Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

МОТИВЪТ ЗА ЛУДОСТТА В РОМАНА “ДОН КИХОТ"

Публикувано: 2018-02-20 21:37:21

      “Дон Кихот” е роман, отворен към бъдещите поколения, но и влизащ в своеобразен диалог с традицията. Този роман обобщава не просто жизнения опит на Сервантес, той побира в себе си жизнения опит на човечеството. В този смисъл той сполучливо е наречен от литературната критика роман-енциклопедия за идеалната нереалност и неидеалната реалност. Противоречието между идеала и реалността в литературата на Ренесанса най-често се разкрива с мотива за лудостта. Тя обзема Шекспировите герои - Хамлет и Офелия и героя на Сервантес – Дон Кихот. Това са личности, които издигат идеала за свобода, честност, красота в човешките отношения и изглеждат луди в очите на хората, които са затворени в тесните рамки на едно прагматично битие. Високите идеали на Ренесанса не могат да се осъществят в обективната действителност, а лудостта за Сервнтес се оказва пространството, в което могат да се поберат всички духовни ценности на човешката цивилизация.

            Дон Кихот гради с мисъл и дела илюзорен свят на човешкото съвършенство и този негов градеж не би могъл да бъде обяснен без лудостта му. Мотивът за лудостта в романа извежда на преден план противоречието между идеала и действителността. Лудостта се оказва единственото възможно пространство, в което съвместно могат да съществуват духовното и материално човешко битие, когато са полярно различни и контрастни в своята същност. Дисхармонията между благородството на героя и обкръжаващата го реалност ражда образа на този безумец. Алонсо Кихана е здрав, той е пасивен и съвсем не е съвършен, но се вписва в средата и времето си. В началото на романа той се поболява. Дон Кихот е действен, активен в борбата със злото и съвършен в сремежа си да бъде рицар на доброто. Той е луд. В края на романа Дон Кихот оздравява. Така мотивът за лудостта очертава своеобразна рамка в романовото пространство. Полудяването е свързано с раждането на съвършената личност, а оздравяването – със смъртта й.

      За да бъде проследен последователно мотивът за лудостта, трябва да бъдат разгледани идеалите на героя, които имат принципната подкрепа на обществото, но влизат в трагични противоречия с реалността. Според Дон Кихот няма по-скъпо благо от свободата, хората трябва да са разумни, честни, благодарни, справедливи. Но разумните си мисли героят на Сервантес облича в неразумни дела, осъществявайки мъдри цели с безумни средства. Така мотивът за лудостта в романа извиква размисли за дисхармоничността между идеали и реалност, между цели и средства, между мисли и дела. Лудостта на рицаря е необходима, за да бъде съхранено истинското човешко здраве, включващо стремеж към доброта, любов и красота в отношенията между хората.

        Противоречието между  реалността и мечтата ражда думите на дон Кихот: “Забележи, Санчо, че навсякъде добродетелта, щом се издигне, почват да я преследват”. Само лудостта би могла да стигне до прозрението, че докато добродетелността е принцип, тя се издига в човешката ценностна скала, но щом излезе от рамките на принципа и се окаже реалност, тя е подлагана на гонение, защото реалността е издигнала други, много по-практични принципи – интереса, удобството, користта. Трябва човек да е луд като Дон Кихот, за да воюва с тези принципи. И Санчо Панса заявява на своя рицар: “Народът смята ваша милост за напълно полудял…”         

      Добродетелната личност в съзнанието на героя на Сервантес задължително е свободна. Свободата е важна съставка от хуманистичния идеал на Ренесанса. За Дон Кихот е начин на съществуване и средство за самоосъществяване, свободата е принцип и той обяснява това на Санчо: “Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертвува животът и обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека”. Тълкувана от Дон Кихот в този смисъл, като най-висшето човешко благо, свободата се оказва необходима, дори и с цената на саможертвата. Нека си спомним българския национално-освободителен  призив, издигнат кратко и ясно от Ботев – “свобода или смърт юнашка” и неповторимите стихове: “Тоз, който падне в бой за свобода,/той не умира” /”Хаджи Димитър”/. И Сервантес, и Ботев са достигнали до издигането на свободата като най-ценно човешко благо след като са поставили точната граница между трайното и нетрайното, между преходното и вечното. Тази постигната човешка мъдрост е трагично облечена в дрехите на лудостта в романа на Сервантес. Параметрите на свободата са широки. Тя е стремеж на всяка личност, на всяка нация – всъщност – на цялото човечество. И все пак “нехранимайко” ще нарекат хората онзи, който е умрял за свободата /”Нито пък слушай хората,/ дето ще кажат за мене/ “нехранимайко излезе” – “На прощаване”, Христо Ботев/. Или ще го обявят за луд като героя на Сервантес. За Дон Кихот свободата е вътрешна и външна. Външната си свобода той брани в битки, които се оказват побои над самия него.  Вътрешната му свобода е духовното пространство на “аза” и е неразривно свързана с гордостта.

        Гордостта на Дон Кихот е съзнание за цената на човешкото достойнство и също се оказва рожба на лудостта, родена от противоречието между идеала и реалността. Моралният кодекс на свободната личност има само един възможен девиз: “Бъдете честни винаги!” Честта е поставена от Дон Кихот редом със свободата. Редът е същият и при Ботев: “пък каквото сабя покаже/ и честта, майко юнашка” /”На прощаване”/ Лирическият герой на Ботев и героят на Сервантес поставят като първо изискване към човешката личност честта и честността. Разграничавайки духовните измерения на гордостта и честолюбието, Дон Кихот е горд и търси мястото на своя “аз” в света на другите, затова казва на Санчо: “Не мисли, че сега сме опозорени, понеже са ни пребили”. Физическото страдание за него не е свързано с духовния позор. В реалносттта, в която господства материалното, подобна идея звучи добре само ако е изведена от лудостта. Дон Кихот е луд дотолкова, доколкото не е присъщо на обкръжаващата го действителност да има здрав морал и високи цели.

      Героят на Сервантес смята, че “призванието ми е да странствам по света, за да се боря срещу неправдите и да наказвам злочинствата”. Безумна е войната, която той е повел срещу човешкото несъвършенство, срещу човешките недостатъци: “Трябва да изкореним гордостта, като убиваме великаните, да разгромим завистта чрез великодушие и добросърдечие, да обуздаем гнева като запазим самообладание и душевно спокойствие…” Рицарят от Ла Манча не се плаши от великани, лъвове, чудовища, защото неговата задача е “да търси едните, да напада вторите и да надвива всички”.

     Лудостта на Дон Кихот извежда на преден план в ценностната система човешкото благо. Подобна идея се оказва безумна, защото желанието да се бориш за благото на другите е разумно, но колкото и абсурдно да звучи, безумно се оказва превръщането на пасивното желание в активна жизнена позиция. И Шекспировият Хамлет води същата война срещу човешкото несъвършенство, но разбира, че няма сили, за да се справи със злото в света. Лудостта става негова единствено възможна маска в този свят, превърнал се за него в “море от мъки”. Лудостта става изход за самотника, чийто идеал контрастира рязко на обкръжаващата го реалност. Такива самотници са Дон Кихот и Хамлет. А рицарят от Ла Манча споделя с тъга: “Боли ме сърцето, загдето се посветих на странстващото рицарство в такова подло време, каквото е днешното”.

       В ценностната скала на Дон Кихот най-ниското място е отредено на неблагодарността – “Неблагодарността е рожба на гордостта и е един от най-тежките грехове, що познаваме, а човек, който е признателен на тези, които са му направили добро, показва, че ще бъде също така благодарен и на бога, който го е обсипал и продължава да го обсипва със своите милости”.  Подобна позиция извиква въпроса лудост ли е мъдростта, натрупана от човечеството през вековете. Още най-старата приказка на света, записана върху папирус в древния Египет преди 4000 години, съветва: “Помисли си за малката мишка, най-слабата от всички планински жители и, о, лъве, ти, дето си най-силен от зверовете в планината, помисли и ти какво чудо е признателността, на която дължиш живота си!”. Винаги признателният и благодарен Дон Кихот в своята лудост отправя към идващото човечество послание за благородство, признателност и благодарност в човешките отношения. Това е послание, въплътило в себе си мъдростта на цивилизацията.

       Лудият идалго е защитник на обидените и оскърбените. Той с гордост заявява това – “Аз съм храбрият Дон Кихот де Ла Манча, покровител на обидените и онеправданите”. Добротата е част от духовните идеали на този рицар, които влизат в противоречие с действителността и раждат неговата лудост.  В илюзорната си реалност героят на Сервантес търси добротата, продължава да я търси и нашето съвремие, а сухите криминални статистики днес ежедневно разкриват една фактология на злото, която само доказва осезаемо чувстващата се липса на доброто. Защото навярно е лудост идеята, че човешката доброта е постижима, че тя не е просто една мечта. И само лудият Дон Кихот може да заяви без колебание: “Мислите и поривите ми са насочени винаги към благородната цел да правя всекиму добро и никому зло”.

        Без параметрите на лудостта би останал неразбран и идеалният образ на управника, който е разкрит в “Писмо на Дон Кихот де Ла Манча до Санчо Панса, губернатор на остров Баратария”. Подобно на Аристотел, който в своята книга “Риторика” издига тезата, че “средата е златна”, Дон Кихот съветва Санчо: “Не бъди всеки път строг, нито винаги мекушав, а избирай средния път между тези две крайности, защото там е истинската мъдрост”. Идеалът за управник включва комбинация от ум и смелост: “За да спечелиш обичта на народа, който управляваш, трябва между другото да правиш две неща: първото е да бъдеш учтив към всички – това съм ти казвал и друг път, а второто е да се погрижиш продоволствието да бъде изобилно, защото нищо не терзае сърцето на бедния толкова, колкото гладът и лишенията”. Плод на едно лудо съзнание или стремеж на всяко поколение и на всеки народ е управникът, за който мечтае героят на Сервантес? Отговорът на този въпрос авторът оставя на своите читатели. Санчо Панса обаче разбира, че “…гол се родих и гол оставам, ни губя, ни печеля, с други думи без петак станах управител и без петак си отивам, макар че съвсем иначе постъпват губернаторите на другите острови.” Оръженосецът сякаш споделя лудостта на своя рицар, който му казва: “Повярвай ми, Санчо, че такъв, какъвто те виждам, не ми изглеждаш да си по-малко луд от мен”.

      Като свободен човек умира Дон Кихот. Според някои  критици умирането на героя е неподходящ край, според други е трагичен изход, според трети така се затваря рамката на романовото повествование за мъдрата лудост на героя. Безспорно остава присъствието на мотива за лудостта, който е водещ и в последните редове на романа, когато пред умиращия Дон Кихот Санчо Панса казва: “…не умирайте, ваша милост, а чуйте съвета ми и живейте още много години! Защото най-голямата лудост, която може да направи човек, е да се остави да умре ей тъй, за нищо, само от тъга, без някой да го убие, без чужди ръце да скъсят дните му”.          В лудостта на Дон Кихот си дават среща житейската мъдрост, мисловния опит на човечеството и реалността, в която действащи са практическите закони на материалното битие.  Рицарят от Ла Манча е изведен от автора извън реалния свят чрез лудостта, за да се подчертае нейната несъвършенност.

      Противоречията между идеали и обективна действителност, между цели и начини за тяхното осъщестяване, раждат лудост, която е своеобразно послание към бъдещото човечество, послание-път за превръщане на илюзията в реалност, на неидеалното – в идеално.

 

-->