Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Възрожденска белетристика - Каравелов, Друмев, Блъсков

Публикувано: 2016-12-15 20:43:02

Възрожденска белетристика - Каравелов, Друмев, Блъсков

 

    Първите белетристични прояви на българските възрожденски творци са свързани с мемоарно-биографичната литература и в тях откриваме описание на конкретни женски образи. Целта на повечето мемоарни творби е познавателна, присъстват сведения, свързани с етнографията, фолклора, бита. С тази проза се изработва творческия метод на възрожденските автори, изгражда се реалистичния стил на нашето изкуство. Първата автобиография е на Партений, по-късно Софроний създава своеобразен модел на този жанр. Прозата на Раковски също съдържа произведения със силно изразен биографичен елемент / “Неповинен българин”, план за “Житие” от 1866-67г./, географско статистически описания /”Описание на стария Котел” от 1857г/, произведения със смесен публицистично-художествен характер /”Три съня” от 1851г., “Изступлений дервиш или Восточной вопрос” от 1858-60г./ . Често разглеждания от възрожденските белетристи мотив за нещастната любов, разгледана в романтично-идилична светлина, откриваме в недовършената поема “Неповинное нещастно рачителство Стоян и Бояна”.

В някои от произведенията на Петко Р. Славейков също се откроява биографичния елемент / “Епизодът”, “Майка ми”, “Тримата майстори”, “Баща ми”, “Как и защо зарязах казанджилъка”, а в други авторът дава сведения за стари войводи и наред с образите на Чавдар войвода и Цеко, откриваме словесен портрет на Рада Байракчина. Славейков утвърждава внесената от Найден Геров /”Стоян и Рада”/ интимна тематика във възрожденската ни литература. Жената е видяна в два различни момента – “Бойка” и “Изворът на белоногата”.

Каравелов е автор на 31 белетристични творби и всяко поколение литературни изследвачи се вглежда в неговата белетристика, откривайки в нея нови съдържателни и идейно-тематични аспекти – З. Стоянов, Б. Пенев, Г. Константинов, М. Арнаудов, Л. Воробьов, Д. Леков, Ил. Конев, Цв. Унджиев, Ст. Божков, Н. Чернокожев, И. Радев и др. Различните становища издават различни търсения и подходи, както и необходимостта от аналитичен разрез на неговите повести.

Предпочитанието към повестта е характерно за възрожденската ни проза. Спорен е въпросът за това коя е първата новобългарска повест и името на Каравелов е включено в този спор. През 1859г., една година преди излизането на “Нещастна фамилия”, в кн.18 на сп. “Руская беседа” излиза “Отривок из рассказов моей матери” /болгарская повест”/ от Васил Попович, българин, студент в Московския университет. На 27.12. 1859г. в брой 50 на руското периодично издание “Наше време” се появява повестта на Каравелов “Атаман болгарских разбойников” /”Войвода”/. “Отривок”, “Войвода” или “Нещастна фамилия” поставя началото на българската повест? Според Илия Конев родоначалникът е Каравелов, според Боян Пенев началото трябва да търсим в “Нещастна фамилия” на В.Друмев. Търсейки мястото на “Нещастна фамилия” в историческото развитие на жанра, трябва да се има предвид, че тя се явява изходен пункт за всички повести преди Освобождението. Въпреки разноречивите мнения на литературната критика, хронологията на оригиналната българска повест бихме подредили по следния начин: 1860г. – “Нещастна фамилия”, 1864г. – “Ученик и благодетели”, 1866г. – “Изгубена Станка”, “Злочеста Кръстинка” – 1870г. От 60-те години датират повестите на Л. Каравелов. Поставяйки въпроса защо и Друмев, и Блъсков, и Каравелов се насочват към средната епическа форма Иван Радев/1/ търси обяснението за този, отчетен и от други литературни изследвачи, факт. Докато разказът се свежда до една случка, повестта има по-голям обхват на изображение. В единичното, в случката през 60-те, 70-те години възрожденските белетристи не могат да постигнат творческия си замисъл и да нарисуват тежката действителност в България. Затова отношението случка-картина извежда на преден план картината. ”Войвода”, “Неда”, “Турски паша”, “Дончо” разкриват как жанра на “разказа” се поглъща от жанра на по-голямото, на “повестта”. Защото някои от тях са разкази, но вместо логичния вариант – повестта да включи разказа, се срещаме с нелогичния, обратния вариант – разказът включва повестта. Алогичната формула, до която достига Иван Радев – “разказ от повести” най-точно отговаря на жанровата структура на тези Каравелови творби.

Ако проследим еволюцията в белетристиката на Каравелов и Вазов, ще я открием в следния вид – от повестта през романа към разказа. При Каравелов - повестите от сборника “Страници”, “Три картини”, които могат да се разглеждат според П.Тотев /2/ и като сатиричен роман и последните по време публикувани творби – “Нено” /10 страници/, “Що е грях” /15 страници”/. При Вазов - повестите “Митрофан”, “Немили недраги”, “Чичовци”, романа “Под игото” и най-хубавите му разкази.

Каравелово откритие е жанрът циклична структура. Могат да се обособят в творчеството му “хайдушки цикъл”, “битово-психологически цикъл”. Историческите творби на Каравелов “Отмъщение”, “После отмъщението” и “Тука му е краят” според някои литературни изследвачи /И.Радев/ се налагат с белезите на романовия жанр. Трилогията може да се определи като началото на българския роман, опирайки се на качествата на творбата като цяло /тема, идея, сюжетни линии/, на съпоставката с “Иванко” на В. Друмев, която се приема от литературните изследвачи като начало на драматичния жанр и съпоставката с историческите романи на Иван Вазов /”Светослав Тертер”, “Иван Александър”/, които, макар че са писани 30 – 35 години след Каравелов, са признати като начало на родния исторически роман.

Повестта през Възраждането се оказва стартова площадка за разгръщане на жанровете и съответно на системата от персонажи, сред които женските образи заемат важна част. Това е следствие от пълноводието на живота, което Каравелов се опитва “да заснеме” в своето творчество.

Боян Пенев в ”История на новата българска литература”/т.4/ разпределя Каравеловите творби по съдържание и сюжети в 4 групи:

  • творби, в които Каравелов възпроизвежда политическото и духовно робство на българите /”Войвода”, “Дончо”, “Мъченик”/
  • творби с битови сюжети /”Българи от старо време”, “Слава”, “Стана”, “Маминото детенце”, “Главчо”/
  • повести със социални сюжети и мотиви /”Крива ли е съдбата”, “Наказал я бог”, “Хаджи Ничо”, “Из мъртвия дом”, “Богатият сиромах”, “Децата не приличат на бащите си”, “На чужд гроб без сълзи плачат”.
  • исторически повести /”Отмъщение”, “После отмъщението”, “Тука му е краят”/

Мястото на Илия Блъсков в литературния ни живот се определя от повестите “Изгубена Станка” /1866г./ и “Злочеста Кръстинка” /1870г./. Женските образи в тези повести са еднотипни, еднородни по своята същност и са изградени с шаблонизирани похвати, взети от фолклора. Дочо Леков /3/ отбелязва връзката между съдържанието на една народна песен и сюжета на повестта, в която дори и имената на героите от народната песен остават непроменени:

Не се минало много,

татарите село бастисват,

хубава Станка заробват…

Каравелов също черпи изразни средства и сюжети от народното творчество, но не стига до подражателството на Блъсков, защото всичко пречупва през призмата на поставената творческа задача. Трудно може да се говори за психологически анализ и индивидуализация при образа на Станка от “Изгубена Станка”. Василевата булка също я отнасят татарите, тя е в един керван със Станка, също ще я освобождават, но авторът вече не я споменава. Героите са изградени със средствата на сантиментализма и сензационната романтика. Блъсков търси постигането на атмосфера на тайнственост. В 5 глава на повестта селото е опожарено, грабват Станка. По време на грабежа в Станкиния дом един таен непознат в черно облекло е легнал между камъните и гледа. Непознатият е Станкиният годеник – това Блъсков уточнява в края на тази глава.

В “Изгубена Станка” Блъсков точно определя мястото на жената – то е в семейната хармония. Затова с отвличането на Станка е нарушена хармонията в дома на дядо Иван и тя трябва да бъде възстановена. Главата “Последната нощ” разкрива българския модел за семейството. Жизненият ритъм дори и в тази последна вечер не е нарушен. Те правят онова, което са правили всяка вечер /не знаят, че това е поседната им вечер, това знае само читателят/. При татарите виждаме група на мъжете и група на жените, но го няма моделът за семейство в този вид, в който е представено семейството на дядо Иван. Вечерята около кервана е противопоставена на вечерята в дома на дядо Иван. Така всъщност се противопоставят два различни начина на живот и се очертава различното място на жената в тях. Първият начин /родният модел/ се характеризира с подреденост и статика, а вторият /моделът на татарите/ - с безредие и движение. Хармонията при Блъсков е в семейството, но външни сили /татарите/ я разрушават. Финалът – сватбата /свързването на ново семейство/ възстановява хармонията. Със същата тайнственост и неизвестност, които в края на всяка глава се разкриват, се срещаме и в повестта “Злочеста Кръстинка”. Въпреки че Кръстинка присъства в заглавието и нейният образ би трябвало да бъде надреден, тя не е централен персонаж. В повестта не може да се говори за централно главно действащо лице. В началото се излага живота на бащата /Лулчо/, следват разказите за останалите членове на семейството – Кръстинка, майка й, Стоянка, Милчо, Иванчо, Ганчо. Главите в тази повест са свързани механически, те се присъединяват една към друга, а не израстват една от друга. В първото издание тези глави са 26, във второто – 35. Блъсков ги раздробява, опитвайки се да мотивира действията на героите си.

Характерът на Кръстинка не се разгръща в хода на повествованието и с развоя на събитията. Блъсков изброява нейните качества и ги илюстрира с постъпките й. Повлиян от сантиментализма, авторът взема близко до сърцето си нейната съдба и изразява това със сантиментални епитети /”злочеста”/. Липсата на индивидуализация откриваме и в портретното й описание – “Тя беше дете, надарено със сичките хубости.”

Както Каравелов, така и  Блъсков отчита трудното социално положение на българската жена през Възраждането и нейната зависимост от мъжа. Жената на Лулчо, Рада, изтърпява много страдания след неговото заминаване и е притисната от бедността – “гладът я принуди да даде децата си по богати старци, за да си добиват храната”. Не прежалила смъртта на двама от синовете си, Рада умира. Във финала на повестта Блъсков се връща към Кръстинка – “Съдбата прекара Кръстинка отвъд Дунава – тя е вече съпруга на един богат българин”. Разсъжденията на писателя тук са насочени към човешката същност: “Що е човек пред някоя твар, от божиите твари? Що е той пред някоя издигната канара или висок хълм. Човекът е средата между нищото и между сичкото”.

Търсенето на автентичност е характерно за всички автори през този период, Ясно говорят за стремежа към достоверност  подзаглавията на творбите от сборника на Каравелов “Страници из книги страдания болгарского племени” /1868г./ - “разказ на моята баба”, “разказ на една пловдивка”, “разказ на една калугерка”/. Тук в определението “разказ” творецът не влага жанров смисъл. Обект на изображение в тези произведения е съдбата на цели семейства и така авторът разкрива мястото на българската жена - опора в семейството.

За да се очертае развитието на повестта през Възраждането, трябва да се има предвид и повестта “Нещастна фамилия” на В. Друмев. Но Каравелов безспорно оказва силно влияние през Възраждането върху всички възрожденски разказвачи. Работейки над повестта “Пиян баща, убиец на децата си”, Блъсков например има за свой образец “Българи от старо време”. Затова Дочо Леков отбелязва: “И като белетрист, и с цялото си литературно дело той въздейства и върху Влайков, Михалаки Георгиев, Захари Стоянов”./4/

Каравелов, Друмев и Блъсков се стремят да обхванат индивидуалния и колективен образ в художествени и публицистични текстове. Често в техните творби повествованието е прекъснато, за да се опишат обичаи и обреди, без които би било недоразбрано българското битие. Същата позиция заема и Г.С. Раковски в “Показалец”. Етнографските и фолклорни отклонения на възрожденските разказвачи са в синхрон с възгледа на Раковски, че обичаите и песните са важни източници “от коих можеме да почерпиме нужния нам доказателства на най-стари черти нашего бита”. /5/

 

ОПОЗИЦИЯТА РОДНО-ЧУЖДО

 

“В периода на своето формиране литературният ни канон се нуждае от текстове, които обслужват националната идентичност, които емблематизират българското и го аксиологизират. В този смисъл, произведения, които експлицират модусите на чуждостта, освен ако не я осмиват и пародират, какъвто е случаят с "Криворазбраната цивилизация" на Д. Войников например, нямат шанс да се впишат в сферата на каноничното” /6/.

Светът на българина през Възраждането се подрежда в опозиции, сред които най-съществената е свое-чуждо. Това противопоставяне е подробно изследвано от литературната критика.

Опозицията родно-чуждо придобива през Възраждането глобален смисъл, защото в най-заострени форми се проявява процесът на изтръгване от корена на родното. Разлита се във всички посоки малката човешка вселена, принадлежаща към старата родна галактика и често се включва в орбитата на чужди култури с друг ритъм и значение. Тази опозиция се явява основа за драмата на много съдби. Големи са духовните усилия, които отвлечената българска девойка /калугерката/ в “Турски паша”трябва да направи за да спаси оцелелите трохи от родната душевност.

Сред възрожденските автори Йордан Хаджиконстантинов – Джинот дава най-точно израз на преклонението си пред родното: “Поистина, няма по-величествено от болгарин – болгарин чрезмерно ради, оре, сее, торгуе, воинствуе, верност има, гостолюбие, страх божий, почитание своего царя и всичко, колкото що е узаконено Богу и царю” /7/. И в творчеството на Каравелов откриваме това преклонение пред родното. За него често Румъния  обобщава “чуждото” – “Извънреден родолюбец”, “Хаджи Ничо”. Там завършва и моралната деградация на Николчо от повестта “Маминото детенце”. Николай Чернокожев смята, че при Каравелов “опозицията свое-чуждо” води до най-силното заклеймяване – обезродяването” /”Хаджи Ничо”/ /8/.

В “Турски паша”/1866г/ опозицията свое-чуждо може да изведем от опозицията високо-ниско. “Родното се интерпретира като високо в буквалния смисъл във въвеждащата част на “Турски паша”. Разказвачът слиза от планините и се спуска към тъмнината на робския ден”. /9/ Интересен момент в тази повест е изображението на живота на жената в харема. Според Николай Аретов “изображението на живота в харема, особено своеволията на жените в отсъствието на мъжете, може да подтикне към търсене на асоциации с „Персийски писма“ (писмо CLVII и сл.) от Монтескьо, без да доведе до откриване на конкретни текстуални аналогии. Може да се потърси и известно сходство с новелите от „Декамерон“ - ситуацията мъж в харем напомня Бокачовия мотив за мъжа в женски манастир; впрочем и героят на „Житие и страдания грешнаго Софрония“ попада в харем, но контекстът там е съвсем различен. Някаква далечна непряка аналогия може да се търси и с „Мадам Бовари“(1857) - ханъмите се возят с френци в закрити каруци, а най-скандалния момент във Флоберовия роман се разиграва в подобна ситуация.”/10/

До опозицията родно-чуждо стигаме, ако разгледаме цветовата гама при характеристиката на героите. Бяло е лицето на българката /”бяло като слонова кост” - Танчовата дъщеря /”На чужд гроб без сълзи плачат”/. Жълто е лицето на турчина - “Една заран в нашата стая влезе един стар и полуизгнил от разврат и афион турчин: брада бяла, чалма зелена, лице жълто, подпухнало и сбръчкосано”. В “Турски паша” според Каравелов дори повърхностният поглед открива противопоставянето на родното и чуждото – “А погледайте на българското селце и на българските къщици: чистота, градинки, дървенца, цветице и къщата излепена…Всичко това е противоположно с турските нечистотии и с гръцките калпави разкоши, както са противоположни и самите народности.” Често поляризацията на двата типа герои / с положителен знак – българите, с отрицателен знак – турците/ е толкова силна, че Илия Конев в изследването си “Каравеловата белетристика” я посочва като една от слабите страни на ранните Каравелови повести.

Според Любомир Георгиев опозицията родно-чуждо всъщност е един от начините, по който се разглежда женската тема през Възраждането - "Женската" тема се гради до голяма степен на съпоставки - жени/мъже, християнки/мюсюлманки, българки/чужденки.” /11/

С оглед тази опозиция могат да бъдат разгледани почти всички  прсонажи във възрожденските повести, като вариантността на участието им се свежда до това да са “свои в чуждото” или да са “чужди в своето”:

  • “свои в чуждото” – Найда, Божана /”Турски паша”/, Тота в дома на Теофану /’Стоян”/
  • “чужди в своето” – Теофану /”Стоян”/, гъркините в “Маминото детенце” през погледа на Стояновата майка, туркините в “Турски паша” през погледа на Найда

Истината е, че човешкият живот се състои от необратими и сложни опозиции – ден и нощ, раждане и смърт, радост и болка, добро и зло, родно и чуждо. Не можем да сме сигурни, че едното ще надвие другото, че доброто ще победи злото, а родното - чуждото. Може би и тук ключът е в намирането на баланса, на “златната среда”.

Разглеждането на опозицията свое – чуждо прави “видим историческия преход от традиционните ценности на патриархалната общност към индивидуалистичната идеология на модерната култура” /12/.

 

СТРЕМЕЖ КЪМ ДОСТОВЕРНОСТ НА РАЗКАЗВАНОТО

 

     Различни са похватите, които използват възрожденските автори при създаването на типа проза, държаща да бъде четена като достоверна. Каравелов създава алюзията за достоверност чрез използването на т.н. “разказ в разказа”. Същата цел преследват и подзаглавията на неговите повести - /”разказ на една калугерка”, “разказ на една пловдивка”, “разказ на моята баба”/. В статиите си авторът се обръща към писателите с призива да изобразяват живота  “такъв, какъвто е” и според него творецът трябва “да не смалява и да не увеличава нито добрите, нито лошавите проявления”.

Във финала на повестта “Богатият сиромах” откриваме Каравеловата позиция по въпроса каква е задачата на писателя: “Всеки повествовател е длъжен да фотографира едно явление вярно и правдивоподобно”. Към тази позиция се придържа авторът при изграждането на образите в своите повести. Според лиературните изследвачи целта на Каравелов е да “ реализира постулатите на позитивистичната философия и естетика”. /13/.

 

КОМПОЗИЦИОННИ СХЕМИ

 

Koмпозиционната схема на повестите, писани от Каравелов от 1860г. до 1866г. /”Войвода”, “Неда”, “Сирото семейство”, “Дончо”, “Турски паша”, “На чужд гроб без сълзи плачат”/ е “почти непроменима”, “залегнал е в основата им принципът на “разказ в разказа” /14/. Ще открием в тях авторов разказ и вставен разказ. Характерна за авторовия разказ е безсюжетността, а за вставния разказ – засилване на сюжетните елементи.

Идеята на произведението обикновено откриваме във вставния разказ. Например разказът „Слава“, печатан за първи път в „Страници...", е изграден според споделяното от съседка и връстничка на героинята. Подзаглавието на повестта “Неда” – “разказ на моята баба” насочва към народностната атмосфера на авторовия разказ, отнасящ се до семейната среда, коледните празници и робската действителност. Изложението в “Неда” е фрагментарно и тази фрагментарност се подчертава от автора с поставеното мото над всяка глава. Разказът за съдбата на Неда е прекъснат от разказа за Стойко и натрупването на различни картини, рисуващи отделни съдби дава представа за цялостната участ на българката. Каравелов прибягва до вътрешна гледна точка в плана на оценката, читателят изживява цялата история през погледа на един от героите. Смисълът в творчеството на автора се ражда от представянето на различни гледни точки.

Разглеждайки вставния разказ като изповед, а авторовия като своеобразна проповед, виждаме тяхното успоредяване и сплитането им в една творба, затварянето им в своеобразен кръг, който е символ на цялостност и завършеност. Композицията на Каравеловата повест следва не логиката на художествената идея, а логиката на поставените от автора цели.

Сюжетът се разгръща в богатата образна система на художественото цяло. Конфликтите се реализират чрез средствата на художествения тип и на художествения образ на жената в неговото надличностно значение. И смислово, и композиционно повестите на Каравелов имат само относителна завършеност, защото дават възможност за различен прочит. Писателят с любопитство се спира на всичко по пътя на разказваната история

/ сватбата, моминската градинка на Пенка/ и го прави участник в повествованието.

 

ИНДИВИДУАЛИЗАЦИЯ И ТИПИЗАЦИЯ

 

При изобразяване на характерите възрожденските белетристи рядко постигат индивидуализация на образите. Според Н. Чернокожев /15/ в “Хаджи Ничо” “персонажите присъстват в разказа като марионетки, случките са вариации на една и съща тема”. Макротекстът на творбата се оказва очерталия се контраст между света на персонажа и значимостта на историческите събития. За да открием индивидуалната същност на персонажите  е необходим синхронен и диахронен поглед върху възрожденските повести, обединяващи старото патриархално и новото възрожденско мислене. Доминантата на човешкото съществуване през Възраждането е стремежът за принадлежност към колектива. Отъждествяването с другите е важно и в същото време то игнорира индивидуално-личното. Индивидуалността би влязла в противоречие със знаковостта на възрожденското общество.

В повестите често се срещаме с марионетъчни персонажи, а през следващите етапи от развоя на родната литература все по-ярко се откроява стремежът към търсене на индивидуалното у героите. И тогава, когато са налице образци в това отношение, вече изградилата себе си система от персонажи със своя собствена физиономия се връща отново към онези първи стъпки, направени от Каравелов, Друмев и Блъсков към марионетъчните образи от възрожденската литература, но мотивацията за тяхното създаване е съвсем различна, както и друг е смисълът, който авторът, носител на ново модерно световъзприемане, влага в тяхното съдържание.

Маниер на типизация при Блъсков например е включването на героите в картини на цялостно пресъздаване на битови обичаи, които са обобщаващи. Така се типизира персонажа, обвързва се с черти, които надхвърлят индивидуалното и конкретното. Л. Воробьов /16/ приема за слабост на Каравелов еднотипните външни портрети, но в същото време отбелязва, че вътрешните са по-богати, имат своя индивидуалност, въпреки че Каравелов доразказва това, което не може да изобрази и това налага присъствието на речите и поученията на героите.

И В. Друмев не копира, не възпроизвежда само действителност, реалност, а твори нови типове, нови модели. Той избира от хаоса на типичното онова, което ще премине през неговата душевност и облича копнежите си в живот, има способността да открива в различното еднаквото. Той успява да съедини стоящи далеч един от друг в съзнанието образи, защото се вглежда в тяхната душа. Така тези образи встъпват в диалог. Стремежът на писателя към обобщения с най-широк обхват разкрива неговата представа, че истината има йерархически облик.

Образите в повестите на Каравелов, Друмев и Блъсков са стъпка напред по отношение на неизбежното развитие на изкуството в посока на все по-голяма индивидуализация на личността. Защото за тях индивидуалната съдба е не просто лист, а корен от дървото на живота.

 

ПЕРСОНАЖ – СИТУАЦИЯ

 

Няма закони, управляващи специфичната форма, в която може да се появи един персонаж. Има само тенденции, според които е вероятно това и това да стане в определени ситуации. Авторът избира тези ситуации /изключителни или типични/ и дава предимството на определени тенденции. Творческата задача е успешно изпълнена, ако авторовото обяснение е в хармония с читателската представа, изградена на основата на съдържанието на образа.

Докато при Друмев и Блъсков определящото е фабулата, сюжетът, то Каравелов се насочва към изследване на характерите. И ако за Друмев и Блъсков основният въпрос е “какво става”, за Каравелов до този въпрос се поставя и “кой го върши”. При Каравелов отношението персонаж-ситуация отрежда за отделните компоненти първостепенно или второстепенно място в зависимост от конкретно набелязаната от автора цел. И в двата случая творецът е доказал своето художествено майсторство. Ако за персонажа е отредено второстепенното място, случката е водеща, чрез нея изкристализира идеята.

В повестите си Каравелов утвърждава силната личност, оставаща вярна на себе си, въпреки изпитанията, на които я подлага жестоката съдба. Такава е калугерката от “Турски паша”. Тя преминава през ситуации, изпълнени с трудности и жестокост, но отстоява своята индивидуалност и успява да съхрани своята душевност и национална идентичност. От сблъсъка между личната воля и силата на съдбата се ражда уникалността. Така писателят извежда проблема за човека и съдбата и го разрешава в духа на разбиранията на старите гърци, според които съдбата, това е характерът на човека. В драматичните ситуации, в които са поставени героите в повестите на Каравелов, се откриват техните положителни и отрицателни страни. Тогава художественият образ преобладава над действието и неговата инвариантност

В постигането на художествения образ на това битие и стремежа към натурално пресъздаване на живота е майсторството на възрожденския писател и неговата творческа чувствителност.

 

ПЕРСОНАЖ – НАЦИОНАЛНА ОПРЕДЕЛЕНОСТ

 

Националната определеност е съществена черта от характеристиката на персонажа през Възраждането. При възрожденските персонажи за българите се използва най-често бялата боя – “Българите и българките обичат бяло: бели баневреци, бели саи, бели контоши, бели кърпи, бели ризи, бели долами, бели къщи, бели овце, бели волове – всичко бяло” /”Турски паша”/ Останалите цветове са за другите националности. С тъмни бои в Каравеловите повести са нарисувани както турците, така и гърците. Противоположностите, на които отделните националности се разделят, се смесват в пъстрото възрожденско общество.

Така приет от възрожденската традиция, цветът на рисунъка се проектира и в творчеството на Друмев, Блъсков и Каравелов. Ведра хармония на цветове и форми намираме в описанието на българското в “Турски паша”. В повестта “Богатият сиромах” се срещаме със следното Каравелово обобщение: “Чудна е българската натура! Българският работник е жив, весел и пъргав, а готованецът е намусен, ленив, волообразен. Между българския селянин и българския чорбаджия съществува такова голямо различие, каквото съществува между турчинът и човекът”. Така писателят приема наличието на полярна социална и национална същност на своите персонажи.

Разказвайки за живота в харема калугерката от повестта “Турски паша” отстоява своята национална определеност и се разграничава от туркините: ”Туркините мене не обичаха, а аз ги презирах; тия ме ненавиждаха за това, че аз не приличах на тях, че не участвах в техните мръсни игри, а аз се гнусях от тях”. Разбира се, правилата имат изключения и сред описаните с тъмни цветове туркини се намира една, която е различна от останалите и авторът поставя акцент върху това: “Аз твърде скоро се упознах с някои от пловдивските българки, а из туркините само с жената на Измаил паша, която беше твърде добра и умна жена, а подобно явление е твърде рядко в Турция”.

Гъркините в повестта “Маминото детенце” също са нарисувани в непривлекателна светлина. Както когато рисува образи на българки, Каравелов използва натрупване на сравнения, но посоката на художественото внушение е съвсем различна: “Окумили се нашите гъркини, като самодиви пред русаля: повдигат очите си нагоре като кокошки, когато пият вода; свиват устните си като бабички; обръщат главите си като сопотненски козли, а мърждят челата си като гьопценски волове.” Гъркините в “Маминото детенце” са противопоставени на българките през очите на Стояновата майка: “Смешни сте вие сами, одрани котки! Хубостта ви е калпава, лицата ви са вапцани, зъбите ви се люлеят от белилото, косите ви са чужди, а честта ви е купена на вересия…Я вижте приличате ли на нашите български гюлфиданчета. Де ви е червенинката, която се нарича здраве? Де ви са гърдите, които са длъжни да отгледат здрави деца? Де ви е светлината на очите, която е дъщеря на сърцето?” Описвайки българския начин на живот в тази повест, авторът обобщава: “всичкото това е противоположно с турските нечистотии и с гръцките калпави разкоши, както са противоположни и самите народности.”

В “Стоян” бащата поръчва на сина - “Ожени се и ти, ала не вземай мома от Тепето... Вземи си българка и въртокъщница, ако искаш да се радваш на дните си“. А в нашият град на Тепето живеят само погърчени българи и всякакви капсамуни. Аз говоря за Пловдив.” Вместо да се вслуша в думите на бащата, синът се жени за Теофану Пападати, дъщеря на един от “погърчените българи, които са готови по-напред да се потурчат, нежели да проговорят българска дума. Страшно ненавиждаше тоя човек българският род; сто пъти повече обичаше той турците и чифутите, нежели българите”. Разбирателство между съпругът и съпругата няма и всички взаимни упреци са на национална основа. Теофану се упреква: “ Боже, защо съм била дотолкова нещастна и вземала съм тоя луд българин! По-добре би било да съм вземала някой циганин или някой турчин... Срам ме е с него и пред хора да изляза “ Стоян убива жена си, лежи в затвора и така и не успява да се съвземе от всичко това. Причината за нещастията в “Стоян” е открита от Каравелов в националната определеност на персонажите, която определя от своя страна различен и противоположен морал и начин на живот.

 

ПЕРСОНАЖ – СОЦИАЛНА ПРИНАДЛЕЖНОСТ

 

Социалната принадлежност при героите на Друмев, Блъсков и Каравелов си остава част от тяхната характеристика. Социалният конфликт често изпреварва нравствено-психологическия. Авторовият монолог неизменно присъства и изразява оценка, позиция, отношение.

Засилен социален елемент присъства в “На чужд гроб без сълзи плачат”. Изказвайки се против българските чорбаджии, Каравелов внася реализъм, рисувайки конфликтите и потребностите на променената действителност. В “Турски паша” се срещаме със следната характеристика: “Дебелите архиреи, тлъстите владици, меднообразните калугери, тлъстопъповите попове, животноподобните патриарси, папи и пастори и мазнолиците дякони проповядват на народа, че неговата награда ще бъде на небето…” Разказвайки за живота в Пловдив, калугерката обобщава: “…старите идиоти и богатите чорбаджии са в този град всемогущи, защото имат пари, следователно – и уважение”. Оценъчността тук носи чертите на авторовата реакция. Социалният елемент често разчупва основния конфликт в Каравеловите повести – конфликтът между поробени и поробители.

Тежка е съдбата на жената, която живее в дома на чорбаджии от типа на хаджи Ничо /”Хаджи Ничо”/ - “Такива хора, какъвто бил хаджи Ничо, когато вземат в къщата си жена, даже когато се женят или когато купуват майка на децата си, то желаят да купят не жена, не майка, не любовница, а работница и робиня, която тия употребяват за най-тежки работи: да сече дърва, да пече и да готви, да носи вода, да им мие краката, да им постила постелята и пр. Когато работницата свърши своите тежки трудове, тогава владетелят й я удостоява или дава й чест да служи за неговото наслаждение и за неговите веселия; а в тия минути той гледа на нея не другояче, освен като развратник на публична жена.”

Социалното битие е това, което прави съдбата на човека надлична, а понякога враждебна към човешкото съшествуване.

 

АВТОР –ПЕРСОНАЖ

 

Когато изследва себе си и света, “човек се среща със себе си” по думите на физика Вернер Хайзенберг./17/ Изследвайки своите персонажи, Друмев, Блъсков и Каравелов представят и себе си.

Разказвачът в повествованието на тези възрожденски белетристи не се колебае в компетентността на коментарите, които прави по отношение на персонажите. Писателят има увереността, че намесата му е необходима и функционална, без тази намеса биха останали неразбрани мотивите за действията на неговите персонажи. Освен това коментарите на автора подпомагат и читателското възприятие. Каравелов донякъде се появява в своите повести така, както хорът се появява в старогръцката драма – коментатор, арбитър, всезнаещ наблюдател. Гледната точка на Каравеловия всезнаещ разказвач е подвижна, обхваща всички герои от повествованието.

Авторът знае всичко за своите герои и това налага отпечатък както върху композиционния градеж на повестта, така и върху въздействието на персонажа. Знанието на автора, изразено и като директни обръщения, изпълнява често скрепящи функции. Характерни за Каравелов са обръщения от типа: “И още много неща размишляла Стояновата майка, но ние трябва да я оставиме за време, защото конят на пътникът тупка с краката си, пърха с ноздрите си, маха опашката си и чака да тръгне…” /”Маминото детенце”/. Друг път авторът директно заявява на своя герой: “Хайде, върви, Стоене, и на добър ти час! Не слушай ти мене и моите читатели. Аз, като учен човек или като български писател, обичам да си подърдоря и да позалиша светът с неврели и некипели”, “Върви, Стоене, и купувай щото ти трябва за сватбата.”, “а какво ще бъде по-нататък, това нито ти, нито аз не трябва да знаеме…”/”Маминото детенце”/. Този постоянно поддържан контакт с читателя има за цел да изгради илюзията за автентичност на повествованието. Размиват се границите между фикция и реалност.

Авторът-персонаж приема, че е необходимо да обясни на своите читатели събитията и фактите, които смята, че те не знаят, разказва кратки истории, които нямат пряка връзка със сюжета, но осветляват събитията в определена светлина / например в “Маминото детенце” историята на доктора, който се напива, жени се и на заранта не помни, че се е случило всичко това/. Във включените в повестите на Каравелов странични разкази присъства коментар от разказвача-герой, в който се посочва полезността на разказаната история. В такива редове често се извежда авторовият замисъл, включват се и указанията на Каравелов към читателите. Причините за появата на всезнаещия разказвач се свеждат до създаване на илюзия за автентичност и една “свидетелска” позиция, поддържане на доверието към автора

-->