Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Каравелов, Друмев, Блъсков - възрожденска белетристика

Публикувано: 2018-02-20 12:49:01

       Първите белетристични прояви на българските възрожденски творци са свързани с мемоарно-биографичната литература и в тях откриваме описание на конкретни женски образи. Целта на повечето мемоарни творби е познавателна, присъстват сведения, свързани с етнографията, фолклора, бита. С тази проза се изработва творческия метод на възрожденските автори, изгражда се реалистичния стил на нашето изкуство. Първата автобиография е на Партений, по-късно Софроний създава своеобразен модел на този жанр. Прозата на Раковски също съдържа произведения със силно изразен биографичен елемент / “Неповинен българин”, план за “Житие” от 1866-67г./, географско статистически описания /”Описание на стария Котел” от 1857г/, произведения със смесен публицистично-художествен характер /”Три съня” от 1851г., “Изступлений дервиш или Восточной вопрос” от 1858-60г./ . Често разглеждания от възрожденските белетристи мотив за нещастната любов, разгледана в романтично-идилична светлина, откриваме в недовършената поема “Неповинное нещастно рачителство Стоян и Бояна”.

        В някои от произведенията на Петко Р. Славейков също се откроява биографичния елемент / “Епизодът”, “Майка ми”, “Тримата майстори”, “Баща ми”, “Как и защо зарязах казанджилъка”, а в други авторът дава сведения за стари войводи и наред с образите на Чавдар войвода и Цеко, откриваме словесен портрет на Рада Байракчина. Славейков утвърждава внесената от Найден Геров /”Стоян и Рада”/ интимна тематика във възрожденската ни литература. Жената е видяна в два различни момента – “Бойка” и “Изворът на белоногата”.

       Каравелов е автор на 31 белетристични творби и всяко поколение литературни изследвачи се вглежда в неговата белетристика, откривайки в нея нови съдържателни и идейно-тематични аспекти – З. Стоянов, Б. Пенев, Г. Константинов, М. Арнаудов, Л. Воробьов, Д. Леков, Ил. Конев, Цв. Унджиев, Ст. Божков, Н. Чернокожев, И. Радев и др. Различните становища издават различни търсения и подходи, както и необходимостта от аналитичен разрез на неговите повести.

       Предпочитанието към повестта е характерно за възрожденската ни проза. Спорен е въпросът за това коя е първата новобългарска повест и името на Каравелов е включено в този спор. През 1859г., една година преди излизането на “Нещастна фамилия”, в кн.18 на сп. “Руская беседа” излиза “Отривок из рассказов моей матери” /болгарская повест”/ от Васил Попович, българин, студент в Московския университет. На 27.12. 1859г. в брой 50 на руското периодично издание “Наше време” се появява повестта на Каравелов “Атаман болгарских разбойников” /”Войвода”/. “Отривок”, “Войвода” или “Нещастна фамилия” поставя началото на българската повест? Според Илия Конев родоначалникът е Каравелов, според Боян Пенев началото трябва да търсим в “Нещастна фамилия” на В.Друмев. Търсейки мястото на “Нещастна фамилия” в историческото развитие на жанра, трябва да се има предвид, че тя се явява изходен пункт за всички повести преди Освобождението. Въпреки разноречивите мнения на литературната критика, хронологията на оригиналната българска повест бихме подредили по следния начин: 1860г. – “Нещастна фамилия”, 1864г. – “Ученик и благодетели”, 1866г. – “Изгубена Станка”, “Злочеста Кръстинка” – 1870г. От 60-те години датират повестите на Л. Каравелов. Поставяйки въпроса защо и Друмев, и Блъсков, и Каравелов се насочват към средната епическа форма Иван Радев/1/ търси обяснението за този, отчетен и от други литературни изследвачи, факт. Докато разказът се свежда до една случка, повестта има по-голям обхват на изображение. В единичното, в случката през 60-те, 70-те години възрожденските белетристи не могат да постигнат творческия си замисъл и да нарисуват тежката действителност в България. Затова отношението случка-картина извежда на преден план картината. ”Войвода”, “Неда”, “Турски паша”, “Дончо” разкриват как жанра на “разказа” се поглъща от жанра на по-голямото, на “повестта”. Защото някои от тях са разкази, но вместо логичния вариант – повестта да включи разказа, се срещаме с нелогичния, обратния вариант – разказът включва повестта. Алогичната формула, до която достига Иван Радев – “разказ от повести” най-точно отговаря на жанровата структура на тези Каравелови творби.

       Ако проследим еволюцията в белетристиката на Каравелов и Вазов, ще я открием в следния вид – от повестта през романа към разказа. При Каравелов - повестите от сборника “Страници”, “Три картини”, които могат да се разглеждат според П.Тотев /2/ и като сатиричен роман и последните по време публикувани творби – “Нено” /10 страници/, “Що е грях” /15 страници”/. При Вазов - повестите “Митрофан”, “Немили недраги”, “Чичовци”, романа “Под игото” и най-хубавите му разкази.

      Каравелово откритие е жанрът циклична структура. Могат да се обособят в творчеството му “хайдушки цикъл”, “битово-психологически цикъл”. Историческите творби на Каравелов “Отмъщение”, “После отмъщението” и “Тука му е краят” според някои литературни изследвачи /И.Радев/ се налагат с белезите на романовия жанр. Трилогията може да се определи като началото на българския роман, опирайки се на качествата на творбата като цяло /тема, идея, сюжетни линии/, на съпоставката с “Иванко” на В. Друмев, която се приема от литературните изследвачи като начало на драматичния жанр и съпоставката с историческите романи на Иван Вазов /”Светослав Тертер”, “Иван Александър”/, които, макар че са писани 30 – 35 години след Каравелов, са признати като начало на родния исторически роман.

       Повестта през Възраждането се оказва стартова площадка за разгръщане на жанровете и съответно на системата от персонажи, сред които женските образи заемат важна част. Това е следствие от пълноводието на живота, което Каравелов се опитва “да заснеме” в своето творчество.

     Боян Пенев в ”История на новата българска литература”/т.4/ разпределя Каравеловите творби по съдържание и сюжети в 4 групи:

  • творби, в които Каравелов възпроизвежда политическото и духовно робство на българите /”Войвода”, “Дончо”, “Мъченик”/
  • творби с битови сюжети /”Българи от старо време”, “Слава”, “Стана”, “Маминото детенце”, “Главчо”/
  • повести със социални сюжети и мотиви /”Крива ли е съдбата”, “Наказал я бог”, “Хаджи Ничо”, “Из мъртвия дом”, “Богатият сиромах”, “Децата не приличат на бащите си”, “На чужд гроб без сълзи плачат”.
  • исторически повести /”Отмъщение”, “После отмъщението”, “Тука му е краят”/

      Мястото на Илия Блъсков в литературния ни живот се определя от повестите “Изгубена Станка” /1866г./ и “Злочеста Кръстинка” /1870г./. Женските образи в тези повести са еднотипни, еднородни по своята същност и са изградени с шаблонизирани похвати, взети от фолклора. Дочо Леков /3/ отбелязва връзката между съдържанието на една народна песен и сюжета на повестта, в която дори и имената на героите от народната песен остават непроменени:

Не се минало много,

татарите село бастисват,

хубава Станка заробват…

Каравелов също черпи изразни средства и сюжети от народното творчество, но не стига до подражателството на Блъсков, защото всичко пречупва през призмата на поставената творческа задача. Трудно може да се говори за психологически анализ и индивидуализация при образа на Станка от “Изгубена Станка”. Василевата булка също я отнасят татарите, тя е в един керван със Станка, също ще я освобождават, но авторът вече не я споменава. Героите са изградени със средствата на сантиментализма и сензационната романтика. Блъсков търси постигането на атмосфера на тайнственост. В 5 глава на повестта селото е опожарено, грабват Станка. По време на грабежа в Станкиния дом един таен непознат в черно облекло е легнал между камъните и гледа. Непознатият е Станкиният годеник – това Блъсков уточнява в края на тази глава.

        В “Изгубена Станка” Блъсков точно определя мястото на жената – то е в семейната хармония. Затова с отвличането на Станка е нарушена хармонията в дома на дядо Иван и тя трябва да бъде възстановена. Главата “Последната нощ” разкрива българския модел за семейството. Жизненият ритъм дори и в тази последна вечер не е нарушен. Те правят онова, което са правили всяка вечер /не знаят, че това е поседната им вечер, това знае само читателят/. При татарите виждаме група на мъжете и група на жените, но го няма моделът за семейство в този вид, в който е представено семейството на дядо Иван. Вечерята около кервана е противопоставена на вечерята в дома на дядо Иван. Така всъщност се противопоставят два различни начина на живот и се очертава различното място на жената в тях. Първият начин /родният модел/ се характеризира с подреденост и статика, а вторият /моделът на татарите/ - с безредие и движение. Хармонията при Блъсков е в семейството, но външни сили /татарите/ я разрушават. Финалът – сватбата /свързването на ново семейство/ възстановява хармонията. Със същата тайнственост и неизвестност, които в края на всяка глава се разкриват, се срещаме и в повестта “Злочеста Кръстинка”. Въпреки че Кръстинка присъства в заглавието и нейният образ би трябвало да бъде надреден, тя не е централен персонаж. В повестта не може да се говори за централно главно действащо лице. В началото се излага живота на бащата /Лулчо/, следват разказите за останалите членове на семейството – Кръстинка, майка й, Стоянка, Милчо, Иванчо, Ганчо. Главите в тази повест са свързани механически, те се присъединяват една към друга, а не израстват една от друга. В първото издание тези глави са 26, във второто – 35. Блъсков ги раздробява, опитвайки се да мотивира действията на героите си.

      Характерът на Кръстинка не се разгръща в хода на повествованието и с развоя на събитията. Блъсков изброява нейните качества и ги илюстрира с постъпките й. Повлиян от сантиментализма, авторът взема близко до сърцето си нейната съдба и изразява това със сантиментални епитети /”злочеста”/. Липсата на индивидуализация откриваме и в портретното й описание – “Тя беше дете, надарено със сичките хубости.”

      Както Каравелов, така и  Блъсков отчита трудното социално положение на българската жена през Възраждането и нейната зависимост от мъжа. Жената на Лулчо, Рада, изтърпява много страдания след неговото заминаване и е притисната от бедността – “гладът я принуди да даде децата си по богати старци, за да си добиват храната”. Не прежалила смъртта на двама от синовете си, Рада умира. Във финала на повестта Блъсков се връща към Кръстинка – “Съдбата прекара Кръстинка отвъд Дунава – тя е вече съпруга на един богат българин”. Разсъжденията на писателя тук са насочени към човешката същност: “Що е човек пред някоя твар, от божиите твари? Що е той пред някоя издигната канара или висок хълм. Човекът е средата между нищото и между сичкото”.

      Търсенето на автентичност е характерно за всички автори през този период, Ясно говорят за стремежа към достоверност  подзаглавията на творбите от сборника на Каравелов “Страници из книги страдания болгарского племени” /1868г./ - “разказ на моята баба”, “разказ на една пловдивка”, “разказ на една калугерка”/. Тук в определението “разказ” творецът не влага жанров смисъл. Обект на изображение в тези произведения е съдбата на цели семейства и така авторът разкрива мястото на българската жена - опора в семейството.

     За да се очертае развитието на повестта през Възраждането, трябва да се има предвид и повестта “Нещастна фамилия” на В. Друмев. Но Каравелов безспорно оказва силно влияние през Възраждането върху всички възрожденски разказвачи. Работейки над повестта “Пиян баща, убиец на децата си”, Блъсков например има за свой образец “Българи от старо време”. Затова Дочо Леков отбелязва: “И като белетрист, и с цялото си литературно дело той въздейства и върху Влайков, Михалаки Георгиев, Захари Стоянов”./4/

     Каравелов, Друмев и Блъсков се стремят да обхванат индивидуалния и колективен образ в художествени и публицистични текстове. Често в техните творби повествованието е прекъснато, за да се опишат обичаи и обреди, без които би било недоразбрано българското битие. Същата позиция заема и Г.С. Раковски в “Показалец”. Етнографските и фолклорни отклонения на възрожденските разказвачи са в синхрон с възгледа на Раковски, че обичаите и песните са важни източници “от коих можеме да почерпиме нужния нам доказателства на най-стари черти нашего бита”. /5/

ЦИТИРАНА И ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

1. Иван Радев “Каравеловото творчество”, Велико Търново, 1996г.

2.  Петко Тотев “Сатиричният роман на Каравелов”

3. Дочо Леков “В света на белетриста Блъсков” – “Българска възрожденска литература, т.1, С., 1988г

4. Дочо Леков “Народоведът и белетристът Каравелов и проблемите на фолклора и етнографията” в “Българска възрожденска литература”, т.1, С., 1988, с.95/

5. Г.С. Раковски, Събрани съчинения в четири тома, т.4, С., 1988г., с.24

6. Анна Алексиева “Еротичната поезия на П. Р. Славейков и българското канономоделиране”

http://liternet.bg/publish14/a_aleksieva/erotichnata.htm

7. Йордан Х.Константинов – Джинот “Бог” в кн.”Българин съм”, В.Търново, издателство “Абагар”, стр.34

8. Николай Чернокожев “Хаджи Ничо и неговите съвременници” в сп.”Български език и литература”, кн.1, 1993г.

9. Николай Чернокожев “Турски паша – менталности и разказване” в сп.”Български език и литература”, кн.5, 1993г

10. Николай Аретов  “Каравеловите повествования за страданията на българското племе’ – www.slovo.bg

11. Любомир Георгиев “Проявления на модерното у българската католическа емиграция през 18 век” - http://c18.slovar.org.uk/modernoto/lgeorgiev.htm/

12. Юлия Йорданова “Традиционни образи на “своето и чуждото в новата българска литература” -

http://liternet.ida.bg/publish5/iuiordanova/avtoreferat.htm

13. Георги Чобанов “Българска литература и европейски позитивизъм” http://liternet.bg/publish/gchobanov/pozitiv.htm

14. . Иван Радев “Каравеловото творчество”, Велико Търново, 1996г.

15. . Николай Чернокожев “Хаджи Ничо и неговите съвременници” в сп.”Български език и литература”, кн.1, 1993г.

16. Лев Воробьов, “Л. Каравелов”, С., 1985г.

17. фразата на Хайзенберг се цитира в Карл Густав Юнг “Човекът и неговите символи”, Леге Артис, 2002г., с.409

18. Д. Леков “Читателят в творческия свят на възрожденския писател” – “Българска възрожденска литература”, т.2, С., 1988г.

19. Л. Каравелов “Такива са нашите просветители” в “Събрани съчинения”, т.5, С., 1985г.

20. Л. Каравелов “Българо-турската столнина Русчук” в “Събрани съчинения”, т.5, С., 1986г.

21. Цветан Ракьовски “Записките и спомените – принципите на масовото четиво” -http://liternet.ida.bg/publish4/crakiovski/zapiskite.htm

22. Албена Бакрачева “Близост в различията” - http://web.hit.bg/alba/public/similar/sim-3.htm

23. Юлия Николова “Кажи му името”- http://c18.slovar.org.uk/modernoto/yunikolova.htm//

24. Юлия Николова “Кажи му името”- http://c18.slovar.org.uk/modernoto/yunikolova.htm//

25. Илия Конев “Илия Блъсков – живот и дело”, С., 1969г.

26. Любомир Георгиев “Каравеловата повест “Българи от старо време”, С., 1965г.

27. http://www.operavarna.bg/news_bg_other.php?page=news_show&nid=63

28. Райна Гаврилова “Векът на българското духовно Възраждане”, С., 1992г., с.94

 

 

-->