Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Границите на човешкия разум /”Антигона”, „Едип цар”, Софокъл/

Публикувано: 2017-11-03 12:25:20

Докато Есхил създава античната трагедия, Софокъл я усъвършенства. Той проследява конфликта между държавните закони и неписаните закони на морала и религията. Търсейки границите между свободната човешка воля и зависимостта на човека от съдбата, творецът чертае границите на човешкия разум. Философският смисъл на достигналите до нас негови творби през вековете се свежда до различни тълкувания, защото всяко поколение се опитва да намери за себе си тези граници.

Човешкият разум трудно приема противоречието между обществените закони и неписаните човешки закони, между държавния ред и моралните принципи, между своята воля и волята на боговете. В семантичната опозиция зрение-слепота се очертава смисловото пространство на човешкия разум. С трагическа ирония и проследявайки развитието и разрешаването на трагическия конфликт в „Антигона” и „Едип цар”, древният творец отвежда своите герои до прозрението, че държавният ред и обществените закони трябва да съществуват заради хората, а не човекът да съществува заради тях, че волята и силата на боговете превъзхожда волята и силата на хората, но хората ще продължават да отстояват своите ценности, а границите на човешкия разум ще се разширяват, побирайки в себе си света на хората и боговете. Защото човешкият разум разтваря макрокосмоса в своя микрокосмос.

 Цялото драматично действие в „Антигона” е изградено върху сблъсъка между строгия държавник Креон и сестрата, която обича своя брат – Антигона. Креон поддържа и строго следи за спазването на писаните закони на държавата. Антигона ги нарушава, като поставя семейно родовите над тях. Сблъскват се две идеи, две подбуди, две становища. Те са еднакво твърди, дръзки и решителни. Всеки от участниците в трагическия конфликт има своята истина, с която очертава границите на човешкия разум.

 Търсенето на тези граници е трагично. В сблъсъка на Креон с Хемон държавникът отказва да се вслуша в думите на сина си, защото не вижда в него човек, който му открива истината, а влюбен момък, който отчаяно се бори, за да спаси любимата си. И това прави Креон трагичен герой. Той си е поставил благородната цел да служи всеотдайно на своите съграждани, но не е избрал верния път. Човешкият разум трябва едновременно да постави целта и да открие пътя към нея. Той трябва да очертае пространство, включващо цел и средства за осъществяването й. Границите на това пространство са едни за Креон, други за Антигона и съвсем различни за Едип. Държейки се за своята малка правда, Креон не осъзнава голямата си заблуда. Уверен е, че служи на обществото и не разбира, че се откъсва от него. Не може да се управлява мъдро само чрез писаните закони. Има и други. Това са неписаните закони на човечността и който ги забрави, остава сам.

Границите на човешкия разум са очертани от Софокъл с трагическа ирония, която е момент в развитието на сюжетната линия в  античната гръцка трагедия, в който действащото лице се чувства щастливо от постигнатото след водена борба, без да вижда или предусеща, че се намира на ръба на пропастта, че след малко ще узнае за своя дълбок трагизъм, за своята катастрофа. Истината, която Креон трябва да проумее, е изразена в думите на известния римлянин Цицерон: „крайното съблюдаване на правото, може да се окаже крайна несправедливост.” Според Софокъл трагическата вина на Едип е не само в предопределеното от съдбата престъпление, но и в невъздържания характер, горделивост и незачитане на волята на боговете. Като Креон и Едип не вижда и не предусеща, че върви към ръба на голяма житейска пропаст. Едип се заклева да накаже убиеца на Лай, без да знае, че той именно е този убиец. Едип е невъздържан, гневи се бързо, изказва презрение към думите на предсказателя, който му предава волята на боговете. Границите на човешкия разум според Софокъл затварят пространство включващо умереност, въздържаност, страхопочитание. Необходима е мярка във всички думи и дела.

Философското търсене на границите на човешкия разум в трагедиите на Софокъл води до различни тълкувания. Според Хегел /немски философ/ най-значимите колизии в изкуството са тези, при които два идеала, две големи истини в дадена ситуация се оказват в неразрушимо противоречие. Тогава границите на човешкия разум очертават две съвсем различни пространства. Между тях няма допирни линии. Основната колизия в „Антигона” се състои в неразрешимото противоречие между Креон, който защитава благоденствието на държавата и принципите на държавното устройство и Антигона, която защитава светостта на семейните връзки. Според Гьоте /немски поет и мислител/ цялото право е на Антигона, а Креон е нещастно заблуден. Това е заблудата на държавник, който смело и бездушно защитава писаните граждански закони. А Антигона е защитник на вечните закони на човечността. Нещастно заблуден е и Едип. Той смята, че родителите му са царят и царицата на Коринт. Радва се на известието за смъртта на Полиб, защото я приема като доказателство, че прорицанието не се е осъществило. После разбира, че Лай е истинският му баща. При прехода от заблуда към познание героите на Софокъл откриват и чертаят границите на човешкия разум.

Разрешаването на трагическия конфликт в трагедиите на Софокъл също очертава по своеобразен начин границите на човешкия разум. Антигона умира, оплаквайки своята участ, без да се откаже от своята истина. Креон разбира заблудата си, достига до прозрение и желае смъртта като избавление. Едип се самоослепява и преходът от зрение към слепота за него се оказва преход от незнание към познание, от заблуда към мъдрост.

Абсолютното знание, което е притежание на боговете, в „Едип цар” е постигнато от слепия гадател Тирезий.  Той очертава границите на човешкия разум, съобразявайки ги с волята на боговете. В противоречието между виждащия Едип и слепия Тирезий, както и в самоослепяването на Едип се очертават границите на мъдростта, която се вижда само с вътрешното зрение на човека. Мотивът за виждащите спепци и слепите зрящи хора извежда границите на разума като контури, очертаващи духовното пространство в човешкия свят. В семантичната опозиция зрение-слепота Софокъл влага представите на старите гърци, че слепите хора имат надчовешко знание за света и могат да очертаят най-точно, най-пълно границите на човешкия разум. Омир е сляп и в същото време притежава знания за света, които липсват на царете и „богоравните” герои от „Илиада”. Докато е зрящ, Едип няма знание за нещата. Самоослепявайки се, Едип се отказва от предишните си претенции за мъдрост и знание. Героят на Софокъл се наказва за отцеубийството, за прелюбодейството с майка си и за това, че се е осмелил да сравни своето знание със знанието на боговете.

Прозренията на Едип, на Креон са прозрения и за зрителите, за възприемателите на античната трагедия. Това са прозрения за границите на едно необхватно и необозримо пространство, наречено човешки разум. Духовно пространство, в което макрокосмосът се побира във всеки отделен микрокосмос. Всеки човек е малка разумна вселена, но в същото време е част от голямата човешка галактика.

-->