Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Вярата в поезията на Никола Вапцаров

Публикувано: 2017-12-17 11:41:02

   При възприемането на Вапцаров в нашето време, от една страна, се изправят многото шаблонни трактовки на творчеството му, а от друга, се откроява конфликтът, идващ от настъпилата криза в ценностната система на нашето общество. Корените на тази криза са в загубените опорни точки от миналото и във все още търсените нови опорни точки. Цялото творчество на поета не познава душевни съмнения, колебания, раздвоения, защото е праволинейно в нравствено-етичен аспект.

    Позицията на автора гради тезата, че човекът е добър и само социалните условия могат да пробудят тъмни страсти в душата му. В ценностната скала на Вапцаров на преден план е изведена жизнено необходимата свобода. Поетът утвърждава надеждата, вярата на човека в доброто, в бъдещето. Вярата в творчеството на Вапцаров не трябва да се разделя от триединството – вяра, надежда, любов.

    Това триединство в поетичния му свят символизира живота. До смърт, не биологична, а духовна, би довела загубата на която и да е от тези ценности. В „Писмо” Вапцаров разкрива драмата на загубените вяра, надежда и любов:

Ти помниш ли как в нас

полека-лека

изстиваха последните надежди

и вярата

   в доброто

     и в човека

      в романтиката,

        в празните

копнежи?

Човекът без вяра, надежда и любов губи свободата си. Духовните процеси тук рамкират обезличаването и безпомощността на човешките същества, лишени от своята вяра. Във „Вяра” тези процеси водят до категоричната констатация – без вяра човекът престава да бъде човек: „миг след грабежа/ ще бъда аз нищо”. Лишен от вяра, надежда и любов, аз-ът е обречен на самота. Обичта към живота, вярата в него, вярата, че достойнството го има у всеки от многоликото човешко общество, че то просто трябва да бъде пробудено, че справедливостта ще се превърне в начин на живот – всичко това мотивира човешкия избор, мотивира дори и избора на смъртта:

Не ще проклинам,

няма да се вайкам,

защото все пак знам,

ще се умира. /”Писмо”/

    Вапцаровият човек е пътник, който изминава разстоянието от реалния социален ад към надеждата. Негов отличителен белег е израстването му, промяната на вътрешното съдържание на неговия облик. Това израстване е „прекрасно” и е разкрито в „Песен за човека”. Един ‘злодей злосторен” пее пред смъртта, прозрял ужаса на човешкото си битие. При разглеждане на ситуацията и Вапцаровото обяснение „попаднал в затвора на хора и станал човек” често акцентът се поставя върху социологическия момент, без да се има предвид творческата позиция на автора, който отрича мизантропизма и утвърждава вярата си в човека. Пред смъртта си човекът ‘твърдо редил песента”, в която е силата на човешката красота. Съдници могат да бъдат единствено звездите:

Усмихнати чули звездите отгоре

и викнали:

„Браво, човек!”

Песента и звездите са образи-символи, които опоетизират вечния човешки стремеж към по-добър живот и утвърждават вярата, че всяко човешко същество е достойно за щастие и всеки човек има право на песен под звездите. Такъв е човекът във Вапцаровата поема, а зад него е цялото човешко множество в неговата разноликост. Заглавието на тази творба съдържа авторовата позиция за вярата като екзистенциален проблем. Началният диалог с дамата разкрива Вапцаровото отрицание на мизантропичната философия. Авторът избира множественост на гледните точки не за да подчертае разноликостта на аз-а, а за да открои своята позиция.

      Обичта и вярата са духовните спътници на човека в земното му битие и с тях той може да се изправи срещу този толкова несправедливо устроен и труден живот:

Живот ли бе – да го опишеш?

Живот ли бе – да го разровиш?

Разровиш ли го – ще мирише

и ще горчи като отрова /”История”/.

Въображаемото посегателство върху вярата на поета във „Вяра” точно разкрива ценностните опори на лирическия герой: „Но ето, да кажем,/ вий вземете – колко? - / пшеничено зърно/ от моята вера…” Вярата може да се окаже трансформирана в борба, в устрем. Отказвайки се от „клишета” и „награди”, лирическият герой в „История” изисква от идващите поколения само признанието, че „храбро сме се борили”. Да се самоотстояваш като личност в „грубите лапи” на живота, да не оскотееш сред този ‘навъсен”, „зъл” живот е храброст, която е невъзможна без вяра. Лексиката на поета включва непоетични думи, пред нас са стихове, от които „парфюмен аромат не диша”. Тази лексика има изразително-изобразителна роля.

    Светът без вяра е затвор за Вапцаровия човек, защото той не може да изживее себе си пълноценно, не може да се самоосъществи. Метафорично тази идея е разкрита в „Писмо”. Наслагват се метафорични образи като „капана на живота”, „животни в клетка”, „вързани жестоко” и градят един свят – затвор. Човешкото пространство е очертано от материални ограничения, които стесняват света на отделния човек и остава само „онзи див копнеж/ по Филипините,/ по едрите звезди на Фамагуста”. Ако се вгледаме в човешкото пространство от гледна точка на безсилието да се осъществят възможностите, откриваме драмата: „Това е то./ Това е драмата,/ останалото – е измама” /”Кино”/. Идеята в нейната пълнота е разкрита във Вапцаровия стих с чести повторения и този стил ни напомня за стилистиката в народнопесенната ни традиция.

     Изборът е необходим за всяко човешко същество. Не изборът да бъдеш или да не бъдеш. Дилемата според Вапцаров е как да бъдеш и защо да бъдеш. С омраза или с любов, с вяра или без вяра. Съвременните философи/Е. Фром/  приемат, че на практика дилемата на модерния човек е „да имаш или да бъдеш”. Ето го отговора на поета: „…живота със грубите/ лапи челични/ аз пак ще обичам!/ Аз пак ще обичам!”  Творецът е изпълнен с обич, надежда, вяра, „че утре ще бъде/ живота по-хубав,/ живота по-мъдър”. Човекът е достоен за щастие, трябва да осмисля и да вярва в правилността на своя избор, в осъществяването на своите блянове, в сбъдването на мечтите и копнежите, в неизбежната промяна на човешкото битие към по-доброто. В това отношение Вапцаровата вяра напомня за посланието, което Гео Милев прави към своите следовници в „Септември”: „Човешкият живот/ ще бъде един безконечен/ възход нагоре, нагоре”.

    Перспективите пред човека, които са опора на вярата, могат да се открият и в постиженията на техническата цивилизация. Машината:

носи вечната

човешка бодрост

    на яките

         стоманени

             крила.

Аз виждам в бъдещето тези

орляци…” /”Романтика”/

Машините утвърждават вярата в безграничното бъдеще на човека. В бъдещия нов свят в духа на литературата от 30-те години /Чавдар Мутафов – „Моторът”, Светослав Минков – „Човекът, който дойде от Америка”/ машината е одушевена и води диалог с човека. Тя е тази, която, от една страна, ще го направи безгранично могъщ, а от друга, ще го стандартизира, роботизира. Тя е амбивалентен символ, но и в двата случая тя е погледът към бъдещето на света.

        Вярата на Вапцаров е дълбоко личностен акт и като такъв тя няма нужда от доказателства. Там, където има място за доказателства, няма място за вяра. Вярата е част от духовния свят на човека, тя трябва да преодолява реалността и да стигне до вечното човешко търсене на Бога в Аз-а. За нас е ценна именно тази Вапцарова вяра, а не опитите да се постави вярата в научната система на дадена идеология. Поетът знае, че бъдещето на света е зависимо от духовното преобразяване на човека /”Песен за човека”/.

         В затвора през април 1942г., изправен пред смъртта, вапцаров пише две заветни стихотворения – „Предсмъртно” и „Прощално”. Глаголите във втората строфа на „Прощално” са в бъдеще време – „ще приседна”, „ще вперя”, „ще те целуна”, „ще си отида”. По този начин е изведена липсата на реалното присъствие на лирическия аз, липсата на настояще, но в същото време погледът отново е отправен към мрака на бъдещето. Той е изпълнен с болка и милост за самия себе си, но и с надежда, че няма да умре съвсем, ако паметта на любимата жена го върне от мрака, от бездната на времето. Защото поетът като ботев вярва, че никой не е мъртъв съвсем, ако живее в паметта на живите. Паметта за лирическия аз е вяра в живота и след живота. Тук преминаването на съдбоносната бариера не означава окончателно и безвъзвратно небитие. На границата между двата свята, между живота и смъртта, Вапцаров вярва, че паметта е тази, която противостои на времето, която прави пробив от безвремието във времето.

      Триединството вяра, надежда и любов в неговия библейски и митологичен смисъл представя опорните точки в поетическия свят, в ценностната система на Вапцаров. Тези опорни точки дири и нашето съвремие. Без да налага своите духовни мерки и своята ценностна скала, вапцаров с вярата си се изправя срещу ада-живот, срещу мизерията на ежедневието и търси вярата, красотата, щастието в човешкото битие.

-->