Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Любовта към либето, отечеството, свободата в “До моето първо либе” от Христо Ботев

Публикувано: 2017-12-05 15:44:46

Любовта към либето, отечеството, свободата в “До моето първо либе” от Христо Ботев

ЛИС

      Решението на една от вечните теми за отношението между любовта към отечеството и любовта към либето и свободата е потърсено от Ботев в “До моето първо либе” с жизнена и психологическа правдивост.

          За лирическия герой любовта е силно и полярно чувство, непознаващо компромиси и неразривно обвързано с дълга към отечеството. Стихотворението проследява развитието на  драматичната взаимовръзка между любовта към либето, отечеството, свободата. Любовта към либето е подчинена на любовта към отечеството. А отделната личност не може да бъде свободна, ако не бъде свободен целият народ. Позицията на лирическия герой е разкрита с характерната за българския фолклор образност.

      Заглавието ни отвежда към една от основните характеристики на Ботевата поезия – диалогичността. Гласът, обърнат към някого /майката, брата, родината/, в това стихотворение е насочен към либето и е включен в диалогична конструкция. Откриваме психологическия драматизъм на  лирическия герой, разпънат между любовта към либето, отечеството и свободата. Чрез този диалогизъм авторът представя обективния драматизъм на живота.

      Любовта към отечеството според Ботев е дълг на всеки човек. Затова родината стои над всички близки същества и в Ботевото писмо от 17 май 1876г. до Венета четем: “Ако умра, то знай, че после отечеството съм обичал най-много теб”. Либето е част от родината и любовта към него е подчинена на любовта към родината. Всички близки на твореца същества градят събирателния образ на родното пространство, което “гърми и тътне”:

Сърце ми веч трепти – ще хвръкне,

ще хвръкне, изгоро – свести се!

Там, де земя гърми и тътне…

     Пространствените контури Ботев чертае по модела, разпространен в родния фолклор и рисуващ образа на одухотворената хайдушка гора – “там буря кърши клонове”. Отечеството за Ботевия лирически герой не е просто “бащиното огнище”, то е мястото, където дългът ще го отведе до битката за “свобода или смърт”, защото отделната личност не може да бъде свободна, ако не бъде свободно цялото отечество. Това е пространство без граници, което е нарисувано с образи от народната ни митология и е обобщено от Ботев с “там”:

Там, де земя гърми и тътне…

там буря кърши клонове,

а сабля ги свива на венец.

С характерните за народната песен повторения в края и началото на съседни стихове /” трепти – ще хвръкне,/ ще хвръкне, изгоро”/ поетът ни насочва към душевното пространство на лирическия герой. И ако любовта към отечеството очертава контурите на родното пространство, то любовта към либето рисува границите на душевното пространство, в което лирическият аз плаче за “поглед мил и за въздишка”, “сърцето трепти”, а либето трябва да почувства този трепет и да забрави за неговия плач. Тези пространствени ориентири се наслагват един върху друг, те не са взаимоизключващи. Но от това наслагване се ражда пространството на борбата за свобода.

      В тесните пространствени ориентири на собствената си любов може да живее само робът:

Забрави туй време, га плачех

за поглед мил и за въздишка:

роб бях тогаз – вериги влачех,

та за една твоя усмивка

безумен аз света презирах

и чувства си в калта увирах!

За човека, който възприема като свой дълг участието си в битката за свободата на отечеството, това е невъзможно.  За него любовта е лична свобода, която е неизменна част от националната свобода. Любовта към отечеството разбива преградите на духа и лирическият герой изисква от либето да разбере това, да остави “таз песен любовна”, да не влива “в сърце отрова”. Повелителната форма “забрави” и глаголните форми в минало свършено време /презирах, увирах/ насочват към промяната, която е настъпила с лирическия герой, който е осъзнал своя дълг и е напуснал тесните пространствени рамки на своето лично битие. Дългът е фокусирал любовта на лирическия герой и в същото време очертава по-нататъшния път на героя и неговите нови и разширени пространствени измерения. Свободата и любовта в личностен план са  възможни само ако са осъществени вече в национален план. Това превръща националната борба в личностна.

Смъртта се оказва вероятен вариант за съдбата на лирическия герой, приел да следва без компромиси своя дълг да участва в борбата за свободата на отечеството – “и смъртта й там мила усмивка,/ а хладен гроб – сладка почивка”. Образът на смъртта е нарисуван с нереалистични очертания и типично ботевска метонимия, а саможертвата е видяна като начин за действено осъществяване на любовта към родината. Смъртта е дълг в името на свободата.

      В “До моето първо либе” Ботев защитава позицията, че любовта към отечеството подчинява на себе си любовта към либето. Поетът отстоява тази позиция не само със слово, но и с целия си живот. Той е единствен и неповторим, защото ни разкрива необходимостта от единство на думи и на дела  както в личното, така и в общественото ни битие.

-->