Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Израстването на българина до великия разум на пиянството /”Пиянството на един народ” oт романа "Под игото"/

Публикувано: 2018-01-31 15:10:59

               Главата “Пиянството на един народ” е кулминационен момент в романа „Под игото“ и образец на публицистично авторово отстъпление. В нея Вазов се опира преди всичко на свои текстове, посветени на Априлското въстание, за да покаже революционното израстване на народния дух и трагичния погром на бунта.              

               Цялата глава е изградена от преход между авторово повествование и авторски коментар. В нея е проследено израстването на българина до великия разум на „пиянството“.  Борбеният дух е завладял цялото население, всички съсловия. Осъзнатата необходимост от свобода води до това израстване. С „пиянство“ е сравнена готовността на един малък народ да се изправи срещу една голяма империя. Вазов проследява трудното превръщане на обикновения човек в бунтовник, защото социалното благоразумие е помогнало на българина да оцелее в продължение на векове. Писателят цитира “Епопея на забравените” и заговаря с езика на лирическия говорител от одите за Левски, Каблешков, Бенковски. Приповдигнатата Вазова риторика е родена от гордостта и преклонението на поета пред саможертвата на българските синове, загубили живота си в името на националната свобода.

               В „Пиянството на един народ“ Вазов представя един широк образ на българското пространство преди Освобождението. Западна Тракия е сравнена с вулкан, „който издаваше глух тътен, предвестник на избухването“. Географските /Атон, Тракия, Панагюрище, Турция/ и историческите имена /Паисий, Левски, Раковски/ в тази глава показват, че писателят е напуснал условното художествено пространство /Бяла черква/, в което се развива конкретното действие в романа. Пространствените ориентири в текста са: “Западна Тракия“, „навсякъде“, „на Голгота“, „духовната нива на България“, „в Панагюрище“, „в чревото адово“, „всяко село“, „планини и полета“, „и балкана, и равнината, и колибата на сиромаха, и килията на монасите“. Анафората „и“ създава представата за обширните контури на пространството. Израстването на българина е потърсено в неговите най-широки социални рамки: „черковата даваше попа си, школото даскала си, полето орача си, майката сина си“.

               Авторовият публицистичен глас тук тръгва от микрокосмоса, за да стигне до макрокосмоса. От Бяла черква към Западна Тракия до цяла България, а после към Европа и целия свят. Така родното пространство се вмества в общочовешкото, а писателят разкрива израстването на българина до великия разум на пиянството. Писателят обобщава, че в исторически план „рядко“ може да се открие друг „пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост“. Повествователят влиза в ролята на публицистичен коментатор, застава между читателя и художественото време и пространство, заявявайки своята позиция с риторични похвати. Неговата гледна точка обхваща миналото, настоящето и бъдещето. Българският национален дух е достигнал висота, до която не се е вдигал в миналото „и надали ще се вдигне друг път“. Авторовият глас търси мястото на българското национално пространство сред широкото пространство на всички народи, на историята, на водещите идеи в развитието на човешката цивилизация.

         Времевите ориентири – „напредването на пролетта“, „преди двайсетина години“, „сега“, „Турция ке падне, 1876“, „и в няколко деня“, „няколко века“, „до такава висота“ също отвеждат до авторовия замисъл. Като публицистичен коментатор Вазов създава един втори времеви пласт в повествованието, подчертавайки в своите коментари, че изразява отношение към миналото, което е съвсем различно от настоящето, чрез семантичната опозиция преди-сега. Съпоставяйки „преди“, „сега“ и „след“, писателят разкрива израстването на българина. Времето, което отделя миналото от момента, в който той коментира това минало, му позволява да го прецени. А авторовият глас в този текст се слива с национално-историческото „ние“: „И ние сами, съвременници на описуемата епоха – отрезнели вече от цял ред исторически примери, се чудим и маем какво е било това умствено опиянение, това сюблимно безумство на народа да се готви за борба с една страшна империя, с велики още сили?“ Този риторичен въпрос събира „преди“, „сега“ и „след“, за да разкрие висотата, до която е достигнал българският национален дух през 1876г.

       Естетическите и етическите представи на Вазов за красиво и грозно, за добро и зло  се разкриват в проследяването на израстването на българския дух. Семантичните опозиции в текста /височината на Атон - височината на бесилото, цървулани – университанти, гугли – фесове, килимявки – капели, науката – кръстът, старо – младо, слепота – прозрение, разум – лудост, велика идея – самата борба/ са натоварени със символни значения. Опозицията наука-кръст извежда на преден план духовното начало в текста. Смисловото противопоставяне разум – лудост подчинява всички авторови оценки. Благоразумието е отречено. То се свързва с оцеляването, за извисяването на духа е необходимо „поетическо безумие“. В тези смислови противопоставяния на преден план е авторовият глас, който присъства в пряк оценъчен публицистичен коментар. Този глас е ангажиран с народната участ. Той не е еднопланов. Литературните изследвачи /Милена Цанева, Искра Панова/ го определят като многогласие, защото интонацията му е различна: неутрална, патетична, иронична, носталгична. Тази разнородност не е разностилие, защото Вазов разкрива отношение към  различни страни от българското битие.

       Обобщенията, които писателят прави, са с романтично-приповдигнат стил. Образно израстването на българина до великия разум на пиянството е представено от Вазов със сравнения /“приличаше тая пролет на един вулкан“, „като пресъхнало гърло“, „революционният дух, тоя огнен серафим“, „гигантска идея, невидим Крали Марко, който местеше планини“, „ентусиазма – плява, която пламва и гасне“, „илюзията – призрак, който става нищо“/, епитети /“дивна върволица“, „животворната реч“, „прогресивни борби“, „най-светлите надежди“/, метафори /“жаден за великото слово на свободата“/, метонимии и синекдохи /“сърца открити“, „вълнуваше умовете“, „гугли и фесове“, „килимявки и капели“/, символика /“да понесе кръста си на Голгота“, „предтечи-сеятели“/. Риторичните въпроси /“Ще се удивлява потомството – що казвам?“/ и възклицания са подчинени на целта - авторът коментатор да даде оценка на своята историческа епоха. Той си поставя задачата да разкрие пълно нейния образ, да го нарисува такъв, какъвто иска да остане в паметта на поколенията. Фигурите и тропите са подбрани от Вазов така, че да провокират читателското мислене, да се чуе авторовия глас. Два стиха излизат от „Епопея на забравените“ /одата за Каблешков: „И в няколко дена, тайно и полека, / народът порасте на няколко века…“/ и сливат авторовия публицистичен глас с гласа на поета.

          „Пиянството на един народ“ не е отклонение от фабулното действие, това е глава, в която авторът разсъждава за българската национална съдба в един критичен исторически момент. Като свидетел на тези събития /„преди“, „сега“ и „след“ тях/ Вазов се чувства задължен да направи историческа равносметка. Така се ражда неговия публицистичен исторически коментар за израстването на българина до великия разум на пиянството. Авторовият глас в „Пиянството на един народ“  разкрива свидетелско, документиращо, оценяващо, коментиращо и обобщаващо присъствие на разказвача в първия български роман.

-->