Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Вазов – защитник и пазител на родния език /“Българският език“/

Публикувано: 2018-01-31 15:13:48

        Вазов приема националните проблеми като лични и затова неговите творби се превръщат в своеобразна изповед  на твореца, който е защитник и пазител на родния език. През февруари 1883г. Патриарха на българската литература създава стихотворението “Българският език” като отговор на твърденията за грубост и немузикалност  на родното слово. Тази творба, както и повестта “Немили-недраги”, е написана през пловдивския период от живота на Вазов /1880-1886/. И двете произведения отразяват любовта на твореца към България. Дълг на всеки  българин е да обича и пази “всичко българско и родно”. Авторът защитава тази идея с цялото си творчество. Вазов превръща защитата на родното слово в защита на правото на България да съществува като свободна държава със свой език и литература.

            За Вазов нашият език е свят, защото съхранява паметта на дедите ни, въплъщава националния ни дух и освен това е средство за създаване на литература, в която е въплътено единство на красотата и изкуството. Осмислен по този начин, езикът поражда чувства на гордост и болка, на любов и гняв, на естетически възторг и синовно преклонение в творческата душа. Като защитник и пазител на родния език, дългът на Вазов е, от една страна, да докаже колко благозвучен и музикален е българският език, а от друга, да спре клеветите.

            Езикът е свещен за поета, защото е съхранил паметта на дедите ни. Ние сме наследници на най-стария славянски език – старобългарския, на който са били преведени от гръцки първите богослужебни книги. Езикът запазва българския дух както през годините на слава и величие, така и през дългите години на робство /”език на мъки, стонове вековни”/. Затова Вазов отхвърля твърдението, че на един такъв език, който е съхранил мъдростта на вековете, не може да се твори пълноценна литература. Местоимението “тая” /”дето ни роди”/ отвежда към два свещени образа за всеки човек – на майката и родината. Те се сливат в едно в творбата. До тях е издигнат и езикът. Така поетът изразява преклонението си пред българското слово. Епитетите в инверсия /”език свещен”, “език прекрасен”/ разкриват любовта на автора към езика и поставят логическо ударение. Като използва епитетите “гъвкава”, “руйни”, Вазов сравнява словото с планински ручей, който се спуска надолу по стръмен склон. Силата му нараства и той се превръща в пълноводна река. Това е скрито сравнение на българския език с водата. Символичният смисъл на словото е “река на живота”. Затова Библията започва с думите – “В началото бе словото”. Дори и по време на робство българският език се е запазил, защото поробителите могат да отнемат всичко, но не и да сломят духа на българите. Този дух е съхранен именно чрез родното слово. До нас достига мъдростта на предците ни благодарение на българските народни песни, приказки, предания, легенди.

            Поетът напомня, че именно родният език е крепил народа ни през дългите години на робство и “стонове вековни”. Поробителите насилствено са карали българите да сменят вярата си. И в наши дни в планината Родопи живеят българи-мохамедани. Те са приели чуждата вяра, но са запазили родния български език. Родният език не може да се отнеме – това послание Вазов отправя към “чуждите и нашите” хулители. Защото езикът е родовата памет и въплъщение на националния дух на един народ.

            Болката на поета- защитник на родния език откриваме и в звукописа на стихотворението. Подобно на Ботев, който изразява болката си от смъртта на Левски в “Обесването на Васил Левски” чрез алитерация на “Р” /”гарванът грачи грозно …”/, Вазов използва натрупването на тази съгласна, защото тя придава твърдост на изказа /”за груб брътвеж те само бил орисал”. Асонансът на “Е” /”и не за песен геният ти слеп”/ подчертава музикалността и звучността на нашия език. Гласната “Е” придава мелодичност на стиховете. По този начин Вазов  опровергава твърденията, че нашият език е създаден “не за песен”. Чрез песента най-точно се разкрива българският творчески гений. Някога по нашите земи е живял певецът Орфей и е омайвал с песните си както хората, така и дивите зверове. В наши дни българската песен на Валя Балканска “полетя” в космоса.

            Красотата на родния език е вечна, докато модните ругателства са преходни и времето ще ги унищожи. Възхвалата на езика е изградена художествено чрез натрупването на синонимни епитети: “звуци сладки”, реч “гъвкава, звънлива”, “руйни тонове”, “изразитост жива” и с реторични въпроси, които провокират размисъл у хулителите и представят защитата на поета:

Вслушал ли се е някой досега

в мелодьята на твойте звуци  сладки?”

Чрез реторичните въпроси Вазов дава израз на възмущението си. Болката на автора от това, че езикът ни е “охулен, опетнен със думи кални” прераства във възмущение. Хулителите на българското слово са “чуждите и нашите”. Техните клевети нараняват поета. Пет години след Освобождението са забравени светлите идеали и са потъпкани духовните ценности на възрожденците. За новите управници основни ценности стават богатството и властта. Клеветите на хулителите ни насочват към семантичната опозиция грях-святост. Грях е охулването на българския език, а свято е родното слово. Като защитник на езика Вазов е продължител на делото на Хилендарския монах, който през 1762г. пише “История славяноболгарска”. Гневно Паисий пита сънародниците си: “Поради что се срамиш да се наречеш българин?” Монахът знае, че езикът съхранява паметта и духа на българите. Затова той ги призовава да почитат езика си: “Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език”. Същият призив отправя и Вазов към сънародниците си, само че в поетична форма. Защитник и пазител на родното слово, Вазов сякаш продължава гневните слова на Паисий Хилендарски.

            Болката и огорчението на Вазов от ругателствата на онези, които клеветят без основание родния език, откриваме във втората част на творбата. В нея защитата на езика преминава в спор с хулителите. Те са изобличени на принципа на контрастното противопоставяне: “песен” и “брътвеж”. Не езикът ни е груб, а лишени от национално достойнство са тези, които оправдават своето бездарие с липсата на творческа мощ на българското слово. Гневът на автора е изразен с глаголни форми: “не си можал”, “бил орисал”. С повторението на наречието “се” е внушена продължителността на обвиненията:

Тъй слушам се, откак съм на света!

Се туй ругателство ужасно, модно,

се тоя отзив, низка клевета,

що слетя всичко мило нам и родно.

            Според Вазов най-убедителният аргумент в защита на родния език е неговата красота. Поетът заговаря от свое име – в първо лице, единствено число. В анафората “ох” от последните две строфи откриваме възходяща градация на чувствата на автора. Той привидно приема ругателството, готов е да превърне “черния срам” на езика ни в свое вдъхновение, да го дари с цялата си любов, да възвърне с таланта си “чистия” му облик. Така родното слово засиява с истинската си красота, с благозвучието на своята мелодичност. Оказва се, че не езикът ни е безсилен. Безсилни са тези, които няма какво да кажат с него.

            Поетичният обет на защитника и пазителя на родния език е разкрит в третата част /седма и осма строфа/. Мисията на поета е не само да просветли обруганото име на езика, но да го предаде чрез своите произведения чист и неопетнен на “бъдещото бодро поколение”. Обруганият език засиява и зазвучава с цялата си красота и тържественост над отреклите се от него.

            Поетът не включва одата “Българският език” в цикъла “Епопея на забравените”. Въпреки това тя е толкова значима, колкото и творбите за Паисий, Левски, Бенковски и опълченците на Шипка, защото идеите и оценките на Вазов са актуални както през 1883г., така и днес, когато отново има българи, които се отричат от родния език. Те мислят, че по този начин ще се приобщят към друга, по-висока култура. Но се заблуждават. В “Българският език” поетът ни напомня, че човек никога не трябва да забравя корените си. 

-->