Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Любовта и творческото начало в разказите на Йордан Йовков

Публикувано: 2018-01-07 10:54:44

   В света на Йордан Йовков грубата житейска реалност може да бъде преобразена от любовта и творческото начало у човека. Универсален принцип, заложен в тях, е любовта, разбирана в нейния най-широк спектър от значения и определен като „любов към ближния”. Всеотдайната любов в света на Йовков стига до жертвеност. Писателят утвърждава съзидателното, творческото начало, труда.

    За Йордан Йовков „любовта между хората” не се свежда само до чувството. То неизбежно съществува, но е недостатъчно, за да запълни съдържанието й. Освен чувство, любовта е смисъл, цел на живота, необходимост при духовния растеж, ценност, която „стои над всичко друго”, дълг, преданост, вярност, порив на сърцето, готовност на всякакви жертви, въпреки повелите на разума. Писателят поставя широки рамки на любовта – доброта, красота, нравственост. Любовта е хуманистична морално-естетическа религия, но и безкраен лабиринт от житейски и душевни драми.

    Истинската любов според Йовков кара човека да извърви дълъг път, като всяка следваща крачка изисква от личността все повече да се отваря към околния свят и да напусне рамките на егоистичното си „аз”. Ако на първата крачка е любовта към отделната човешка личност, на втората е любовта към близките, а на третата – към всички хора по света. Любов към „аз”, към „ти” и към „той”. Ако хората извървят тези крачки, ще са познали любовта.

   В душевния свят на Сали Яшар от Али Анифе /”Песента на колелетата”/ откриваме душа, сродна на Йовковата. И двамата са творци, чийто живот е посветен на желанието да дават радост на хората, да отворят сърцето си за техните болки и мъки. Единият с „пеещите каруци”, другият – с „пеещи разкази”. И двамата остават в паметта на всеки, който се е докоснал до тях. Сали Яшар има занаят. Той е майстор на каруци. За Йовков е важно, че Сали Яшар превръща своя занаят в изкуство, че занаятчията е станал творец. Къде е тайната на „пеещите каруци”? В изработването на частите им ли? Или в мъдростта на майстора, който е разбрал, че „…с мъки и нещастия е пълен този свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго – любовта между хората”. Сали Яшар, който „много нещо беше видял, много нещо беше преживял” знае, че и в сърцето, както и в живота има празници и делници. Делниците – много, празниците – малко. Делниците на сърцето побират грижи и неволи, мъки и нещастия, болести и проблеми. Празниците на сърцето са свързани с любовта. Трябва да се вслушваме в гласа на сърцето си, да се радваме на мига, който ни дава вечността. Темата за любовта е и темата за щастливия миг от човешкия живот, за този отрязък от битието ни, който се съотнася с вечността, с абсолютното щастие.

   Възвишено чувство е любовта и като такова, то е в неразкъсваемо единство с красотата – физическа и духовна. „Тъй хубава” е Шакире /”Песента на колелетата”/ - „веждите й тънко изписани като пиявици, лицето й кръгло и бяло, очите й обкръжени с черни ресници”. „Хубава беше, тънка, висока” и Пауна /”Индже”/. До външната характеристика Йовков прибавя въпроса: „Но хубави жени Индже беше виждал много. Защо това момиче, което на косъм беше останало да загине, стоеше пред него тъй спокойно и кафявите й очи го гледаха радостно, занесено?” Духовното излъчване на Пауна е истинският покорител на сърцето на Индже. Смелостта и самообладанието, духовната сила на Рада покоряват Шибил. Времето не променя хубостта на героите на Йовков. Пауна продължава да бъде хубава и след шестнадесет години: „Тя не беше в първата си младост, но беше хубава, чертите на лицето й бяха едро и твърдо очертани, в цялата й външност имаше достойнство на царица”. Красотата в образа на жена е материална, творческа сила, която възвисява и съзидава. Много дела се творят, мотивирани от женската хубост. При Индже „…откакто погледът на Пауна угасна за него, сърцето му се превърна в камък”. В „Най-вярната стража” красотата на Ранка е двигател на събитията в разказа. Воден от любовта върви и Шибил, „страшният хайдутин, когото заптиета и кърсердари търсеха под дърво и камък отиваше да се предаде”. Силата на любовта, обединяваща в себе си красота, нравственост и доброта, откриваме във всички разкази на писателя. Рада /”Шибил”/ покорява Шибил със смелост и самообладание, Тиха /”През чумавото” се саможертва за любовта. До силата на това чувство у Йовковите герои може да поставим и силата на тяхната преданост. Веднъж открили любовта, те я изживяват като единствено и неповторимо чувство и са предани до край. Дори и майката избягва от своя чумав син /”През чумавото”/, но до него остава Тиха. Нейната саможертва разкрива реалната сила на истинската любов.

        В Йовковите разкази откриваме единство на естетичното и етичното. Това единство за Йовков е любов. Естетичното за твореца е изграденото по законите на красотата, а етичното е свързано с основните християнски символи – вяра, надежда, любов, прошка, милост, състрадание. Естетическите и етическите същности при Йовков се сливат с мащабния образ на любовта, изведена като първостепенна необходимост за човешката хармония на битието. Любовта е светъл празник на сърцето. Характерно е това Йовково естетизиране на етичното. Идеята за доброто е винаги красива. Осмисляйки това, ние може да се докоснем до разбиранията на твореца за любовта, която е полет на човешкия дух нагоре. Това е полет, който не признава прегради и възвисява човека. Песента на колелетата от едноименния разказ побира в себе си поривите на сърцето към щастие и любов, човешката мъдрост и красота, радостта от очакваната среща с любимия човек. Тази радост е нарисувана с бял цвят: „…челичените звуци, които звънят в нощта, разхвърчават се изпод колелетата, летят като БЕЛИ птици”. А „пеещите каруци” се превръщат в художествен символ на порива към любов.

     Любовта усъвършенства както отделната човешка душа, така и обществените отношения. Отричайки любовта, човек отрича корена на живота, чийто лист е самият той. Разумното вглеждане в действителността открива нейните абсурди, но в същото време води до чистотата на сърцето, която ни прави способни да обичаме хората заради самите тях, любовта заради самата любов, добродетелта заради самата добродетел и да се стремим към човешко съвършенство. Според Йовков любовта изисква от човека все повече да се отваря за околния свят и да напуска рамките на егоистичния си ‚аз“. Смъртта не е опозиция на любовта. Тя е прозрение за необходимостта от любов. Това разбира Индже пред лицето на смъртта, когато вместо възмездие, отрежда прошка за своя убиец. Смъртта на Индже идва с прозрението за трагедията на живота, който е преминал без любов. Шибил извървява всички крачки по пътя към истинската любов. След като се влюбва в Рада, той осъзнава, че хората освен плячка са и живи същества, които имат чувства, недежди, мечти. Той забравя за материалното и търси духовното щастие, но смъртта не му дава шанс. Смъртта е спътник на живота, едно от многобройните му лица, а над нея царува любовта. Смъртта не е пречка, а път към любовта за героите, на които животът е отредил непреодолими препятствия. Ще го докажат Рада и Шибил, Тиха и Величко, Курта и Крайналията. Смъртта е краят на живота, но не е краят на любовта. С любовта животът продължава.

     Животът без любов извиква въпросите на стареца от разказа „Вълкадин говори с бога“. Съкрушеният Вълкадин се оттегля от хората и потъва за тях в мълчание. Но в това свое мълчание Вълкадин отправя поглед към небето и въпросите си към Бога: „Кой хвърля брат против брата и син против баща? Защо доброто го няма, а злото се шири? Да те подгони мечка, ще срещнеш вълк, да избягаш от оса – змия ще те ухапе. Няма милост, няма блага дума, няма почит. Защо, Господи? Защо? Защо убиват невинния и защо притискат сиромаха? . Защо, Господи? Защо? „ Образът на Вълкадин поставя основните въпроси за трагизма на човешкото съществуване, за несправедливостта на света, за екзистенциалната човешка самота в един лишен от любов свят и предизвиква хуманистично-тревожните размисли на Йовков. Този образ е изграден чрез проследяване на неговия вътрешен монолог, състоящ се от въпроси, превърнати от автора в ключови думи за разказа. Бунтът на хората срещу несправедливостта, битките им за любов и справедливост никога няма да престанат. Както не спира своите въпроси към Бога героят на Йовков. Бог отговаря на човешките въпроси с мълчание. Това мълчание означава, че отговорът на въпросите, които човек очаква от Бога, е в неговата собствена отговорност. Отговорност – за своите любови и омрази, за своите дела и безделие, за своя избор и за своя отказ.

      Грехът се ражда не от липсата на любов в човешките отношения, а от безнравственост и неизменно е следван от възмездие. Когато физическата красота ражда любов, тя е съзидателна сила, но когато изважда хората от нормите и морала, красотата се превръща в разрушителна сила. Даже и абсолютната красота, издигната от Йовков в култ, когато е безнравствена, носи гибел и е без бъдеще. Неизбежното възмездие утвърждава царуването на нравствеността в разказите на писателя. Грехът изважда хората от нормите и традициите и ги белязва със знака на нещастието. Гибел постига тези герои. Женда от „Пстолови воденици“ следва зова на сърцето си, глуха е за нормите на заобикалящия свят, за морала, който е завещан от традициите. За нея няма предразсъдъци и хорски одумки. Женда въплъщава в себе си енергия и жизненост. Но ако за нея не съществува обществото и неговият патриархално-християнски морал, за обществото тя е жена, дръзнала да наруши неговите норми. И героинята на Йовков е застигната от възмездието. Греховната красота е наказана с гибел. Дисхармонията между „аз“ и „другите“, противопоставянето на човека и заобикалящата го действителност е пагубно за него. Сам остава и Шибил от едноименния разказ, изменяйки на хайдушките закони, на хайдушката си клетва – „Не го убиха, но избягаха от него, както се бяга от чумав“.

    За Йовков няма престъпници, има само грешници, които се срещат с любовта. Дори и страшният хайдутин Индже /“Индже“/, който в миналото е кърджалия, извършил безброй грехове, в края се променя и се опитва да изкупи вината си. Пред народа си той може би успява да изкупи греховете си, но не може да изкупи вината си пред Пауна и своя син. Той знае – „Най-тежкият ми грях е там“. Йовков определя за героя си едно от най-страшните наказания. Ще умре от ръката на своя собствен син. Моралният образ на Пауна ще открием най-вярно във факта, че след посичането на детето, тя напуска Индже. Нейното участие в походите на кърджалиите, нейното оставане до Индже би означавало да поеме част от извършеното престъпление върху себе си.

     Грехът е нарушена хармония между „аз“ и „другите“. Единственият начин тя да се възстанови е прошката. Любовта ражда прошка. Това разбира Индже в самия край на своя живот и вместо възмездие отрежда прошка на своя убиец – „Нищо да не правите на туй дете! Ни косъм да не падне от главата му. Аз искам тъй“.

     Много по-трудно за човека е да възстанови нарушената хармония между „аза“ и неговата съвест. Необходимостта от тази хармония ражда темата за осъзнатия грях, за нравственото прераждане на човека. Така писателят ни учи, че трябва да преодолеем, да превъзмогнем злото, което у всеки човек съществува заедно с доброто. Във войната на „аза“ срещу „аза“ няма победител. Подобна дисхармония води до гибел. Хармонията трябва да се възстанови. Индже е прекрачил границата между неосъзнато извършения грях и престъплението. Неговото ‚аз“ заживява в стълкновение със съвестта. И Индже от разбойник и престъпник се превръща в народен закрилник. Любовта на Шибил към Рада го кара да се промени, да забрави хайдушката си клетва и в същото време да осъзнае съществуването на хората около него, но смъртта не му дава шанс. Въпреки че е убит с предателство, смъртта на Шибил е не толкова възмездие и наказание, колкото осъзнат стремеж към една мечта за хармоничен живот, изпълнен с любов. Шибил изкупва греховете си, доказвайки любовта си. За разлика от него никога не познават истинската любов Косан и Драгота от „Най-вярната стража“. Подлостта и малодушието им ги водят по пътя към греха.

       Идеята за любовта, която променя живота на хората, Йовков разкрива, като нарушава линейната последователност на времето. Разказите често започват „от средата“ на случката и се оказва, че героите са взети в момент, в който са осъзнали своя грях и търсят съдбоносния изход. Какъв е сегашният момент за Индже, т.е. моментът, който е начален за повествованието? Инжде е там, където е бил преди 16 години, пред Урум Еникьой, мястото, където е извършил най-тежкия си грях. В миналото му са останали кланетата и пожарите, срещата с Пауна, съсичането на детето, изчезването на Пауна и куршумът на Сяро Барутчията. В бъдещето са новият Индже, новата дружина, нови планове и мисли, радостното влизане в Урум Еникьой и постигналото го възмездие – наказание от ръката на сина. Границата между греха и възнездието е начертана от отказа на автора да следва хронологическото разгръщане на времето. Писателят подбира съдбовните мигове от живота на героите си, когато се открояват най-пълно контурите на духовния им аз, защото посрещат най-силните удари на съдбата. Нейното възмездие.

       Наличието на устойчива ценностна система, на утвърдени представи за добро и зло, за красиво и грозно, за правилно и неправилно могат да предпазят човека от грях и от страдание. Всяка дисхармония е гибелна и е без бъдеще. Такава е Йовковата позиция.

-->