Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Личност, народ, история в „Паисий”

Публикувано: 2018-01-31 15:24:30

               Паисий е личност, която поставя началото на Българското възраждане и началото на новата българска история с малката книжка „История славянобългарска”.  В „Епопея на забравените” Вазов превръща образа на хилендарския монах в символ на раждането на българското народностно съзнание и самочувствие.

             Вазов се прекланя пред личността на Паисий, който пише първата българска история и така свързва миналото и бъдещето на българския народ. Това е личност, която търси мястото на своя народ в историята, поставяйки важните въпроси за българската държавност, за значението на духовността в живота на народа. Смисълът на делото на Паисий е в това, че поставя началото на националното самоосъзнаване на българина. Поетът избира тържествения тон на одата, за да разкрие преклонението си пред тази светла възрожденска личност.

            Мотото на произведението е цитат от „История славянобългарска“. То  отвежда към темата за личността, която изпреварва своето време, защото е осъзнала връзката между отделния човек и неговия народ. Вазов представя „един монах тъмен, непознат и бледен“. Той е сам „ вдън горите атонски високи”. Поетът рисува „тъмнини дълбоки“, в които монахът от Хилендарския манастир  „пред лампа жумеща пишеше наведен“. Изразът „тъмнини дълбоки” е метафоричен.  Тъмнината, с която е обграден Паисий, е невежеството , в което живее неговия народ. Такъв народ не може да осъзнае своето място в историята, защото не познава миналото си. Мотивът за тъмнината около Паисий продължава и в края на одата. Поетът обобщава значението на тази личност, която „фърляше тайно през мрака тогаз/ най-първата искра в народната свяст”. Историята на Паисий се оказва „искра”, която свети в „мрака” и повежда българския род към неговото бъдеще. Символичното значение на „искрата” включва, от една страна, светлината, а от друга, поставяне началото на огън. Смисловото противопоставяне между тъмнината, с която е обграден Паисий, и искрата, светлината, която излъчва неговата личност, подчертва значението на неговото дело.

         Одата се оказва най-сполучливо избрания жанр за осъщесвяване на авторовия замисъл. Текстът не е разделен на строфи, а от  отделни смислово обособени части. В първата част на творбата поетът представя образа на Паисий, а втората е изградена като монолог на героя. В този монолог откриваме преразказани моменти от „История славянобългарска”. Този композиционен похват се нарича „разказ в разказа”. С него Вазов цели да докаже тезата, че една личност може да освети пътя на своя народ, посочвайки му неговото място в историята. Монологът завършва с обобщаване на делото на Паисий: „От днеска нататък българският род / история има и става народ“. С реторични въпроси авторът насочва вниманието към делото на монаха /Що се той мореше с тоя дълъг труд?../ За да постави логически акцент върху образа на Паисий Вазов често използва епитети в инверсия – „монах тъмен, непознат и бледен”, „труд довършен, подвиг многолетен”.  Звукописът в одата също е средство за постигане на тържественост. Алитерациите /например на М  /”мир/ места за молитва…”/ също са средства за постигане на художественото внушение.

         Паисий е личност, която поставя пред своя народ  въпроса за българската държавност. Той припомня, че „сме имали царства и столици”. Миналото на народа е достойно, българите могат да се гордеят с него. Хилендарският монах припомня и делото на Кирил и Методий: „че и ний сме дали нещо на светът / и на вси словене книги да четат“. Така той търси приноса на българския народ към развитието на останалите народи. Паисий е разбрал, че ако народът осъзнае своето славно минало, той ще върви и към славно бъдеще.

           За разлика от другите герои в цикъла „Епопея на забравените” /например Левски, Бенковски, Кочо/ Паисий не умира в края на одата, защото е личност, която е духовен водач на своя народ и пише неговата история.  Монахът осветява миналото „по тез земи славни…” Изминали са  „сто и двайсет годин“ ,  „искрата” се превръща в огън.  Българският народ ще открие своето място в историята.

 

-->