Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Защо обичам България

Публикувано: 2016-11-21 18:53:46

 

 

Защо обичам България       

Есе

                                                                     Аз те обичам не защото си богата,

                                                                     а зарад туй, че съм безсилен да забравя 

                                                                     за ослепените бойци на Самуила.

                                                                                      „ Към родината ”, А . Далчев

  Пътувайте из България. Изберете си произволен маршрут. От точка А до точка Б.  Достатъчно е между тези точки да са разположени три - четири  селища .

  Направих го . Погледът ми се радваше на гледките, които се редуваха като картини, изографисани от старите български майстори. Гори,  после полета. Дървета, дървета, дървета … Дори оголени от зимата, те гордо извисяват клони, с които търсят небето. То е ясно и синьо. Слънцето грее и озарява белия сняг. Полето се шири безкрайно и тъжно. Билата на отдалечените планини сякаш са нахлупили снежни шапки, бели и пухкави, изплетени от топлите ръце на баба. Семенцата, сгушени под дебелата зимна покривка, спят и чакат усмивката на пролетното слънце. Замръзналите клони на дърветата и техните изящни ледени висулки са като тиари на принцеси. И снегът искри с блясъка на купчина скъпоценни камъни. Вълшебна зимна картина – сътворена от ръцете на Снежната кралица .

   Шосето минаваше през малко село. Къщички, дворчета, сгради. Запустели улици ... Те, криволичейки нанякъде, събуждат  любопитството и те приканват да продължиш и да надникнеш зад следващия завой. А там те очаква невероятна и същевременно тъжна гледка. Погледът се спира на стара къщурка с изпочупени керемиди на покрива. Оградата, някога боядисана в зелено, сега е олющена, избеляла и на места разкривена. Тя отвежда до зееща портичка. Кара те да надникнеш в запустелия снежен двор. Там виждаш ръждясала пейка, спукана детска топка и още куп други неща, което потвърждава очакванията ти – изоставена е. А по нататък, зад следващия завой – къщи, които са близначки на първата. Счупените им прозорци със залепени по тях вестници са като затворени очи. Може би това село някога е било пълно с живот. За това говори двуетажна училищна сграда с изкорубени прозорци. Дворът е пуст, последният училищен  звънец отдавна е бил. Заслушайте се. В ъглите на празните стаи се е скрил детският смях. Това извиква в съзнанието ми следната картина – двор, пълен с деца, които играят шумно и весело. Сега само празните класни стаи грижливо пазят спомена за това. За да опровергаят очакването за пустота, през няколко прозорчета проблясват самотни светлинки. Някога пълно с живот и глъчка, сега това село е прегърнато от тишината .

   Добре, че шосето продължава. Тъжното ми настроение се сменя отново с възхищение. Защото навлизахме  в борова гора. Боровете, покрити със сняг, сякаш са моми, облекли бели премени. Стройни, с изправени снаги,сякаш хванати за ръце, играят някакво приказно хоро – дунавско, хайдушко, тракийско. Българско хоро…Вятърът носи мелодията в клоните им и вдъхва живот на този техен танц. Навлизайки още по навътре в гората, те обгръща спокойствие и тишина. Въздухът става друг. Сякаш със скоростта на светлината една катеричка се прехвърли от едно на друго дърво.  Тук на пътя се показа лисича муцунка и за секунди се скри уплашено в гората. Виждат се малки стъпки в снега, може би от някое страхливо диво зайче. Между клоните на боровите дървета трепкат малки измръзнали криле. А когато се смрачи, като че ли чуваш вълчи вой, носещ се към тайнствената луна. Тази гора, за разлика от тихото село, дори и сега кипи от живот. Не ти се иска да видиш нищо повече, очите ти са изпълнени с красиви гледки, а гърдите – със свеж въздух . Ухае на шишарки .

    Но ... отново село. Табелката е потъмняла, зацапана от годините и името трудно се чете. Не  че има някакво значение. Защото това село просто беше близнак на предното. Изоставени къщи, самотни дворчета, рушащи се огради. По калдаръмената уличка се вижда самотна фигура. Дребна старица с черна забрадка дружелюбно помахва с ръка. Набръчканото ѝ лице като карта на времето е съхранило спомена за простичък, отруден живот. Запазило е добротата, усмивката, гостоприемството, а  в потъмнелите от годините очи проблясва надеждата – очаква близките си . По надолу няколко старци оживено спорят за нещо. За политика, за младостта, за децата, за жените.

   После всички завои  на шосето настойчиво ми задаваха един и същи въпрос – защо обичам България? А всички села предлагаха размисли за един и същ отговор. Обичам родината си не заради големите градове, молове, хипермаркети, високи сгради, а заради затворените очи – прозорци на къщите по селата, заради самотните старци на пейката, заради черните забрадки на старите жени, заради тишината, която трайно се е настанила в селските училища. Обичам я заради спуканата детска топка, заради ръждясалата пейка, заради избелялата ограда, заради надеждата в потъмнелите старчески очи, заради бръчките по лицата на хората и заради пустите улички. Обичам родината не заради луксозните комплекси за туристи по морето и планините, не заради лъскавите коли по улиците, не заради бетонните гори от модерни жилищни сгради, а заради боровата гора и бързата катеричка. Обичам я  „само за това , че си родина моя ” ( А . Далчев ).

   Пътувайте из България. Изберете си произволен маршрут. От точка  А до точка Б. Шосето ще ви зададе въпроса, а отговорът е само ваш, защото светът е огледало, в което всеки се оглежда с мяра и степен, равни на самия него. Важно е да потърсим този отговор .

  Автор на есето :

Симона Димитрова Харизанова

-->