могли да наречем този пласт тъга-съчувствие, тъга-състрадание. Другият пласт в наслоената Вазова болка може да определим като тъга-възмущение, тъга-негодувание и протест срещу забравата. Тази тъга е родена от осъзнаването на факта, че потомците рядко си спомнят, че те “пожънаха венци” сред “славний гръм на битките победни”. Гордостта и тъгата на поета извеждат идеята за саможервения подвиг на българските войници като връзка, мост между миналото и настоящето на българския народ.

           Художественият текст търси границите на подвига между обвързаните понятия гробище – смърт – забрава – безсмъртие в рамките на седем строфи, състоящи се от пет стиха. Без портрети и биографии тези безименни герои приемат саможертвата в името на родината си по време на Сръбско-българската война. Те са “борци”, “юнаци”, “деца бурливи’, ‘покойници”, “войнико невенчани”. Такъв е колективният портрет на загиналите безименни войници, чието обобщено име е български народ. Стихотворението започва с обръщението “покойници” и завършва с “юнаци”. Изборът на обръщението като стилно-езиков похват насочва към основните чувства, които внушава поетът. Гордостта и тъгата си дават среща в тези обръщения. В същото време те придават на творбата изповедност, искреност и убеждават в силата на чувствата. Монологът-обръщение в “Новото гробище над Сливница’ се превръща в размисъл за стойностите на живота. Епитетът в инверсия “деца бурливи” поставя акцента върху характеристиката на героите. Изместеното по този начин логическо ударение внушава убедително Вазовата тъга и съчувствие, състрадание. Героите са “деца”, животът им е останал неизживян. Войната за хуманиста Вазов е кървава буря, която поглъща живота на децата на една нация. Затова до образа на поета тук откриваме образа на майките, които най-тежко понасят драмата на войната:

Над сянката ви клета

не мисли никой днес освен поета

и майките свети.

Епитетът в инверсия “свети” поставя над клетите войнишки майки своеобразен ореол, а  елегичният тон изпълва атмосферата на тези стихове.

       Без подвига на тези “деца бурливи” на нацията българската история щеше да бъде написана по друг начин. Срам, а не гордост би изпитвал българският народ пред такава история. Вазов отстоява идеята за потомствеността, за саможертвеният подвиг като връзка между миналото и бъдещето:

из българските планини зелени,

и славата ще вечно пей и стене

над гробни ви хълми.

Смъртта е алтернатива на свободата на родината за тези Вазови герои и тъй като избраният от тях път е свободата, те неизменно се срещат със смъртта: “И твойто име само кат мълвяха,/ умираха без страх”. Тяхната саможертва е тиха и свята като републиката, за която мечтае Левски. Ако търсеха отплата за нея “остали бихте живи,/ не бихте срещали тъй горделиви куршума”. Силни и горди, носещи със себе си романтичния полъх на своето време, тези безименни герои са прекрасни в чистотата на идеалите си:

           Но що ли паднахте тук, деца бурливи?

           За трон ли злат, за някой ли кумир?

Риторичните въпроси в тези стихове са сполучливо избран от атора похват, с който да се предаде духовната чистота на загиналите герои. Гордост  извиква саможертвеният подвиг на тези безименни войници, които са положили най-стойностното – живота си пред олтара на родината:

           Българийо, за тебе те умряха,

           една бе ти достойна зарад тях

           И те за теб достойни, майко, бяха.

Родолюбието на Вазов извежда образа България, която призовава своите синове към саможертвен подвиг. В тези стихове родина и народ се сливат в едно хармонично цяло. Това е сливане, което присъства в цялото творчество на поета. А в “Новото гробище над Сливница” името на България концентрира смисловото пространство в една точка и се превръща в своеобразна градация на чувствата в цялата творба.

 

     Негодуванието на поета е родено от забравата. Войната свършва, мирният живот тръгва по своя неизменен коловоз и саможертвеният подвиг на безименните войници е забравен. Паметта на другите е техният път към безсмъртието и затова е единствената възможна награда за неизживените им мечти. Но потомците са обвили подвига им със забрава. Риторични въпроси и възклицания представят Вазовия протест срещу тази забрава:

Кой ви знай, че спите в тез полета?

Над ваший гроб забвението цъфти.

Метафоричният глагол “цъфти” представя забравата като цвете, което не би трябвало да бъде поставено върху гробовете на тези тъй свидни за родината “покойници”. В същото време извиква асоциация за цветята, които потомците така и не са положили на тези гробове. Гордостта и тъгата раждат страданието на поета, затова неговите сълзи са “горди”:

Ала ти, войнико невенчани,

Горди сълзи правиш ме да роня!

       Финалът на творбата слива болка, мъка, тъга, протест, гордост и гняв: “Юнаци, лека нощ!” С майсторски поетически усет творецът отправя обръщението и възклицанието към вечността, за да заличи войната като кошмарен сън и да ограничи параметрите на забравата. Финалът не изпълва поетическото пространство с песимизъм, въпреки прощалното “Лека нощ!” от последната строфа, защото в първата строфа вече е прозвучала същата "Лека нощ"  - “навеки си казахте - до втората тръба.” Оптимизмът идва от намерения отговор на въпроса за неумиращата сила на колективния български дъх, който отново ще се надигне при “втората тръба”. С тази кръгова композиция се внушава идеята за безсмъртието, за безкрая, за вечността, към която “е маршът последни” на загиналите войници. Паметта е пътят от смъртта към безсмъртието – това напомня Вазов на потомците на безименните покойници, които “спят в тез полета”. Човешкият живот може да бъде върнат от смъртта, ако живее в паметта на идващите поколения:

И тоз венец - той няма да завене,

и тая песен вечно ще гърми.

Семантичната опозиция  вечност /”към вечността е маршът ви последни”/ – забвение /”Над ваший гроб забвеньето цъфти”/ очертава смисловото пространство на текста.

         Гордостта и тъгата карат поета да свие “венец от песен жива, от звукове, що никой не сбира” в това стихотворение-химн, за да бъде намерен мостът между забвението и вечността. Епитети в инверсия и анафората “от” в петата строфа изграждат нагледната представа за този венец: “от дивий рев на битката гръмлива, от екота на Витоша бурлива, от вашето ура”.

      А у нас, Вазовите следовници, “Новото гробище над Сливница” провокира много размисли. Какъв венец продължаваме да свиваме днес за хилядите безименни българи, които са направили възможно нашето настояще? Молитвата на Вазов за тези “покойници” ги превръща в символ на България, която векове наред излиза от разрухата чрез саможертвения подвиг на своите синове и търси своето бъдеще.

-->