Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Критиката на следосвобожденската действителност във Вазовите творби „Елате ни вижте”, „Дядо Йоцо гледа” и „Пейзаж”

Публикувано: 2018-02-14 14:55:07

       Единствената мярка за Вазов се нарича България. С нея той оценява добродетелите и недъзите, събитията и хората, миналото, настоящето и бъдещето. С тази мярка е преценена и следосвобожденската действителност, която забравя за страдания, героизъм, мъки и неволи, от които се ражда свободата. И в поезията /”Елате ни вижте”/, и в прозата /”Дядо Йоцо гледа”, „Пейзаж”/ през 90-те години се засилва критическия глас на твореца. Уморен от участието си в политическия живот на тази следосвобожденска действителност, след като е заемал министерски пост /1897 – 1899/ Вазов се отдава на литературата, която се оказва възможност да бъде чут неговият глас.

    В творбите си той прави опит да разгледа от различни страни новия политически и обществен живот в България. Не е ведра картината на Вазовото съвремие. Освен красотата на природата малко са положителните импулси от обществената действителност. Погледът му среща една реалност, която след Алеко наричаме байганьовска. Дори и когато рисува силния характер на дядо Йоцо, героят се оказва своеобразен морален контрапункт на новите, на „тъмните герои”. Старецът от „Дядо Йоцо гледа” е носител на основните добродетели на българина – твърдостта и вярата. „Дядо” събира в себе си  чертите на старото здраво поколение възрожденски българи, на една патриархална и в същото време патриотично – твърда епоха, за която поетът пише носталгични стихове в „Епопея на забравените”. Дядо Йоцо е морален контрапункт на своето време, той напомня за старите традиционни добродетели на българина, които трябва да бъдат съхранени. Старецът иска да види – „българския паша”, „българската войска”, ‘българската железница”. Понесени от сложната социалност на новото време, хората не чувстват присъствието на свободата в своя живот. Слепецът я вижда със сърцето си. Слепият „вижда” по-добре от зрящите.. Запазил е образа на мечтата, на идеала – свободна България.

     Една разходка по ломското шосе през февруари представя друг епизод от живота в „новата България”. Запечатан е в разказа „Пейзаж”. Стара жена носи по безлюдното шосе новороденото си внуче, за да потърси някой от големия град, който да се погрижи за детето, останало сираче. Мъртъв е синът на старицата, починала при раждането е снахата, останало е живо само момченцето, което още не е захранено и бабата бърза по заснеженото ломско шосе, за да спаси едва появилия се живот на своето внуче. Сред красотата на зимния пейзаж писателят се среща с една жизнена трагедия, с един нов епизод от живота на народната маса, която ‘влачи търпеливо и безответно своето тежко съществуване, без да се интертесува и да знае за нашите прогреси, културни напредъци, тънки духовни наслаждения, гръмки намерения и още по-гръмки фрази за подобренията на това съществуване; тя даже не подозира нашето съществуване и няма нужда от него, за да работи, да тегли и да умира спокойно…” В един разказ творецът едновременно възпява прекрасния пейзаж  под българското небе и в същото време оплаква мъките на страдащите под това небе.

       С кратки възклицания и безглаголни изречения е нарисувано страданието и в излязлото в стихосбирката „Скитнишки песни” стихотворение „Елате ни вижте”: „Зла бедност! Неволя! Души затъпели,/ набърчени булки, деца застарели…” В „Пейзаж” Вазов директно поставя въпроса: „Крива ли е съвсем  нашата култура, че като е дала възможност нам – малцината, фаворизираните да разстиламе своята суета, лукс и благородно бездействие из градовете, напълно безсилна е да тури балсам в болките на голямото болшинство на обезнаследените от съдбата?” Отговорът – обяснение на Вазов е в „тоя строй на света, който й се показваше една велика неправда”. До този отговор трябва да стигнат тези, към които е отправен призивът „Елате ни вижте”: „Вий, мъдри велможи, от нази гоени…/ на миг напуснете там вашто тържище” и „Вий, дето в покой и в палати стоите”. В „Елате ни вижте” се срещаме с продължение на размислите от „Пейзаж”: „Се тоз вик ме среща, изпраща по пътя/ по кръчми, по хижи – ума ми размътя./ Отбивам се в селско бедно жилище: / картина плачевна душа ми покъртя! „ Лайтмотивът в творбата, превърнал се в нейно заглавие, побира несъгласието на писателя с установената след Освобождението социална действителност, в която е налице отказ на управниците да се докоснат до страданията и да разберат мъките на своя народ: „Тогаз за народа се бихте смислили/ и срам, угризение бихте сетили”. Наивно звучи Вазовият призив към българските управници, той си остава показателен единствено за хуманизма на твореца. Полюсното разслоение на следосвобожденското общество поразява поета със социалната несправедливост. Той не може да я отмине и съпреживява бедите на страдалците. И с бързи стъпки се затичва след отминалата с детето в ръка старица, а когато не я открива „съкрушен, засрамен, неволно се отбих в черквата и дълго се молих…”

       Критическият глас в тези творби прави творчеството на Вазов в известна степен педагогическо, възпитателно. Следосвобожденската действителност го стимулира да предаде критически интерпретации с градивната цел да се работи за българското национално самоосъзнаване и национално възпитание.

-->