Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Албер Камю и Готхолд Ефраим Лесинг

Публикувано: 2016-11-21 18:02:42

 

В търсене на очертанията на реалността и абсурда

/Албер Камю и Готхолд Ефраим Лесинг/

       Готхолд Ефраим Лесинг е емблематично име по отношение на културното пространство на 18 век, а Албер Камю – на 20 век. И двамата не са плахи застъпници на приспособленческото мислене и живеят с вярата в жизнената си мисия. Не в притежанието, а в издирването на истината Лесинг и Камю разгръщат своите сили и в това откриват непрестанно растящото съвършенство на човека. Затова двамата са представители на отделните етапи от пътя на човека към съвършенството.

Това са автори, които трябва да бъдат проследени, ако разглеждаме развойните процеси в художествения модел на една култура, на една цивилизация, каквато е европейската – от самоосъзнаването й като такава до състоянието на бунт, в което рефлектират равнопоставено амбициите на новото /модерното/ и съпротивата на старото. Линията, по която се разгръща този бунт, има за своя ос човека като мярка за света и като емблема на променящия се свят. При разглеждането на творчеството на Лесинг и Камю трябва да се има предвид тази ос и да се следва диахронния анализ на културата като лична съдба и художествените модели като синтез от ценности и знания.

Идентифицирането на границите на различните художествени модели на Лесинг и Камю разкрива, че при цялата им антагонистична настройка един към друг се откроява симбиозата между тях. Няма разминаване в познавателните амбиции на човешкия дух. Лесинг и Камю търсят стойностите на нарушеното равенство между видимост и същност, илюзия и истина. За тях човешката съдба е символична в своята общозначимост и това е голямата тема на творчеството им. Тази тема придобива глобален смисъл, когато се разглежда разлитащата се във всички посоки малка човешка вселена, принадлежаща към една стара галактика. Затова общи за двамата са въпросите, които поставят в своето творчество: какво е човекът, кои са ферментите на неговата природа, какви са адаптивните човешки възможности, каква е силата на неговата устойчивост в изпитанията, доколко се запазват древните схеми на духа и при какви обстоятелства те се разграждат. При разглеждането на тези въпроси Лесинг и Камю преодоляват националната бариера по хоризонтала и са съпричастни на цялото човешко пространство.

Всяка нова епоха внася отделни модификации в различните показатели на човешкото развитие, но основните закономерности не могат да не запазят значението си и точно тези закономерности откриваме в творческите търсения на Лесинг и Камю – представители на различни епохи, разглеждащи различна тематика и проблематика, но обединени от новаторското търсене на очертанията на реалността и абсурда на човешкото битие. Микроситуацията снема в себе си макроситуацията, единичното свидетелства за общото, а личното човешко време се прониква от всечовешкото време. Това дава възможност на творците да създадат всеобхватен аналог на действителността и да достигнат до глобални обобщения за най-същностни страни на битието, до изконни начала на живота и съдбовни истини, които със своята общовалидност надхвърлят времевите предели на епохата и установяват диалог между различни национални представи, между различни епохи. Защото изкуството има историческа памет, но няма посока във времето, то не може да бъде наречено старо или ново. И при него, както и в историята на човечеството, някои неща периодично се забравят и припомнят. Припомнят ги творците. Времето налага своя отпечатък върху съдбините на творците, те пък дават облика на времето. Художественото мислене на Лесинг и Камю трябва да се свърже не толкова с литературната традиция, колкото с образа на епохата, която ги създава като творци и в която те вплитат своето душевно-биографично пространство.

Наричат 18 век векът на Лесинг, Шилер и Гьоте. Лесинг е последователен новатор в немската литратура и културата на своето време. Писател, философ и театрал /”Хамбургска драматургия”/  той се бори за ново изкуство, което да не е спънато от просветителството, което да не е празно развлечение и самоцел, а да е действено средство за промяна на човека и заобикалящия го свят, за “възпитание на човешкия род”. Още двайсетгодишен /1751г./ Лесинг пише “Приноси към историята и развоя на театъра” и се очертава като истински новатор в немската култура. През 1746 той завършва княжеското училище “Санкт-Афра” в Майсен и пристига да учи протестанско богословие в Лайпциг, където свързва живота си с театъра. През 1748 г. Трупата, към която той работи като млад писател, се разпада и Лесинг записва медицина във Витенбергския университет. В същото време продължава да израства като поет и театрал, писател и критик, да изгражда своята огромна ерудиция. Оказва се, когато е принуден от обстоятелствата да разпродаде книгите от личната си библиотека в Бреслау, че тези книги наброяват над 60 хиляди тома. Лесинг е автор на стихотворения, епиграми и басни, на драми и драматически фрагменти /“Емилия Галоти”, “Натан Мъдреца”, “Спартак”/,  на естетически и философски съчинения /”Писма, отнасящи се до най-новата литература”, “Лаокоон, или за границите на живописта и поезията”  “Хамбургска драматургия”,  “Възпитанието на човешкия род”/. През 1775г., след излизане на “Хамбургска драматургия”, театърът в Хамбург е закрит и Лесинг се затваря сред книгите на херцогската библиотека във Волфенбютел, където прекарва последните години от живота си, пишейки различни студии като “Към историята на литературата, из съкровищата на Волфенбютелската библиотека” /6 тома, писани от 1773г. до 1781г./ В “Хамбургска драматургия” Лесинг критично се самоопределя по следния начин: “Не съм актьор, нито поет. Наистина, понякога ми правят честта да ме смятат за поет. Но то е само защото не ме познават. От няколкото драматургични опита, които дръзнах да направя, не бива да се вадят тъй щедри заключения. Не всеки, който взема четка в ръка и размазва бои, е художник”.

Като Лесинг и Албер Камю е философ, писател, театрал, журналист и белязва културния живот във Франция в периода 1936-1960. Той е роден в семейство на френски заселници в Мондови, Алжир, на 7 ноември 1913, завършва философия в Алжирския университет /1937г./.  Книгите му – “Чужденецът”, “Митът за Сизиф”, “Чумата” разкриват неговото творческо мислене, поставят въпросите за абсурдното положение на човека в света, за самотата и обречеността и за необходимостта от бунт срещу абсурдността на този свят. Заедно с Жан-Пол Сартр и изпитвайки влиянието на Киркегор и Ницше, той поставя основите на екзистенциализма. Романът “Чужденецът” /1942/ дава естетически израз на злото на 20 век и разкрива абсурдите на човешкото битие, в което човекът е смъртен, светът е непонятен и инициативите, опитите за промяна са безсмислени, напразни. Камю става изразител на метафизичния бунт на самотника през 20 век и оказва влияние на философската и художествена мисъл през този век. Многолик и многозначен, светът на Камю е пълен със съответствия и в същото време е непостоянен и неуловим в чувства и форми. Неговите творби са лабиринт с няколко входа и изхода и дават възможност за многовариантен прочит, при който случайното открива закономерното, а алогизмът – строгата логика. През 50-те години откриваме Камю отдаден изцяло на защитата на човешките права. До 1952 г. работи за Юнеско, но напуска, когато ООН приема за член Испания, ръководена от Франсиско Франко. През 1957г. Камю получава Нобелова награда за литература за есето “Размишления за гилотината”. В това есе авторът отстоява позиция срещу смъртното наказание. Камю умира през 1960г. /на 4 януари/ при автомобилна катастрофа.

Лесинг и Камю отразяват по своеобразен начин времето, в което живеят, но и двамата дават предимство на психологическата над историческата правда. Лесинг превръща историческите лица в драматургически характери, Камю – в символи и алегории. Така и двамата осъвременяват историята. Според тях авторът пропуска, променя, сгъстява второстепенните факти и явления. Но не нарушава общата правда на епохата, защото точно тази обща правда е обект на авторовото търсене. Ситуациите според Лесинг могат да бъдат досъчинени, историческата последователност на фактите може да бъде променена. Ситуациите според Камю могат да бъдат изцяло съчинени, а историческата последователност на фактите дори не е необходима. Лесинг казва: “Човек е роден за дела, а не за мъдруване” и утвърждава действеното начало в човека, който е участник в историята. Според Лесинг – активен участник, според Камю – пасивен. Важен е подборът  на фактите от действителността,  подборът  на ситуациите и в “Лаокоон” Лесинг обосновава този възглед : “Щом художникът може да използва един-единствен момент от непрестанно променливата действителност и щом живописецът по-специално може да използва този момент от една-единствена гледна точка; щом техните творби са създадени не просто за да бъдат погледнати, а за да бъдат разглеждани, да бъдат разглеждани дълго и многократно, то в такъв случай е несъмнено, че единственият момент и единствената гледна точка на този единствен момент трябва да бъдат избрани по възможност достатъчно плодотворни. А плодотворно е онова, което предоставя пълна свобода на въображението”.

Вглеждайки се в себичността на човешкото сърце немският философ Лесинг отбелязва, че не сърцето, а разумът трябва да служи на духовния живот. Резултатът от това служене е просветлението и извисяването на сърцето. И за френския мислител и представител на екзистенциализма /А. Камю/ разумът анализира духовния живот на човека, но в резултат се стига не до просветление, а до прозрение, не до извисяване на сърцето, а до лишаване от всякакви илюзии относно смисъла на човешкото съществуване. Следователно самото съществуване на човека е абсурдно. “От сблъсъка на човешкия разум и безразсъдното мълчание на света се ражда абсурдът” – казва А.Камю.

Митологичният образ на Лаокоон онагледява философските и естетически възгледи на Лесинг, а древният образ на Сизиф олицетворява за Камю безсмислеността на човешкия живот. Сизиф вечно търкаля камък нагоре по планината, но този камък отново се смъква надолу, щом стигне върха. Трагедията на Сизиф идва от осъзнаване на безизходността и безпомощността, от осъзнаване на абсурдната си участ. Болката на Сизиф според Камю е само в началото, когато e открито безсмислието – само в момента на прозрението. Ако човек e осъзнал своето „сизифовско положение”, той се стреми да потърси изход. Така се раждат бунтове и революции. Но за френския философ самотата на човека в този абсурден свят е безизходна. Единственото истинско и възможно действие на човека е да съзнава своя живот, своя бунт, своята свобода. Безразсъдното мълчание на света се сблъсква с човешкия разум, който търси и анализира духовното начало, за да стигне до един верен абсурд.

Лесинг и Камю призовават човека постоянно да търси и да пита себе си. Техният призив е формулиран от Георги Марков в есето „Твоята Америка”: „Всеки трябва сам да открие своята Америка”. Отговорите са в нас. Дори да са абсурдни, защото са родени от “сблъсъка на разума с безразсъдното мълчание на света”. Важното е човекът да съзнава своя живот, своя бунт, своята свобода. Ако приемем, че абсурдът е факт по отношение на човешкото съществуване, остава открит въпроса на Камю - ограничени или неограничени са човешките възможности. Може ли и ако може как човекът да се справи с този абсурд?

Според Камю: “Този порочен кръг е само първата брънка от цял низ, където самовглъбилият се разум се губи в главозамайваща въртележка. Самата простота на тези парадокси ги прави необорими”. Противоречията съпътстват разума на всяка негова стъпка при опита му да разграничи, да различи вярното от невярното, истината от неистината, скръбта от радостта, доброто от злото. Камю приема позицията на Аристотел, според когото противоположните мнения се самоунищожават: “Защото, твърдейки, че всичко е вярно, ние утвърждаваме верността на противоположното твърдение и вследствие на това погрешността на собствената си теза / тъй като противоположното твърдение отрича нейната истинност/”. На Аристотел се позовава и Лесинг, но според него истината, реалността, доброто и злото съществуват дотолкова, доколкото ги смятаме за действителни, а на преден план в търсенето на истината трябва да бъде изведена човешката любознателност – “удоволствието, което възниква от задоволяването на нашата любознателност“ е съпроводено от желанието да научим “какво представлява всяко нещо” или да направим заключението  “че е това или онова”.

Вечният човешки стремеж към търсене на истината и съвършенството е обект за размисъл и при Камю, и при Лесинг, който заявява: “Истинност и изразителност – това е първият закон на изкуството”. В началото на “Хамбургска драматургия” Лесинг откровено се обръща към читателите с признание: “Моите мисли може да изглеждат несистемни, а дори и противоречиви, стига само да са такива, при които вие ще намерите материал за самостоятелно мислене”. С изтъкани от противоречия мисли Лесинг и Камю търсят очертанията не на някаква абстрактна, установена като константна величина, истина. Тези мислители, макар и по различен начин, призовават към самостоятелна борба за всекидневно достигане до нови истини. Истината за човека е непременно въпрос на истината за света. Както и обратното – цялата истина за света – това е човекът. През 1778 Лесинг формулира точно своята жизнена и творческа позиция в една полемика с хамбургския главен пастор Гьоце: “Не истината, която даден човек притежава и си мисли, че притежава, съставя ценността на човека, а искрените усилия, които е положил, за да се добере до нея. Защото не в притежанието, а в издирването на истината се разгръщат неговите сили и само в това е непрестанно растящото му съвършенство”.

Два века по-късно Камю продължава да издирва истината за ценността на човека и също отрича възможността истината да бъде притежавана – “Но макар този копнеж да е факт, той не може да бъде незабавно удовлетворен”. Според Лесинг, ако човек притежава истината, той става “спокоен, отпуснат, възгордян”. Немският писател твърдо отстоява стремежа към истината: “Ако бог държеше стисната в десницата си всичката истина, а в левицата само вечно будния стремеж към истината и ми кажеше: “Избирай!” – бих грабнал смирено левицата му и бих рекъл: ”Отче, дай! Чистата истина е само за тебе!” За Камю чистата истина е “Баналната истина: “Всяка мисъл е антропоморфическа”, има само един смисъл. Така и разумът, който се стреми да проумее действителността, може да бъде удовлетворен само като я доведе до мисловни изрази”. Естетиката на Камю с култ към баналното е единствената възможност да се изрази еднаквостта, в която е потопен неговият човек. Аз-ът е безпомощен пред външния свят и пред безкрайните и нереализирани варианти на своето съществуване. Човешкият живот е само една възможност – една от всичките, но не единствената. Морсьо няколко пъти заявява това – “И аз се почувствах готов да преживея всичко отново”, “…да се повтори отново играта”. Героят на Камю в “Чужденецът” отстоява докрай своята истина, макар че тя се свежда до това, че му остава само смъртта: “Но бях сигурен в себе си, сигурен във всичко, по-сигурен от него, сигурен в живота си и в тази смърт, която щеше да дойде. Да, това беше всичко, което имах. Но поне държах тази истина така, както и тя ме държеше”. Смъртта се оказва последният господар на човешките съдби. Отношението на човека към смъртта е показател за отношението му към живота. За героя на Камю великата илюзия за безсмъртието е отхвърлена от сърцето, което трябва да приеме не само абсурдите на живота, но и абсурда на смъртта. За Лесинг смъртта не е истина, която трябва да приемем и той пише във “Възпитанието на човешкия род”: “Защо да не се появявам на този свят толкова пъти, колкото пъти съм способен да усвоя нови знания, нови сръчности? Толкова ли много отнасям отведнъж, та да не си струва да се появя отново?” Така Лесинг представя идеята за вечността в необратимия отрязък на краткия човешки живот. Отказът от действителността при героя на Камю не е в никакъв случай отказ от истината. Но това вече е една друга истина – на разкрепостяването на духа от наложените догми. Човекът на Камю е оставен сам със себе си и пред него се изправя отговорността  за самопознанието, което не може да се задоволи с най-общите категории на морала и етиката. Оставен сам, индивидът започва да изпитва родилните мъки при създаване на нов тип пространство.

Лесинг и Камю достигат до теоретични обобщения, разкриват основни закономерности на човешкото битие, опирайки се на своята неукротима страст към издирване и показ на истината. Този техен стремеж личи и при трактовката на привидно най-абстрактни въпроси – страх, самота, състрадание, катарзис. За Лесинг и Камю истината е мъдрост. Мъдростта не значи сърдечна нечувствителност. Да живееш мъдро не означава да не чуваш гласовете на света, а обратното, мъдростта е напрегнатост на сетивата, от които тръгва интуитивното прозрение за истината. Тя е способност да слушаш и да разбираш всичко и разбирайки – да го приемеш.

И Лесинг, и Камю разглеждат мита като синкретично единство на етика, философия, наука и религия. Според тях митът изпълнява същата функция, която изпълнява и изкуството, където индивидуалната лична съдба се извисява до обобщение на всечовешка съдба. Страданията на образи, запечатани от класическата древност, се оказват базата, върху която Лесинг и Камю разполагат своята позиция, припомняйки сцени от хилядолетното историческо и митическо битие на човека. И както Камю се взира в страданието на Сизиф, така и Лесинг смята, че фигурите на гърците показват, въпреки всички страсти, една “велика и улегнала душа”, която “се разкрива в лицето на Лаокоон и не само в лицето и то при най-непоносимо страдание”. Лесинг съпоставя Лаокоон със Софоклевия Филоктет и заключава – “и все пак бихме желали да можем да понасяме страданието като този велик човек”. За немския мислител дори и злоезичният герой на Омир е близък – “Терсит също е мой сродник – той също е човек…”. Лесинг разглежда човека като памет, мярка и емблема на своята реалност, като самодостатъчност и в същото време като съпоставеност спрямо другите и чрез другите. Същият психологически разрез на човешкото в човека прави и Камю, но достига до други изводи. Това издигане на човешкото като неподлежаща на съмнение парадигма е новаторско за времето на Лесинг, който разширява обхвата на привлечения материал, правейки преходи между отдалечени във времето феномени и творби.

Аргументацията на Лесинг и Камю e извлечена от древните автори и особено от Аристотел, защото неговите основни изводи се вместват в общите закономерности на техните търсения. Опирайки се на древните автори, Лесинг и Камю подхождат не като схоластици или догматици, които сковават или изопачават думите. За тях Аристотел е прав не защото е Аристотел, а защото е казал истината. Според Лесинг драматургичните закономерности на Аристотел за безпогрешно произведение са като положенията в геометрията на Евклид. Tълкувайки Аристотелевите понятия за страха и състраданието като чувства, които изкуството възбужда в душата на зрителя и ги разрешава в “очистване” /катарзис/, Лесинг смята, че тъкмо това е крайната цел на изкуството. Този негов възглед е доказателство за недогматичното му отношение към “Поетика” на Аристотел и за органичната връзка между глъбинните равнища в традицията. Според немския философ само злочестина, която теоретически би могла да засегне и нас самите, може да събуди състраданието ни. Два века по-късно героят на Камю в “Чужденецът” напразно търси злочестина, която би могла да го засегне  дори и само теоретически: “Какво значение имаше за мен смъртта на другите, любовта на една майка, какво значение имаше за мен неговият бог, животът, който човек избира, съдбите, които хората избират, когато една-единствена съдба трябваше да избере мен…” . Неизбежното развитие на съвременното изкуство в посока на все по-голяма индивидуализация на личността като резултат от стремителното развитие на цивилизацията е не само придобивка, но и загуба – от гледна точка на чувството за равновесие, което човечеството е познавало в по-ранните етапи на своето развитие. Затова творчеството на Камю е едно духовно усилие да се “прочете” по нов начин светът и битието на човека.

В единението на зрителя с героя и в следващото го нравствено израстване на зрителя Лесинг вижда “очистването” /катарзиса/ чрез афектите страх и състрадание – това е “очистване”, което повишава жизнената сила и нравствената човешка воля. В изкуството на 20 век изходна често е друга постановка, която противостои, протичоречи на Аристотелевско-Лесинговското схващане. Не идентификация с героя, а обратно, дистанцирането от него кара зрителя да осмисли авторовото послание. Осъществява се бягство от сценичната илюзия. Светът през 20 век според Камю е абсурден и безсмислен, а човекът в този свят е “чужденец”. В завършения през 1942г. роман “Чужденецът” героят /Мьорсо/ подобно на Разколников от “Престъпление и наказание” /Ф.М.Достоевски/ достига до просветление след като извършва убийство. С пет куршума Мьорсо застрелва арабин. Причина за това негово деяние няма. Защото не може да бъде причина това, че времето е горещо през този ден, нито това, че има главобол, нито че арабинът е нападнал негов приятел. И както Разколников, така и Мьорсо след престъплението извършва психологически разрез на живота си, осмисля го. Камю представя неосъщественото единение на индивида в опита му да представя чрез себе си трагичните конвулсии на обществото  в неговото разпадане, водещо до разпадането на личността. Е. Мутафов в “Двуизмеримият човек” определя героя на Достоевски като “човек с подземие”, което значи личността с нейните съмнения и скептицизъм, омраза и любов. Това определение се отнася и до героя на Камю. Но подземието не е само пространство със свой обем на вместимост, а и граница, от която властва парадоксалността, синтез на морал и антиморал. В двете части на този синтез няма приоритет, те са равностойни и така човекът се оказва равнопоставен със себе си. Според Е. Мутафчиев човекът е самодостатъчен. Самодостатъчни са и Разколников, и Мьорсо. Обект на вниманието на Камю е най-горният и най-късен слой на съзнанието – самосъзнанието, правещо човека личност. Но за разлика от героя на Достоевски героят на Камю продължава да живее в “един свят, който сега завинаги ми беше безразличен”. Няма “очистване”, няма катарзис, няма изход – “За да бъде всичко изчерпано, за да се чувствам по-малко самотен, оставаше ми просто да пожелая да има много зрители в деня на моята екзекуция и те да ме посрещат с викове на омраза”. Няма какво да загуби героят на Камю в свят, който е безразличен към него и към когото самият той също е безразличен. Разумът осъзнава факта на смъртта и допуска в своята етическа вселена нелепостта на небитието. Човекът няма какво да губи, защото няма нищо. За разлика от Камю в един от фрагментите си Лесинг пита: “Какво има да пропусна? Не е ли моя цялата вечност?” Човекът според Лесинг притежава цялата вселена, има всичко.

Романът “Чужденецът” е филмиран през 1967г. от Лукино Висконти, а ролята на Мьорсо играе Марчело Мастрояни. Дори и дистанцирани от героя, зрителите възприемат като близки на своето светоусещане неговите размисли: “Нищо, нищо нямаше значение и аз знаех добре защо…От дълбочината на моето бъдеще, през време на целия този абсурден живот, който бях водил, един неясен полъх се изкачваше към мен през годините, които още не бяха дошли, и този полъх изравняваше по пътя си всичко, което ми се предлагаше в годините, които живях и които не бяха по-реални”. Нищо няма значение за героя на Камю, всичко е толкова важно според Лесинг и в един от фрагментите му четем: “Толкова много неща има да вземеш по своя вечен път! Толкова отклонения има да правиш! Ами ако просто е отредено голямото бавно колело, което приближава човешкия род до неговото съвършенство, да се привежда в движение само чрез по-малки и по-бързи колела, всяко от които да дава своя принос в тази насока?”

За Лесинг истинският герой в изкуството трябва да бъде откривателят на нови знания, който понася върху себе си натиска на инерцията и традицията. Затова той разработва образи като Филот, Одоардо, Галоти и Натон. Според него основната функция на драмата е да допринася за облагородяване и усъвършенстване на човека. През 1753 г. Лесинг афористично заявява: “Най-благородното занимание на човека е човекът”. През 1942г. героят на Камю в “Чужденецът” също така афористично стига до извода: “Кучето на Саламано струваше колкото жена му”. Разместването на отделните пластове в ценностната система на хората поражда болката и отчаянието на Камю, който с цялото си творчество ни убеждава, че за него също “най-благородното занимание на човека е човекът”.

Ако не да победим, нека поне се научим да живеем със сизифовското чувство за безизходна самота. Да понасяме достойно страданието си. Да не забравяме, че “също сме хора”. Такива са посланията, които Камю и Лесинг отправят към своите следовници, към хората, които ще продължат да носят на плещите си страданията на Сизиф и Лаокоон. За оръжие в тази вечна всечовешка битка със самотата и страданията може да бъде използвана добротата в сърцата ни, красотата в душите ни. Осъзнавайки абсурдността на човешкото съществуване и загубвайки своите илюзии, можем като Достоевски да потърсим спасение в човешкия стремеж към красота, като Лесинг да свържем просветлението с чистотата в сърцата ни.

Когато през 1957 г. връчват на Албер Камю Нобелова награда, Уилям Фокнър му изпраща следната телеграма: „Отдават почит на душата, която постоянно търси и пита себе си”. Може да приемем, че в плен на това абсурдно търсене е всяко мислещо същество. Не че някой е в състояние да намери отговорите, но трябва хората да са участници в това търсене, да се противопоставят с разум на безразсъдното мълчание на света. В търсенето, а не в примирението е духовното щастие - “Ако човекът приемеше, че светът също може да обича и да страда, той би се примирил. Ако мисълта би могла да открие в подвижните огледала на явленията вечни връзки, които да ги обобщят и да се самообобщят в един-единствен принцип, би могло да се говори за духовно щастие…”

Ако следваме принципа на “златната среда”, би трябвало да бъдем между Лесинг и Камю, между извисяването на сърцето и лишаването от илюзии в резултат на аналитичното и разумно осмисляне на света. Разумното вглеждане в действителността открива нейните абсурди, но в същото време води до чистота на сърцето, която прави човека способен да обича добродетелта - заради самата добродетел, да се стреми към човешко съвършенство. Дори да знае, че то е невъзможно. Хората са сизифовци и са щастливи до мига, в който прозрат това. Но прозрението трябва да ги натовари не с песимизъм, отчаяние и чувство за безизходна самота, а с мъдрост и способност да творят добро. Скалата е наказанието на Сизиф. Може би е проклинал всеки камък, всяка песъчинка от познатата му до болка скала. А скалата може да придобие различни форми. Лаокоон, който изпитва неимоверна болка, е изваян не с вик, а със стон. От камъка с много труд може да се извая душата, да му се вдъхне живот и красота. И в най-тежката житейска ситуация човешкият стремеж към доброта, към чистота на сърцето трябва да е по-силен от отчаянието. Образите на Лаокоон и Сизиф представят неимоверните пластични възможности на изкуството, което превръща видимия свят и невидимите душевни движения в една пластична симфония.

Разглеждайки въпросите за образната, смисловата и текстуална близост между Лесинг и Камю се очертава проблемът за това как Лесинг и Камю се проявяват в и чрез езика, който е колкото матрица, толкова и колективна социална практика, а в същото време и индивидуална изява. Стилът на Лесинг е белязан от фрагментарност. “Възпитанието на човешкия род” обхваща 100 фрагмента. Езикът на Лесинг разчита на изградената вече текстуална парадигма, на повторенията, на връщането към определени думи и фрази, на различните варианти, на техния смисъл. Така се разстила безкрайна синонимна мрежа в целия текст. В езика на Камю синтактичните връзки са силно охлабени,  а синтактичната верига се заменя от асоциативна парадигма. Асоциацията на смисъла възниква между съседни думи и фрази. Отделните думи постигат смисъла в силно активизиран контекст. Оказва се, че езикът на Камю е също фрагментарен, слепен от визуални и словесни фрагменти. Този текст прилича на колаж. Разбира се, при Камю липсва номерацията, която откриваме при Лесинг. Докато смисълът в текста на Лесинг е предварително зададен, при Камю той не е и затова се произвежда в акта на четене. Творбите на френския писател изискват различна възприемателска стратегия, която дешифрира написаното. Лесинг се придържа към благоприличието на общоприетата поетическа лексика, докато Камю често забравя за това благоприличие /“Саламано тъкмо ругаеше кучето си. Викаше му: “Мръсник, мърша!”, а кучето скимтеше”./ Аз-повествованието в “Чужденецът” се разгръща като самокоментираща се конструкция. Действителност извън възприемащото я съзнание няма. Човекът на Лесинг има своите традиционни стойности, човекът на Камю е лишен от тях и попада в един рационализиран свят, доведен до абсурд.

Лесинг и Камю са свързани от ненаситния стремеж всичко да се види и да се обозре, да се достигне до заветната скрита истина за нещата, човека и света. Това е стремежът към свръхинтензивен, свръхсетивен обхват на действителността. Творбите на тези автори са свидетелство за необикновеното усилване на тяхната творческа свръхсетивност. При Камю тази свръхсетивност е по-агресивна. Ужасен от бездуховността на света, той иска да го изпълни с дух, простор и бъдеще.

Лесинг утвърждава определени ценности в европейската цивилизация, а два века по-късно Камю се бори за реабилитирането на тези ценности, които вече са отхвърлени. Естетическо-идеологическите позиции на Лесинг и Камю разкриват близост в търсене на очертанията на реалността и абсурдите в човешкото битие. Лесинг импонира на Камю с борбата за истината, правдивостта, чистотата, които могат да приемат различни форми, но са вечни. И двамата са носители на напредничавите идеи на своето време за изкуството, което “възпитава човешкия род”. “Възпитанието има своя цел – както за човешкия род, така и за отделния човек” – казва Лесинг. На песимизма на Камю в този свят, “който завинаги ми беше безразличен”, Лесинг противопоставя вяра и оптимизъм: “Да, то ще дойде, непременно ще дойде, времето на съвършенството, защото колкото човешкият ум е по-убеден в по-доброто бъдеще, толкова по-малко ще има нужда да черпи от това бъдеще мотиви за своите действия”.

 

 

-->