Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Вазовата България

Публикувано: 2016-11-21 18:43:44

Вазовата България

Есе

         1875 година е. Добре дошли на гости в Бяла черква. Да се разходим по калдъръмените улици. Края на май е и в „тая прохладна майска вечер”[1] лятото тъкмо влиза заедно с нас във Вазовия град. Ще ни стигне ли един ден, за да надникнем в училището, църквата, манастира, женския метох... С очите на Вазов "Аз виждам и школото мило/ белнàло се на оня рът,/ душа ми детска закърмило/ с любов към бога и светът".[2]

         Може ли цяла България да се побере в един град? Може! Ако градът е Бяла черква и ако България е "Вазовата". Защото в този град е съхранен възрожденският  български дух, запазена е родната традиция. А в небето над Бяла черква се оглежда и отразява родната земя, един огромен и пъстър гоблен, създаден от Вазов. Небето и земята на Вазов пазят до днес бъдещето на българския космос.  

         Възрожденският български дух, цветен, пъстър и ярък, в същото време прозрачен, всеобхватен и неуловим е прегърнал целия гоблен, а после времето го е превърнало и в златната рамка на гоблена „Вазовата България”. И понеже е дух – настанил се е вътре и вън от платното. С конци, каквито има само във Вазовата съкровищница, творецът е извезал училището, където ни чакат Рада и малките й умни ученички, манастира, където дяконът Викентий помага на бунтовните българи да се укрият,  женския метох, където "шейсет-седемдесет калугерици,  стари и млади, сновяха цял ден по двора и по чардаците и оглашаваха с весела глъчка широката ограда, която ги забраняваше от суетата на грешния мир"[3] и мъжкото училище, където се представя драмата "Многострадална Геновева"[4]. Този възрожденски дух се е

стаил в ъглите на залата, в която жителите на Бяла черква очакват представлението. Ако днес влезете в тази зала, ще заварите само тишината. Но в момента, в който затворите очи, ще чуете „Пламни, пламни ти в нас любов гореща…”. А от ъгъла се понася един странен шепот: „Обичам те сто пъти повече сега”. Не се чудете, там е Дамянчо Григорът, който превежда на бея възрожденската песен. Тук възрожденският дух „като невидима вълна порасте, изпълни залата, заля двора и се пръсна в нощта”[5] Пръсва се в нощта, после в деня, в сезоните, във времето. Обхваща малкия /и в същото време толкова голям/ български космос, „цепеше въздуха, разпаляше и опияняваше сърцата…и се издигна към небето като молитва…”.

       Възрожденският дух се пренася във времето от „отворените” очи на Вазовите българи. Когато те „отваряли” своите очи – виждали бъдещето – такова, каквото искали да бъде. Вървейки към своите мечти, Рада, Бойчо, Соколов, загубват живота си. Днес ние, техните наследници, „затваряме” очи и виждаме миналото, такова, каквото е запечатано във Вазовия гоблен. Виждаме мъжете, които са разпънати на кръст между Балкана и семейството, между свободата и страха, между любовта и омразата,  и тези, които са склонни да се примирят с живота под робство и да живеят в едно привидно спокойствие. Къде е тайната на нашето днешно „зрение”? Тя е във …..Вазовия поглед. Необикновен поглед. Едновременно с „отворени” и „затворени” очи Вазов успява да събере в погледа си миналото и бъдещето. Тяхното неосъществено бъдеще, без което нямаше да го има нашето осъществено минало. Нямаше да ни има и нас.

        Във Вазовата България е съхранен животът. Родната традиция е цветна, пъстра, шарена като чергите на баба Иваница, свята като иконите на "мучениците", весела и юнашка като песните на тлаката в Алтъново и мъдра като съветите, които бай Марко дава на софрата още в I глава на "Под игото". С преплитане на шарени конци на огромни станове и оформянето на черги и килими е извезан Вазовият гоблен – България. В нарисуваните традиции се оглежда българското битие - трудно, изпълнено със страдание, но винаги пъстро и украсено с шевици-копнежи по красивото. Слънчевите цветове на надеждата и жаждата за хармония са нашарили всеки ред от "Под игото", без тях нямаше да я има Вазовата България.

         Уморихте ли се да вървите по калдъръмените улички на Вазовата България. Тогава седнете на тази дървена пейка пред градината на чорбаджи Юрдан. „Тази градина, широка и обиколена със здрави зидове и насадена с хубави овошки и цветя, плувнала в прясна зеленина” ще ви подейства добре. Ще ви съживи „прохладният чист въздух и пролетната зеленина”.[6] После можете да продължите да вървите по улиците на Бяла черква, ще видите  и други дървени пейки до цветни градинки. А на една от тях  - стара жена. Тя е пазител на къщата, пазител на семейството, на рода, на българщината. Ще съхранява, а после ще предаде на внуците си българския дух. Тази старица е баба Иваница. В нейно лице Вазов всъщност ни рисува спомена за своята баба Ана. Поздравете тази старица и се вгледайте в нейното лице.

        Лицето на Вазовата България е тъжно като църковна икона. Църковната  икона присъства в домовете тук. Тя е единственото нещо, което поробителите не са отнели от Вазовите българи, не могат да им я отнемат, защото е  един оцветен образ на молитвата, вярата и надеждата. Вижте очите на иконата. Те са центърът. Те са във всеки  дом, храм, школо. И сякаш всички икони заедно са отправили молитва към "всевиждащото Божие око", молитва за България. Чухте ли думите на поп Ставри: „Което си е речено от бога, то ще стане”?

        2015 година. Добре дошли в Сопот. Да се разходим по асфалтираните  улици. Отново е краят на май и в „тая прохладна майска вечер”[7] лятото тъкмо влиза заедно с нас във Вазовия град. В училището днес има матури, зрелостните изпити са събрали седмокласници и дванадестокласници. В очите на учителите разчитаме „Радините вълнения”. Ще ни остане ли време да идем до Дядо Стояновата воденица? Ще ни стигне ли един ден, за да надникнем в къщата музей „Иван Вазов”?

      Може ли цяла България да се побере в един град? Може! Ако градът е Сопот и ако България е "Вазовата”! Разпознахте ли този притеснен звънлив детски глас, който ви разказа за Вазовата България, разпознахте ли това „живо русокосо момиченце”, което „гледаше кротко в очите Огнянов”? Това е гласчето на Събка.

Автор на есето :

Ралица Димитрова Димитрова

[1] Вазов, Иван, „Под игото”, Събрани съчинения в четири тома, т.3., С., 1982, стр.5

[2] Вазов, Иван, "Сопот", http://liternet.bg/publish/vazov/lirika/liuleka/sopot.htm

[3] Вазов, Иван, "Под игото", С., 1986, стр. 70

[4] Вазов, Иван, „Под игото”, Събрани съчинения в четири тома, т.3., С., 1982, стр.90

[5] Вазов, Иван, „Под игото”, Събрани съчинения в четири тома, т.3., С., 1982, стр.98

[6] Вазов, Иван, „Под игото”, Събрани съчинения в четири тома, т.3., С., 1982, стр.205

[7] Вазов, Иван, „Под игото”, Събрани съчинения в четири тома, т.3., С., 1982, стр.5

-->