Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Екзистенциалните проблеми в романа „Тютюн” от Димитър Димов

Публикувано: 2017-12-17 15:25:54

      „Тютюн” на Димитър Димов е роман, който след създаването си е посрещнат полярно противоречиво и започва трудна битка с догматизма в родната критика. 1952г., една година след излизането на романа „Тютюн” през 1951г.,  два доклада и 23 изказвания към Съюза на българските писатели стигат до извода, че произведението не е художествено и Димитър Димов е бил принуден да преработи романа. Второто преработено издание излиза през 1954г. Това преработено издание се изучава в часовете по литература до 1992г., когато за първи път е издаден оригиналът. След 41 години истинският, оригиналният роман „Тютюн” се връща отново при читателите Затова литературният критик Тончо Жечев констатира, че би могло вече да се напише биография на романа „Тютюн”, а през 1992г. се появява книгата „Случаят Тютюн 1951-1952г”, която съдържа стенограми, статии, рецензии и проследява „приключенията” на тази творба, като в същото време запазва привилегията й на най-дискутираната книга в новата българска литература.

     Първият роман на Димов, „Поручик Бенц” /1938г./, и по-късно вторият, „Осъдени души” /1945г./, очертават основната насока в художествените търсения на автора и неговия интерес  към психологията на модерната душа, към драматичния исторически фон. Историята поставя личността в определени рамки, които определят битието й, а писателят психолог търси тези рамки със средствата на художествената образност. Романът „Тютюн” /1951г./ е повествование за сложна любов по време на драматични исторически събития по време на Втората световна война. Авторът е професор по ветеринарна медицина, но не създава нито един анималистичен разказ, а животинският свят отсъства напълно дори и в пейзажите в романите му.

     В началото на „Тютюн” Ирина и Борис Морев са разгледани като млади хора от социалните низини. Ирина е красива гимназистка, която мечтае за любов – „За нея истинският, действителният живот идеше само от Борис” – казва авторът. Борис е беден интелигент, който мечтае за пари и власт. Парите се превръщат за него в цел, за постигането на която той не подбира средства. Следвайки древната максима „целта оправдава средствата” Борис крачи напред към върха, който за него носи името „Никотиана” – фабрика за тютюн. Растението, което носи името на романа има отровен дъх и той прониква в душата на Борис. В края на романа Ирина е омъжена за Борис, Борис е собственик на „Никотиана” – мечтите на героите се сбъдват, но това сбъдване не носи щастие, а разруха и смърт. „Тютюн” е роман за сбъднатите мечти, които могат да ни направят нещастни. Защо?

По пътя към своите мечти двамата герои са изгубили същността си, превърнали са се в хладни маски. Оставили са истински важното и стойностното в живота да мине покрай тях, без да го забележат. Подобно разминаване е трагично за героите на Димов и извиква у читателите размисли за цената на успеха и за необходимостта от устойчива ценностна система в човешкото битие. Героите на Димов не са добри, не са и лоши, духовният човешки портрет не може да се нарисува само с черно и бяло. Само ако се нарисуват всички нюанси този портрет ще е пълен, завършен и цялостен. Димитър Димов търси тези нюанси, проследявайки вътрешния и външния свят на своите герои. На дисекция творецът подлага психологическите преживявания на своите герои. Той е изчерпателен и аналитичен в детайлите. Детайлизацията на изображението е неговата стихия. За езика и стила на твореца е характерна емоционално наситената фраза, в която преобладават глаголите за душевни състояния. Писателят проследява вътрешния диалог на героите си. Когато Ирина влиза за първи път в разкошния дом на женения за Мария Борис, се пита: „защо тази къща я изпълваше с такава потиснатост? Може би смущението, глухото недоволство, които изпитваше, идеха от завистта? Не, не беше завист. Никому не завиждаше тя и никаква ясна мисъл, никаква определена омраза не изпитваше сега.” Изведеният на преден план вътрешен монолог ни среща с богата гама от чувства, които разкъсват човешката душа и не позволяват едностранно разглеждане и квалифициране на образите. По пътя към своите мечти героите са се превърнали в хладни маски на собствената си същност. Оставили са истински важното и стойностното в живота да мине покрай тях, без да го забележат. Подобно разминаване се оказва трагично за героите на Димитър Димов и извиква размисли за цената на успеха и за необходимостта от устойчива ценностна система в човешкото битие.

       Авторът проследява развитието в образа на Борис предвид преминаването на героя от едно обществено положение в друго. Бедният син на Редингота, който живее в „квартал с изтърбушени паянтови къщички с дървени порти” достига до богатство и власт, превръщайки се в притежател на „Никотиана”. В това отношение Борис напомня за героя на Смирненски от „Приказка за стълбата”. Неговото изкачване по материалната стълба е съпътствано от слизане по духовната стълба. Обществото като съвкупност от човешки отношения се подчинява на определени принципи и правила, чието формиране е започнало още със създаването на социалния организъм и се оказва, че едно от тези правила е издигането в обществото да води до обръщането на гръб на проблемите на обществения слой, откъдето е започнало изкачването. За постигането на целта си Борис използва неморални средства. Изкривяването на нормалния процес за преминаване в по-високо обществено положение е един от екзистенциалните проблеми в романа „Тютюн” и е поставен не само от български автори. В „Процесът” Кафка показва един свят, в който хората са продали душите си заради постове. Съдия, свещеник, следовател, чиновник – зад тези постове няма хора, чиято ценностна система да се основава на някаква етика. Ако влезем в тона на „Приказка за стълбата /Х. Смирненски/, можем да кажем, че те, както и Борис, са продали душите си на дявола.

     Бедността, изпълненото с лишения битие отправя в различни посоки тримата сина на Редингота – Павел, Стефан и Борис. За разлика от братята си Борис мрази не мизерията въобще, а собствената си бедност. Ирина осъзнава това още след първите си срещи с него – „И тогава Ирина пак съзна това, което беше почувствала през оня есенен следобед, че той не беше още ни подъл, ни алчен, ни развратен в обикновения смисъл на думата, а само човек, ожесточен от бедността и тикнат от нея към „Никотиана”. Оказва се, че омразата към бедността може да роди амбиция и стремежи, които да се превърнат в егоизъм и безогледно изкачване на всички стъпала към върха. В същото време Борис губи човешките си качества, достойнството и съвестта си, за да завърши живота си като никому ненужна вещ – на върха на материалното благополучие и на дъното на духовната бедност. Ирина разбира – „Това не беше вече Борис, а само вълнението, което изпитваше от него, само сълзите и радостта, с които някога я изпълваше той”. Заради парите Борис е пренебрегнал както близките си хора, така и любовта на Ирина. Ирина става негова любовница, после съпруга и сама слага край на живота си, решила да спре с опитите да намери щастието. След смъртта на Борис тя е наследница на милиони, които биха я превърнали в кукла от висшето общество в някоя чужда държава, но не биха й помогнали да открие щастието.

        Димов прави психологически анализ на тази човешка драма и я превръща в символ на драмата, която българското общество преживява по време на Втората световна война. Той проследява провинциалния живот на тютюноработниците, софийския хайлайф, гръцките брегове /въведен е образът на гръцкия тютюнев магнат Кандоянис/, нацисти, участващи в международния тютюнев бизнес /образът на фон Гайер/. Така, описвайки всички словеве, Димов преодолява фамилната затвореност в композицията на българския роман. Действието вече не протича под един покрив и не следи историята на едно семейство, както е в романите на Димитър Талев. Къщата, къра /или нивата/ и кръчмата /трите К/, които са основни пространствени ориентири до този момент в родната литература, се оказват тесни рамки за Димов. Сюжетът на неговия роман обхваща всички слоеве на населението – градската беднота, средните слоеве /например семейството на Чакъра/ и хайлайфното общество, в което са собствениците на „Никотиана”.

        В романовата схема любовта на Борис и Ирина е поставена в драматичните исторически събития по време на Втората световна война. Колкото и аполитична да е Ирина, историческите събития до известна степен определят живота й. Вглеждайки се във връзките между хората, авторът търси връзката човек – история. Драмата на историята противопоставя един на друг хора, семейства, родители и деца. Този разрив се оказва трагичен за хората.

       Имайки предвид трудовете на Михаил Бахтин за Рабле и Достоевски, може да наречем структурата на „Тютюн” полифонична /многогласна/. Разбира се, самият термин „полифоничен роман” не е бил известен на Димов и в това отношение той е крачка напред пред литературната критика. Писателят предава действителността през очите на героите си, които едновременно наблюдават и се самонаблюдават. При тази постоянна смяна на гледните точки читателят е оставен сам да търси вярната посока, сам да открие своята гледна точка. Така Димов проследява разрива между индивидуалните и социалните пориви на човека. И в същото време достига до философско-исторически прозрения за трагичното ни национално битие. Бързият възход и упадък на Борис Морев навежда към мисълта за бързите възходи и падения на нацията – без историческа зрялост, без трайност. Такива бързи възходи и падения са се превърнали в своеобразен закон за националната ни съдба и нейната геополитическа кръстопътна същност.

      В романа откриваме и прозренията на Димов за опустошителната мощ на фанатизма, независимо от неговите идеи и имена, пари или богатство, революция, власт. Фанатизмът е крайност в личното и обществено битие и като всяка крайност носи нещастие или гибел. Фанатик в личностен план е Борис. Неговата фанатична идея са парите, фанатици в обществен план са комунистите в романа. Комунистите на Димов /Павел, Макс, Варвара, Динко, Лукан/ са самотни и нещастни, фанатизмът им ги отчуждава от много естествени човешки пориви. Образът на комуниста в романа на Димов е определен от литературната критика /Кръстьо Куюмджиев/ като „талантливия неуспех на Димитър Димов”. Във второто преработено издание е въведен образът на Лила като антипод на Ирина. Димитър Димов отрича фанатичното следване на цели и идеи. Творецът осъзнава преходността на всичко в нашия свят и това е същността на неговата жизнена философия. Авторът проследява възхода и гибелта на своите герои, волята има за мощ и власт, силните им страсти и вечнораждащия се от смъртта живот.

        Димов поставя въпросите за престъплението и наказанието, за греха и възмездието, за справедливостта и несправедливостта, за саможертвата и егоизма. Отговорите авторът дава, изхождайки от законите на логиката, а не на милосърдието. Затова в света на „Тютюн” откриваме логическата закономерност на живота.

-->