Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Йовковото отношение към войната, разкрито в разказа „Последна радост”

Публикувано: 2017-12-29 18:40:50

„Всичко, което написа този човек за войната, е изповед: хубава или лоша, правдива или идеализирана – тя е преживяна и затова е съкровена”. /С. Султанов, „Йовков и неговият свят”, С., 1970 г.

   Сред баталистичната живопис на Йовков се откроява разказът „Последна радост”, в който е въплътена Йовковата религия, сполучливо формулирана от Св. Игов /в „Кратка история на българската литература”, С., 1996г./ като хуманистично-морално-естетическа.

    Според традиционната литературна критика акцентът при анализ на разказа се поставя върху неговата антивоенна насоченост. Но „Последна радост” не е само и не е единствено антивоенен разказ. И. Панова го определя като разказ-носталгия по Добруджа, носталгия по безбурния живот в малкото градче. Съвкупността от отделните моменти в разказа изгражда неговия смисъл. Цялото е изградено от части, всяка от които гради мисловното съдържание. Безспорно обаче е, че е силна антивоенната нота в този разказ. Тук ще открием писателя, който дири хуманизъм дори и в най-антихуманната изява на човечеството – войната. Йовковото „НЕ” на войната не е декларирано, не е издигнато като лозунг над читателската аудитория, не е плакат, изписан с едър, привличащ вниманието шрифт. То е изстрадано, почувствано, внушено. Самият образ на поета и мечтателя Люцкан е отрицание на войната и разкриване на невъзможността да се проумее нейното безсмислие. Не би било правилно да търсим Йовковото „не” на войната в непосредственото разкриване на ужасите й, в прякото описание на кървави боеве, на трупове и разрушения. Трябва просто да видим един паднал войник, който в предсмъртния си час е протегнал ръка към бяло цвете. Йовков не може да приеме войната, защото обича хората.

     Заглавието на разказа „Последна радост” вероятно дълго е било носено от своя автор. В писмо до Д. Шишманов /цитирано от С. Султанов в „Йовков и неговия свят”/ Йовков споделя: „Като прочутия онзи вестникар, който бил приготвил само заглавията на статиите, които мислел да пише, тъй и аз имам сума заглавия: разкази, романи, драми дори”. Пословично е Йовковото мълчание пред публика по отношение на творчеството си. Но едва ли споделените непосредствени впечатления на автора, довели до създаването на разказа, биха променили неговото въздействие. Защото запитан: „Кажете нещо за себе си”, Йовков отговаря: „Прочетете моите книги: там съм казал всичко, което може да интересува хората… от първата до последната – в тях е изобразен целият ми духовен живот, всичките ми надежди, цялата ми философия”. Всъщност цялата позиция на Йовков по отношение на войната е фокусирана в заглавието – „Последна радост”. Никъде в разказа не ще открием това словосъчетание. Читателското съзнание ще трябва да го сглоби от Йовковото описание на погледа на Люцкан, отправен към малкото бяло цвете във финалната поанта на разказа: „И ето, като по някакво чудо сякаш, лицето му се разведряваше, някаква тиха и вдъхновена радост раздипляше бръчките му, отпъждаше сенките” и от репликата на младия офицерски кандидат: „Бедният! В последната си минута той като че се е помъчил да откъсне това цвете!” Може би сглобката на елементите в това словосъчетание се осъществява още преди смъртта на Люцкан. Той е въплъщение на човешката нужда от радост, която щедро раздава и на другите. За него светът е хубав, защото не външността изчерпва същността. Той е безпределно щастлив. Може би точно в онзи миг, когато този даряващ и жадуващ за радост човек, се изправя срещу войната, се осъществява сглобката „последна радост”. Защото войната е понятие, изключващо от своята семантика радостта. Нещо повече. Войната и радостта в случая са точно намерени контекстови антоними. Мигът, в който лицето на войната се изправя пред Люцкан с цялата своя грозота, е краят на неговата радост. Смъртта е само естествен спътник на войната, тя е едно от многобройните й лица.

         Антонимията война-радост е не просто една от опозициите в разказа, тя е своеобразен структуроорганизиращ композиционен принцип в разказа. Чувството, ритъма и композицията според искра Панова /”Вазов, Е. Пелин, Йовков – майстори на разказа”, С., 1975г./ се оказват трите лица на едновременното и единно градене на всяка Йовкова творба. Антонимен е дори и пространственият модел в разказа. Опозицията дом-недом, която е сред най-архаичните опозиции в пространствените схеми на родната литература, ще открием и в „Последна радост”. Гората в този разказ навява ужас на възприемателя: „А наоколо бяха все тези мъгляви, сякаш омагьосани и прокълнати гори” и е противопоставена на полето, на градчето, на дома, които се оказват съотнесени с идеята за щастието, за доброто, за радостта.

     Като композиционен принцип опозицията война-радост се осъществява в противопоставянето на мирновременния живот на военните картини. Радостта е другото име на мирновременния живот. Това е радостта на делничния трудов ритъм на улиците, на хората, на „веселия и шумен празник на панаира”, на „разходките по шосето”, на „цъфналите вишни и зелените поляни около кьошковете на Газибоба”. Това е радостта на мира. И не е случайно, че в този мирен живот е откроена картината на празничния ден. Делникът е сив, празникът – шарен, пъстър. Съвкупността на детайлите рисува празничния ден в „Последна радост”. Зрима и многоцветна е тази картина. Описанието на хора, вещи, гласове, цветове възкресява спомените за радостта от минали празници. Подобно на Омир, който в такава военна епопея, каквато е „Илиада”, изобразява на щита на Ахил сцена от мирния живот на града до сцена с война, Йовков търси паралела, за да се открои отчетливо неговото отношение към войната. Но ако за Омир е достатъчно мирът да бъде поставен редом с войната, Йовков изгражда при това съпоставяне и един образ-символ на мира, на радостта – образът на Люцкан.

      Сред толкова колоритни герои – дядо Слави, Рачо Самсарът, Кръстан касапина – най-запомнящ се оказва продавачът на цветя „едничкото име на когото можеше да докара усмивка и на най-начумереното лице, да развесели и да смекчи и най-мрачната душа“. Както повечето от героите в този разказ, Люцкан няма пространствен определител, не е съотнесен към определена пространствена позиция и се откроява с богатата си душевност и необичайното си битие. Отличителен белег за него е чудноватата му външност. Нито селянин, нито гражданин е Люцкан, който е „обут с цървули и бели навои, но всичко това върху неизменния му и официален редингот“. Този Йовков герой живее с радостта от близостта с хората и с цветята. Старата поговорка: „Няма светлина без сянка“ е подложена на преоценка от Йовков и е оборена с изграждане на образа на Люцкан, чиято ‚възторжена и светла душа“ е „създадена за свърталище на любовта“. Рисуван единствено с бели бои, светлият образ на Люцкан прераства в символ на човешката необходимост от радост и щастие. Лъчезарната душа предопределя професията му – продавач на цветя. А емблематичните значения на цветята намират проекция в душата му. Люцкан не просто разчита знаците, той ги създава, защото владее чудния език на цветята. Пристрастието на Йовков към знаците е устойчиво, дори и ако не е противоречива тяхната интерпретация при аналитичното им тълкуване. Зад универсалната семантика на знаците /езикът на цветята/ ще открием значения и мотиви, които не могат да бъдат осмислени, ако не са съотнесени към художествената цялост.

     Обявената война запраща радостта от мирния живот в миналото, в спомените. Мобилизацията е събитието, което дели на две живота, но не се превръща в събитиен фокус на разказа. В редуващите се мирновременни и военновременни епизоди не откриваме централно събитие. Люцкан е хвърлен сред хаоса на войната, сред ужаса и страданията, сред смъртта. Насмешка, мъка или съжаление извиква Люцкан, с трескави очи, войнишка шапка и измъчено лице – „…сега това лице беше страшно изменено и върху него ясно се четеше умора и едва-едва понасяно страдание“. Физическите страдания за него са поносими, непоносими се оказват духовните терзания. Безжалостно стъпкана от войнишкия ботуш, бялата хризантема, толкова дълго носена до сърцето му, се превръща в стъпкана надежда. Премрежените от сълзи очи на Люцкан търсят обяснението на войната – „безмилостна и страшна и главно – неясна и неоправдана“. В спомените му живеят цветя и празници, а е пратен да убива, да погубва радостта. Раздвоението между физическото и духовното битие на Люцкан е породено от войната и е причина за страданието му. За разлика от други произведения на Йовков с военна тематика тук е нарисувано грозното лице на войната – глад, холера, гробове и смърт са чертите на това лице. Смъртта е може би персонаж, присъстващ на всяко военно платно. Тук има смърт, „която настъпва само в един миг, наедно с тихия стон на куршума“, но има и друга смърт – ‚невидима, коварна и неумолима“. Леденият й пръст сочи гробовете, които „никнеха на всяка крачка“. Пред ненаситната смърт Рачо Самсарът достига до прозрението: „Ето я и нея, страшната и безмилостна война! Няма по-голямо бедствие от това на земята“.

      За да достигнем до Йовковото отношение към войната, е необходим поглед и към цветовата символика в този разказ. Опозицията бяло-черно, характерна за цялото творчество на Йовков, в която бялото е надежда, черното – скръб тук ще срещнем обогатена с още един цвят – червеният. В най-напрегнатите мигове на боя Люцкан не разграничава бързащата към него смърт от любовта: „като че някаква невидима ръка с лудешка весела щедрост пилееше на всички страни червени като пламък цветове. „Лалета! – мисли си Люцкан – Червени лалета. Любов, само любов!“ Тук е фокусиран критическият патос на Йовков и несъгласието му със замяната на любовта със смъртта.

       В никоя военна ситуация не се побира стремежът на Люцкан към радост, любов, красота, щастие. Несъвместими са радостта и войната, щастието и смъртта. Без да анализира, Йовковото обективно повествование говори и с неказаното. Това повествование-мозайка напомня шахматна дъска с бели и черни квадрати – моменти от живота на героя. По шахматната дъска-живот се движи Люцкан и не може да избяга от черните квадрати. На преден план Йовков изнася нравствено-психологическата му драма, а в нея се оглежда авторовата хуманистично-морално-естетическа религия.

-->