Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Опозицията СВОЕ – ЧУЖДО в комедията „Криворазбраната цивилизация” от Добри Войников

Публикувано: 2018-05-08 10:28:04

    Въпросът за художествените достойнства на драматургичното творчество на Войников е спорен, но безспорно е, че именно той е родоначалник на българския театър.

    „Криворазбраната цивилизация” не е изолирано явление в цялостното литературно наследство на нейния автор. До публикуването й през 1871г. Войников извървява дълъг художествен и естетически път, преминал през диалозите, публикувани през 1859 – 1960 г. в сп. „Български книжици”, през българската адаптация на Молиеровата „По неволя доктор” – 1862г. Мнението на младия драматург, че за масовата публика е необходимо четиво историческо, изразено и чрез учебника от 1861г. „Кратка българска история”, и чрез драмата „Райна княгиня”, се затвърдява с историческата му драматургия – „Стоян войвода”, „Покръщение на Преславский двор”, „Възцаряването на Крума Страшний”, „Велислава” -  според Войников българинът, който се е пробудил от робския си сън, най-много се нуждае от знания за миналото си, от възвръщане на народностното самочувствие. „Криворазбраната цивилизация” е нова художествена интерпретация на познатата тема – тя хвърля мост между българската старина и новото време. Комедията предизвиква промяна в критериите на Каравелов – критично настроен към драматургичното творчество на Войников: „Тази комедия се отличава от драмите на Войников дотолкова, доколкото се отличава животът от смъртта”.

     Комедията е качествено нов етап, скок в творчеството на Войников, едно от доказателствата за което е нейното приемане от съвременната публика. Сто години след написването й, тя се посреща добре от българските зрители /въпреки оценката на критици като Боян Пенев, които не виждат художествени достойнства в творчеството на автора й/.

     В предговора към комедията Войников метафорично излага една от целите на творбата си: „В полза за препазване крехките клончета на новоразцъфналото наше народно дърво срещу заразителната буйност на злите ветрове, които завейват в едва пролетното начало на народното ни процветавание”.

     Авторът добре разбира, че въпросът, с който се е заел също е актуален: „При свестяването на нашата народност от няколко време насам тази зараза не закъсня да посети и нашето младо поколение именно в ония места на отечеството ни, дето са появили някои фалшиви светила от европейското просвещение. Добре е злото овреме да се предотврати”.

     Войников преценява, че е крайно необходимо злините, които носи неправилното разбиране на цивилизацията, да бъдат изобличени по художествен път.

     Сполучлив ли е избраният от Войников жанр – комедията – за словеснохудожественото осъществяване на замисъла? Според Аристотел комедийният ефект се основава върху изобразяването на грешка или красота, които обаче не са пагубни. В „Криворазбраната цивилизация” става въпрос за грешки – във възпитанието, в приемането на новото, идващо отвън. Критиката, постигната с помощта на смешното, е може би най-подходяща за зрителя от онзи период. Едва ли въздействието щеше да е същото, ако авторът се беше обърнал към драмата. Или ако беше акцентувал например върху последиците, които криворазбраната цивилизация носи на Анка и на цялото й семейство. Може би тогава Войников щеше да бъде обвинен в прекалено драматизиране на една непагубна грешка. Авторът с основание се насочва към комедията. Ако се опитаме да класифицираме „Криворазбраната цивилизация” според класическото делене на комедията на характери и обстоятелства, тя ще заеме своето място сред втория тип. До психологизъм и разгърнати характери Войников не стига.

      След разрешаване на въпроса за идеята на творбата и нейната форма пред драматурга застава третият проблем – начинът, по който да осъществи замисъла си. Войников се спира на тезата и антитезата, на съпоставянето – на опозицията свое – чуждо. Възниква противопоставяне между идеал на автора и идеал на неговия опонент. Идеалът на автора е в традициите, в народностното самоосъзнаване, а идеалът на неговия опонент идва отвън.

      Защо своето е противопоставено на чуждото? Не всичко, което е свое, е добро, и не всичко, което е чуждо, е лошо. Железницата и другите достижения на цивилизацията, които идват отвън, са поставени под един знаменател с тазпуснатите нрави и моди. В желанието си безпощадно да отрече пагубните външни елементи Войников категорично отхвърля чуждото и утвърждава своето. Двата полюса са зафиксирани: в идващото отвън не се вижда нищо добро, а единственото зло у своите авторът намира в това, че приемат чуждото. Именно това зло става обект на сатирата му.

     На единия полюс стои своето, българското, традиционното, провереното от поколенията. Външните измерения на предимствата на този полюс Войников търси в облеклото и в обичаите на своя народ.. Опозицията свое – чуждо откриваме в противопоставянето на българското облекло с европейското. Потурите се заменят с панталони, пардесюто и модните журнали са необходим атрибут за поевропейчения българин. Българското хоро е противопоставено на европейския танц. Димитраки нарича родния танц „мечешки”. Но Войников разбира, че ако противопоставянето се ограничава до тези външни елементи, вредата от цивилизацията не би била толкова голяма; че тя оставя своя отпечатък и върху духовния свят на хората. Това, което е било смисъл и съдържание, норма на поведение – сега е обект на присмех.

      Почитта към старите е заменена с презрение. Българинът традиционно уважава възрастните, от тях той взема всичко добро. В комедията Марийкиното уважение към предходното поколение е противопоставено на Анкиното презрение към бащини думи и съвети. Докато Марийка смята, че срамът… е честта на едно момиче“, за Димитраки „срамът показва простотата“.

    Изчезва привичният за българското момиче свян, изчезват изконни български добродетели, изчезва за поевропейчения българин и понятието за вяра. Ето как Димитраки стига до въпроса „Кой те пита днес за вяра?“

      Заедно с вярата, почитта, срама за ненужна е обявена и народността. Така се появяват и напътствията на Димитраки към Марийка: „Да мож да се откажеш от българщината, защото на света няма по-просто нещо от българското и българската поезия“. Злата приглася: „Сега българското не струва пари“. Накрая Димитраки прави съвсем категорично изявление: „Да зная, че има толкози месо българско у мене, отрязвам го и го хвърлям на кучетата“.

      Коренно се е променил и образът на българската жена. Нейните добродетели на къщовница и домакиня вече са позакърнели. Каква според Злата трябва да е жената? Стъкмена и натъкмена по най-новата мода, според последните журнали. Зад думите на Коста „Хората не же гледат ней ръцете, краката, а ще питат дали е изпечена на къщната работа, дали же я бъде за домашница“ безспорно стои становището на самия автор. Но докато Злата все пак се занимава с къщна работа, Анка вече е достигнала до по-висш етап на поевропейчване: „Европейките не похващат нищичко: слугините им вършат всичко. Те само себе си гледат“.

     Няма я и почитта, която българката храни към своя партньор в брачния живот. Тя също е заменена с презрение: „Баща й нека се одумва, кой ли ще го слуша. Горко му дошло“.

      Опозицията свое – чуждо разделя героите в комедията на два полюса. На основата на това противопоставяне са изградени и образите на Анка и Марийка – те се намират в отношение позитив – негатив, съществуват като антипод. Докато Марийка е образ на скромно и свенливо българско момиче – с послушание към майка, с ръце, които не бягат от работа, със съзнание за родова принадлежност – Анка е далеч от всичко това. Тя мечтае да блести в центъра на Париж, в центъра на Европа, но стига до съседното село, където една селянка със здрав светоглед, защитаваща проверени от поколенията морални принципи, й помага да победи ненормалното влечение към чуждия начин на живот.

       Мааргариди, когото литературният критик Д. Леков сполучливо нарича „апостол“ на цивилизацията, би могъл да се разгледа като противоположност на тежащия на мястото си хаджи Коста, на трезвото му мислене и обективния му светоглед.

       Образите на мадам Злата и на баба Стойна също са изградени като антиподи. Комичността в образа на Злата се внася до голяма степен от речта, умело използвана и като средство за индивидуализация, и като начин за окарикатуряване на устремения към чуждоземното човек. Сама по себе си претенцията й за цивилизованост е комична. Неправилното произнасяне на изрази като „вранцузойка“, „Авропата“, „цирвирзацията“, „мандама“ и др. разкриват несъстоятелността на тази претенция. Димитраки е противопоставен на Митьо, който, макар че в началото е повлиян заедно с Пенчо и Георги от „проповедите“ на Маргариди, чрез любовта си към Анка надмогва своето заблуждение и борбата му за спечелване на любимата израства до борба с криворазбраната цивилизация.

      Към идеята на „Криворазбраната цивилизация“ насочва самото заглавие на комедията, но синтезиран израз тя намира в думите на Марийка: „Преди тази цивилизация на модите младите българи имат нужда от положително учение, наука, просвещение.“

     Финалът на „Криворазбраната цивилизация“ също може да се разгледа в опозицията свое – чуждо. В този случай обаче при отричането на всичко чуждо за първи път има нюанси. Интерес събужда изборът на Войников да завърши комедията си със сцената на дуела. Според Славейков този финал не е сполучлив: „Между многото и добре схванати черти на сегашния български живот в „Криворазбраната цивилизация“ един от недостатъците според нас е и дето той накарва един българин да излезе на дуел. Колкото и криво да са се цивилизовали някои българи, те не са дошле до тая кривота и това е несъгласно с действителния български живот“

     Авторът обяснява художествените си мотиви за този финал. Ако комедията завършваше със сопа, тя би имала неблагоприятно въздействие пред една чуждестранна публика. Известно е, че Войников пише драмите си в Румъния. Първите представления на неговата театрална трупа са в Браила и в други румънски градове, където зрители са не само българи – емигранти, но и румънци, сърби, гърци, германци и други. По този повод Д. Леков допълва: Войников често споменава многонационалния адресат на драматургията си. Не за да се самоизтъкне като писател, чиито пиеси имат международна популярност, а за да обясни, че някои неприемливи постъпки на героите му са съобразени с интелекта, културата на една друга, небългарска публика.“

      Като компоненти на смешното пародията, претенцията и сравнението са основни похвати в комедиографията. Сравнението между свое и чуждо /идващо отвън/ е сполучливо намерен художествен път за извеждане на авторовия замисъл. Срещайки родното с чуждото, Войников връща публиката към изконните български добродетели, към традициите, съхраняващи народния дух. Новото според него трябва да се приема в хармония с традиционните стойности – между тях трябва да се намери спасителното равновесие.

-->