Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Лингвостилистичен анализ на художествен текст

Публикувано: 2016-11-12 16:41:30

 

       "Започването на един ден"/разказ/, Елин Пелин 

 

                      Деветдесетте години на 19 век са благоприятни за развитието на детската литература с развитието на печата, с липсата на цензура, с навлизащото задължително образование. Новите реалии са стимулатори за писателите, които създават литературни произведения за деца. Творбите през този период възникват в неразривна връзка с възпитателните идеали на времето. Сред авторите, посветили на децата своята обич и житейска мъдрост след Освобождението, ще срещнем имената на И. Вазов, П.Р.Славейков, Чичо Стоян, В. Стоянов, С. Дринов. До тях не можем да не поставим името на Елин Пелин, който през този период излиза на литературната сцена.

През 1895г. в Русе се издава сп. ”Извор” /ученическо списание/. В това списание деветокласникът Димитър Иванов от Софийската първа гимназия изпраща ръкописите на две стихотворения и един разказ “На майчиния гроб”. Това са първи литературни опити, които водят до “Златни люлки” – първи сборник с поезия на Елин Пелин, който излиза през 1909г., три години след като Чичо Стоян и дядо Благо са издали първото вестниче за деца “Славейче” и десет години преди Стоян Дринов да издаде “Кукувица кука” – единствената книга, която поетът издава приживе. По повод своите стихове за деца Елин Пелин прави признание  много години по-късно /1948г./ на своите малки читатели:” С обич към вас съм писал тия стихове, обречени на вас. С обич към вас и с мили спомени за онова време, когато и аз съм бил дете като вас” /Елин Пелин, “Към малките читатели”, сб. “Тяхното слово”, Варна, 1977г., стр.17/.

Творчеството на Елин Пелин се вписва в културния живот на новия век своеобразно. Без да се ограничава жанрово, той търси реализирането на посланията си към децата и възрастните в различни форми – поезия, поетични импресии, стихотворни приказки, приказки-басни, разкази, повести, автор е и на приключенския роман “Ян Бибиян”. Според литературната критика /И. Сестримски/ физиономията на Елин Пелин като поет за деца се определя от стихотворните му приказки /”Чохеното контошче, “Дядовата ръкавичка/. Характерните черти на детския прозаик Елин Пелин могат да бъдат открити и в неговите приказки-басни. В тях присъства, от една страна, духа на класицизма /басните на Лафонтен/, от друга страна, типично българското предпочитание към този жанр, който се налага в детската литература още през робството, поради липса на свобода през това време. Към термина приказка-басня, който откриваме в класификацията на М. Арнаудов, се насочваме предвид героите животни, които са алегорични ибрази, зад чиито черти се разкриват човешки характери. Елин Пелин се насочва към тази жанрова форма, защото търси постигането на дидактичен и сатиричен ефект. В неговите приказки-басни изложението на случката е кратко, в прозаична реч, с морален извод, който е във формата на афоризъм. “Богатият мравей” е типичен пример за приказка-басня, в която липсва пейзаж и пряка авторова характеристика, а диалогът е пестелив. Според Симеон Янев /”Пародийното в литературата”/ в приказките на Елин Пелин се срещаме с един неприятен за педагозите и необясним за литературните историци финал. Приказното /поучителното тържество на дружбата и приятелството/ става реално, грубо. Краят е ужасен за всички животни, приютили се в ръкавичката, но не и за дядото, който:

и засмян дори до уши,

той лулата важно пуши…/”Дядовата ръкавичка”/

Такъв непедагогичен финал срещаме и в “Сватбата на Червенушко”. Финалът в “Богатият Мравей”, за разлика от отбелязаната от С. Янев тенденция, е носител на поуката и е естествена последица от сюжетното развитие, носител е на авторовата позиция.

Литературната критика отбелязва като характерна черта на литературата за деца, създадена от Елин Пелин, прикритата, дискретната пародийност, която прозира в отношението към действителността, към изкуството, към клишетата, щампите, изработени от действителността. Произведенията на писателя са иронично оцветени и звучат като иронично напомняне на познати оригинали. Не е случайно, че Елин Пелин е редактор на първото хумористично детско списание у нас – сп. ”Веселушка” /1908г. - 1910г./, което излиза 3 години.

Сред разнообразието на жанрови форми, което характеризира литературата за деца, създадена от Елин Пелин, определящо е мястото на разказа. “Започването на един ден” е един от неговите разкази от 20-те години на века. Това е творба, която доказва, че всяко деление на литературата на детска и за възрастни е условно и е свързано предимно с тематиката. Хубавото произведение, което е написано за деца, може да въздейства и върху възрастните.

В  художествения текст се откроява най-характерното от авторовата индивидуалност. Литературните текстове от този период са построени в синхрон с жанровото очакване на читателите. Много разкази утвърждават хармонията между човека и природата – “Птичка”/Г. Русаков/, “Из тайните на горските усои” /Г. Зеленогоров/, “Орел”, “Пробуждане” /пролетна приказка от Г. Пейчевски/, “Защо чуруликала птичката”, “Синът на врабчето” /Ран Босилек/, “Пчелите и пеперудите” /К. Дечев/, “Какво казал Ежът”, “Отлетелите гости” /Чичо Българанчо/. Към темата за необходимостта от хармония между човека и природата ни отвежда и разказът “Започването на един ден”. В обширна рецензия К. П. Домусчиев /”Каква е и каква трябва да бъде нашата детска литература”, год.4, 11. 1906., кн.3, с.21/ се обръща към редакциите на всички списания с препоръката да се намали еднообразието в тематиката на материалите, да се потърси повече реализъм, да се преодолее морализаторството. Разгледано с оглед на всички тези препоръки, художественото пространство в “Започването на един ден” убеждава, че Елин Пелин преодолява посочените слабости на художествените текстове от този период.

Разказът се оказва сполучливо избрана от автора жанрова форма, в която той облича своя замисъл. Тази форма определя композицията на произведението. Изложението на случката е кратко, без морални изводи и дидактични послания. Сюжетът проследява настъпването на утрото за две птици и един човек. Първото изречение поставя началната точка по отношение на времевата рамка на повествованието – “Нощта още не беше се вдигнала от планинските усои”. Млад сокол преследва гълъб, а ловец дебне и двете птици. Гълъбът успява да избегне смъртоносната среща със сокола, но пада убит от пушката на ловеца. В опасност е младият сокол, измокрен и треперещ от студ. Соколицата майка помага на детето си, радостен е писъкът на спасеното соколче, но в този момент смъртта, идваща със “страшен гърмеж”, настига майката. Денят вече е настъпил и над живота и смъртта “се е издигнало слънцето”. Погледът към цялото води до успоредяване на двете случки.

В “Започването на един ден” пейзажът играе ключова функция за разбиране на авторовия замисъл. Той не е декор, на фона на който се случват събитията. Одухотворената природа се превръща в един от героите на разказа, който участва активно в повествованието. Персонажите в разказа заедно с пейзажа изграждат пространството на природата, в която животът и смъртта са в амбвивалентно единство. “Първият поглед на слънцето”, “раздвижените” гори, “пробудената” река са пространствените ориентири в одухотворения свят на художественото пространство.

Гората с неизменните й характеристики /зеленина, свеж утринен въздух/ е свързана с птиците като естествена тяхна среда. Над горите, по които “бе паднал първият поглед на слънцето”, има “бели малки мъгли”. После пространството се разширява, включвайки в него “мътната” река и скалите, които са около нея. Водата присъства в текста не със своята живителна, а с разрушителната си сила. Тя се превръща в смъртоносна опасност за птиците – “ледените капки на водата, която разбиваше с криле, падаха като сачми по перата му”. Реката се оказва пространствен ориентир, който е пагубен за соколчето – “Пред него се разстилаше реката, над него нямаше простор…”. Погледът последователно проследява случващото се на земята и във въздуха и така обхваща цялото пространство. Ловецът, който е на земята, и птиците, които са във въздуха, намират своята пресечна пространствена точка в смъртта. Всички опорни точки в пространствения модел на разказа трябва да се разглеждат през призмата на светлината, която настъпва със започването на деня, макар че още в първите редове авторът пояснява, че “нощта още не беше се вдигнала от планинските усои”. Пространственият модел в разказа е изграден от много пространствени ориентири, които на пръв поглед създават впечатление за хаос, но всъщност те се оказват мозайка от равнотежащи моменти от природния кръговрат. Успоредяването на двете случки /смъртта на двете птици/ извежда идеята за грозотата на човешката намеса в природния кръговрат, чиято красота е в установената и съществуваща от векове хармония.

Времето е зафиксирано още в заглавието – началото на деня. То изяснява авторовия замисъл. Отправна точка в това време е изгряването на слънцето, което се появява в началото и в края на разказа и затваря в своеобразен времеви кръг събитията. Докато в началото то хвърля само своя “пръв поглед”, в края вече “се беше издигнало”. Така времевата рамка на повествованието обхваща от началото до края един слънчев изгрев. Нощната тъмнина е заменена от слънчевата светлина. Към времевата и пространствената схема авторът прибавя много художествени детайли, които оцветяват и озвучават рамкираната от сюжета картина. Такива детайли са “свежия утринен въздух”, “мътната дълбока вода”, ехото, което се обажда след всеки гърмеж, “скалите, които със страшна тежест надничаха над реката”. Тези детайли изпълват платното на авторовия разказ и пораждат разноцветни настроения у възприемателя, подготвят го да стане свидетел на неизбежните срещи между живота и смъртта, които съпътстват раждането на новия ден.

Системата от персонажи, изградена от времевия и пространствен модел, не може да бъде по-опростена – гълъбът, сколът, соколицата-майка и ловецът. Очертани са само контурите на тези герои. Описанието на ловеца е сведено само до няколко детайла – “пъргавата фигура на човек”, “той изпълзя дебнешком”, “в ръката му блестеше желязната цев на пушка”. Соколчето е “младо”, “с неукрепнали криле”, “неопитно”, гълъбът – “сив”, “подплашен”, “невинен”, крилата му “тънко фюфюкат”.

 Това са образи-щрихи, в които е побрана философията на автора за живота. Общото, свързващото ги е тяхната взаимообвързаност в природния кръговрат. Контекстов синоним на гълъба е “жертвата”, на сокола – “хищникът”, соколицата е “майката”, която ражда и пази живота, човекът е ловецът, който го  отнема. Логиката при подбора на персонажите е на основата на опозицията жертва – хищник. Този свят е населен от жертви и хищници, от майки и ловци. Животът е преследван от смъртта, майките ревниво пазят живота, радостта е кратка и бързо се заменя от ужас, след краткото щастие бързо настъпва нещастието, но в крайна сметка започва денят, изгрява слънцето – животът продължава. Човекът в разказа се оказва по-голям хищник от останалите хищници. Мотивация за постъпките му в разказа няма. И точно липсата на мотивация за действията му показва грозотата на човешкото участие в природния кръговрат. Семантичната опозиция красота – грозота е изградена от персонажите в разказа.

В природата има хармония и красота, живот и смърт. Човекът разрушава тази хармония. Той “дебнешком” отнема живота на гълъба, на майката-соколица. И ако в неписаните закони на приказните текстове доброто побеждава злото, а във финала справедливостта се възнаграждава, тук се срещаме с друг тип финал – отворен финал. Краят може да е ужасен за героите, но в неговия ужас трябва да открием авторовата позиция за вечността на живота, неизбежността на смъртта, безсмислието и грозотата на човешката намеса в природния кръговрат. Какво ще стане с младия сокол, накъде се е запътил човекът? За какво са му тези убити птици? Над младия сокол,  ловеца и мъртвите птици остава само слънцето и смисълът на неговото появяване е в светлината, която изпълва художественото пространство на финала на разказа. Защото за Елин Пелин по-важни са размислите, чувствата, настроенията, които са събудени в душите на възприемателите на неговия текст. Търсещ идейното и емоционалното въздействие на разказа, авторът оставя читателя сам да размишлява не просто за бъдещето на соколчето или ловеца, а за бъдещето на природата, в която човекът е този, който нарушава хармонията и внася грозота в един изпълнен с красота свят.

Семантичните опозиции в текста се изграждат от противопоставянето на нощта и деня, мрака и светлината, живота и смъртта, радостта и ужаса, красивото и грозното. Тези опозиции изграждат по неповторим начин естетическата скала и ценностната система на Елин Пелин. На преден план той извежда живота, светлината, деня. Заглавието на разказа потвърждава тази авторова позиция. Пред читателите е началото на един нов ден. Числителното “един” семантично отвежда към идеята за повторяемост, типичност. Денят е един от многото, един – като всички други дни, а не един – единствен, изключителен и неповторим.

Превъзходството на човека над птиците се свежда до смъртта, до силата да ги лиши от живот. Това е превъзходство, което разрушава природната хармония, чиято красота е в нейната вечност, безсмъртност, повторяемост, типичност. Човекът се превръща в хищник, който просто е по-опасен от останалите хищници. Но денят ще започне, въпреки ненужната и безсмислена смърт на младия гълъб и майката-соколица. Слънцето ще огреее света, ехото ще отнесе последните крясъци на убитите птици. Светлината на деня е вечна. Човекът е само малка частица от вечния природен кръговрат, която може да разруши хармонията, но не и да победи природата.

Разказът “Започването на един ден” се води в трето лице. Това е класически тип “той-разказ”, характерен за повествованието на Елин Пелин. Диалогът липсва. Героите са нарисувани само с контурни линии, те са образи-щрихи, които са проекции на отделни части от кръговрата на живота и всяка конкретност на отделни реплики в даден диалог би ги лишила от обобщенията, с които са смислово натоварени.

В текста откриваме повишена глаголност – “завъртя се на неукрепналите си криле, затрепера във въздуха и записка”. Тази повишена глаголност можем да обясним, от една страна, с изводите на езиковедите, които отбелязват, че честотата на глаголите в художествения стил е два пъти повече, отколкото в научния стил и три пъти повече, отколкото в официално-деловия стил. Но повишената глаголност при Елин Пелин е и авторова индивидуалност. Той не само описва своите герои, а рисува подробно и в нюанси техния вътрешен и външен свят, проследявайки действията, движенията им – “То пухаше с криле, пищеше и не смееше да се вдигне”. Глаголните форми са в изявително наклонение, което ангажира автора с достоверността на разказа.

Съществителните имена в текста са предимно конкретни – гори, река, скали, човек, пушка, гълъб, сокол, птици, криле. Намалената употреба на абстрактни съществителни /поглед, ужас, инстинкт, устрем, надежда/ навежда на извода, че авторовата идея е съсредоточена в описаната конкретна реалност и е в тясна зависимост от стремежа на Елин Пелин да не включва дидактични моменти в повествованието. В същото време липсата на съществителни собствени имена насочва към обобщаване и типизиране на персонажите, към идеите, заложени в образите. Към стремежа за обобщаване на опростената схема от персонажи ни отвеждат и многото местоимения в текста – то, тя, го, тях, него. Липсата на съзнателно търсена ефектност и оригиналност, която би могла да бъде постигната със съществителни собствени имена, се дължи на това, че авторът не държи да бъдат запомнени персонажите, а идеята, която те са въплътили у себе си. В съотношението персонаж-ситуация на преден план е изведена ситуацията. Това обяснява употребата на нарицателни съществителни в тяхната конкретна семантика.

Отличителна черта на повествователния изказ на Елин Пелин е разточителството на прилагателни имена. Мъглите са “бели, малки”, фигурата на човека е “пъргава”, писъкът – “остър, радостен”, гълъбът – “ужасен”, “невинен”, соколчето “мокро, уплашено”. В този начин на повествование всяко съществително е потърсило своята качествена характеристика чрез прилагателни имена. Те създават определено настроение в разказа и до голяма степен допринасят за създаване на емоционалната атмосфера в художественото пространство на текста. Тяхната функция е колкото изобразителна, толкова и изразителна. Картините, рисувани с прилагателни имена, са зрими – с щрих, контур, цвят и звук.

Особено място за изграждане на образността, характерна за стила на автора, имат сравненията – “Един гълъб се вдигна като подхвърлен камък от скалата”, “Над него като пуснат камък се устрели соколът”, “…ледените капки на водата, която разбиваше с криле, падаха като сачми по перата му”, “Тя се спусна като стрела…”. Тези сравнения са подбрани така, че да провокират читателското световъзприемане в съответствие с позицията, която авторът утвърждава. В сравненията се проектира усещането за близката смърт /’като сачми”, “като стрела”/, но и утвърждаването на живота чрез радостните викове на майката-соколица, които “се залюляха като златни верижки, закачени от връх на връх”. За образния изказ спомагат и метафорите – “сърцето й се сви”.  Природата в текста е олицетворена, одухотворена – “раздвижиха се горите”, “пробуждаше се мътната река”.

Синекдохата “нейното майчино око видя треперящото дете” извежда символната натовареност в образа на соколицата-майка. Текстът внушава идеята, че и при животните, и при птиците, и при хората – майката е персонажът, който е най-пряко свързан с детето, полага грижи за него и му дава много обич. “Остри” са писъците на майката-соколица, докато “не намери място да кацне” при детето си, “жален, тревожен” е нейният зов, когато търси детето си, “радостни” са виковете й, щом вижда, че малкото соколче е вън от опасност. В редуването на радост и тревога откриваме обичта, която мотивира действията на соколицата-майка. Контрастът в преживяванията й е изведен и чрез редуване на контрастни природни картини – “Майката се завъртя около него и го изведе из усойната сянка на канарите в чистия въздух, напоен с лъчи…”. Контрастът се превръща в композиционен принцип при извеждане на авторовата идея. Кратка е радостта на гълъба, който е съумял да избегне “опасността от сокола”, но веднага след това “падна убит почти пред краката на ловеца”. Кратко е и щастието на соколицата майка, чиито радостни викове са прекъснати от гърмежа. Откриваме контраст и по отношение озвучаването на картината. Повествованието преставя планинската тишина и спокойствие, сред които се открояват гърмежите на оръжието – “Силен гърмеж процепи тишината на тоя самотен кът сред планината…”.

В цялото повествование Елин Пелин се придържа към синтактически свободната речева структура. Простите и сложните изречения се редуват последователно. Синтактическата свобода при построяването на текста се мотивира от авторовия замисъл. Синтактичният паралелизъм е похват, характерен за творческата индивидуалност на автора /”тя се спущаше ту ниско над земята, ту се издигаше високо…”, “Пред него се разстилаше реката, над него нямаше простор…”/.  Еднородните части, които често се срещат в простите изречения, определят допълнителен логически акцент в текста – “…бе мокро, уплашено”, “завъртя се над канарите, над пещерите, над бездните”. Често чрез тях се постига градация на чувствата, които изпълват емоционалното пространство в разказа.

“Започването на един ден” е малка част от мозайката, наречена Елин-Пелиново творчество. В разказа се откроява една от специфичните черти на българската проза през разглеждания период /1910 – 1918/ – едни и същи творби в едно и също време изпълняват функциите на национална художествена литература и на национална детска литература. Това, от една страна, е резултат от факта, че този период се характеризира с неразвитост и неразчлененост на детската проза. Тя приобщава значимото и подходящото за своите цели от националната литература. Разказът, от друга страна, доказва, че всяко деление на литературата на детска и за възрастни е условно и е свързано предимно с тематиката. А темата за взаимообвързаността на човека и природата, за  необратимостта на природния кръговрат вълнува хората от всички възрасти. “Започването на един ден” е произведение, което може да въздейства и върху децата, и върху възрастните, защото е обвързано с многоликостта на живота.

 

-->