Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Митологията в поезията на Ботев / Есе

Публикувано: 2017-12-17 07:40:50

Митологията на всеки народ намира отражение в създаваната от него литература. Необходимо е това отражение да се търси в два аспекта. Митологията като световъзприемане и като повествование. Митовете-повествование включват набор от персонажи и функции в подредената система. Митовете-световъзприемане се разсейват на всички нива и обхващат всички възприятия на твореца .

            Митологията в творчеството на Христо Ботев има градивна роля и по отношение на повествованието, и по отношение на световъзприемането на твореца. Ще открием в малкото по обем Ботево творчество най-характерните персонажи от родната митология. Митовете-повествование живеят пълноценно в много от стиховете на поета, а митовете-световъзприемане градят цялото смислово-емоционално пространство на Ботевата поезия.

            Свободното устно съществуване на Ботевите стихотворения и днес веднага насочва към корените им – българският фолклор, българската митология.  Фолклоризирането на тези стихове идва от многото гласове, които звучат в тях  гласовете на българската душевност. Връзките на неговото творчество с най-древните ритуално-магични функции на поезията му придават същата тази ритуално-магична стойност за родното обществено битие. Творбите на Ботев са свързани с праизворите на поетическото слово – митологията. Митологичните персонажи в народната ни митология – вили, самовили, самодиви, бродници и орисници й придават характерен облик. В “Хаджи Димитър” ще открием такива митологични образи от народното битие – самодивите, Балкана, жътвата, смъртта на бунтовника. Можем да определим баладата “Хаджи Димитър” като връх в духовното пространство, което чертаят Ботевите стихотворения. Персонажите в тази балада идват със своите фолклорни характеристики и митологични функции:

И самодиви в бяла премяна,

чудни, прекрасни, песен поемнат,

тихо нагазят трева зелена

и при юнака дойдат, та седнат.

Чрез общуването с митологическите същества лирическият герой също се митологизира,  излиза от реалните измерения на обикновеното човешко същество, става част от древните архитипове, разгледани подробно в изследванията на такива големи учени като Карл Густав Юнг /”Символи на промяната”/.  За лирическия герой на Ботев самодивите са близки същества: “Кажи ми, сестро, де – Караджата?” Обръщението “сестро” извиква у нас усещането за духовна близост между героя и митологичните персонажи. Това митологизиране на юнака цели неговото извисяване, издигането му над обикновеното, дори над реалното. Цялата природа в “Хаджи Димитър” живее своя  митичен живот:

Денем му сянка пази орлица,

и вълк му кротко раната ближе;

над него сокол, юнашка птица,

и тя се за брат, за юнак грижи”

            Лирическият герой на Ботев е включен в множество старинни   митологични ритуално-обредни връзки. Бунтът за него е Страшен съд, борбата се възприема като празник, сватба, а истинското възможно бракосъчетание е със смъртта. До това празнично-сватбено възприемане на борбата идва образът на родината , която е майка:

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш /”Обесването на Васил Левски”/

Смъртта на Ботевия лирически герой е копнеж на митотворчески  надреалистични видения – “Там – буря кърши клонове” или” И смъртта й там мила усмивка,/ а хладен гроб сладка почивка /”До моето първо либе”/. Тази фантазна представа за смъртта е по законите на митологическия реализъм.

            Дори времето и пространството в Ботевата поезия са изградени през призмата на митологическото световъзприемане на твореца. Пространството е обозначено с “там”. Това е родината, тя е пространство-копнеж  и в същото време пространство без граници – необятното пространство на народната митология:

Там, де земя гърми и тътне…

там буря кърши клонове,

а сабля ги свива на венец. /”До моето първо либе”/

            Времето в Ботевата поезия можем да изразим с думите на един философ – това е времето “на несъществуващата вечност”. До “там” идва “тогаз”. Пред нас е безвремието на митологията. В “Хаджи Димитър” виждаме юнака -  “жив е той, жив е”. “Ще да загине”, но е жив. След “ще да загине” идва   “но млъкни сърце” като отказ на поета да приеме биологичната смърт,   биологичното време, като стремеж да се излезе  от хронологическото време,  да се пренесе във вечност­та  на мита. И след “настане вечер”, и след “но съмна вече”, юнакът продължава да бъде жив. Той все  умира, умира, но до смъртта не достига, защото живее отвъд смъртта /”Жив е той, жив е!”/. Живее в песните на народа, в паметта на “земя и небе, звяр и природа”. Сам става митологичен герой.

            Всяка митология е образец на вяра. Сюжетите   персонажите в нея не се проверяват от разума. Те се възприемат от сърцето, възприемат се с вяра. Прозрял това, Ботев превръща българската митология в световъзприемане и в повествование в творбите си. Изгражда чуден  омагьосан свят, в който е скрито нашето минало, без което очите ни са слепи за бъдещето.

 

-->