Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Монологът на Хамлет – „Да бъдеш или да не бъдеш…”

Публикувано: 2017-11-03 12:11:38

Монологът на Хамлет е откровено признание за скована слаба воля и осъзнат конфликт между “аз и другите”. В съвременния театър този монолог се изпълнява като размишление на героя,  беседващ сам със себе си. В театъра на Шекспир актьорът  излиза на сцената и се обръща към зрителите. Това е разлика между тогавашното и сегашното изпълнение на монолога. Днес актьорът  се стреми да предаде правдоподобен характер на своята реч, докато “играе” размишленията на героя.

Волята за действие на Шекспировия герой е скована, защото размислите му са го довели до извода,  че е сам,  а злото е необятно и необхватно. И Хамлет се пита възможно ли е “да се опълчиш сам срещу море от мъки”. “Да бъдеш” за него означава да се изправи срещу морето на злото, да се бори срещу силите на злото. “Да не бъдеш” – това значи да се “покориш на камшиците” на “ударите на съдбата”. Той проклина века,  в който се е родил, проклина  царството на злото,  в което му е съдено да живее и в което човек,  вместо да се отдаде на своите интереси и стремежи, е длъжен да посвети сили, ум и енергия за борба със злото в името на човечността. Всяко време ражда своя Хамлет, който, осмисляйки общественото и личното си съществуване, започва да проклина века, времето, съдбата, защото разбира, че злото е непосилен товар  за неговите плещи, то е непосилен товар за отделните човешки плещи. Тогава още не е съществувало понятието “мирова скръб” или “световна скръб”, което възниква две столетия по-късно в епохата на романтизма, но точно това понятие характеризира най-точно състоянието на Хамлет, чиято воля за действие е скована от размисъл. Меланхолията на героя,  неговите съмнения са насочени към всички,  за които “Дания е затвор”.

Човешките колебания,  съмнения и размисли сковават волята за действие, но все пак са израз на бунт срещу болката и скръбта, те са скръб за самите нас и в същото време са утеха,  че всички сме тук – всеки на пост сам до себе си, надявайки се, че няма да умре съвсем, ако нечия памет го съхрани във времето.

-->