Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Пенчо Славейков – тематика, проблематика и идеология

Публикувано: 2018-01-31 15:01:28

      Поезията на Славейков със своята лирическа изповедност, отразяваща индивидуални човешки ценности, със своята по-скоро екзистенциална, отколкото социална и историческа проблематика, представлява един лиризъм от модерен тип, надмогващ национално-гражданската патетика на Вазовата епоха. Идеалът на Славейков в цялото му творчество е свобода на творческата личност.

    Художественият мироглед на твореца освен блян за пълна творческа свобода включва и преклонение пред изкуството. От това преклонение се ражда идеята против популяризация на изкуството.

    През 1906г. излиза книгата „Сън за щастие”, която представлява единна творческа концепция и обединява лириката на поета около символния образ на Пътя. Откриваме лирическия герой на Път още в първото стихотворение: „В зори ранил на път, аз дишам/ на лятно утро свежестта”. С такава метафора започва и стихотворението „Слънцето на нивите безмълвни” – „мързеливо” се вие покрай нивите прашният път. Житейският път трябва да бъде извървян – от утрото, през вечерта, до нощта, от пролетната свежест со зимния студ. Лирическият герой броди из житейските пътища в творбите от книгата – „И на яве, и на сън”, „Докле е младост”, „Ни лъх не дъхва”, „Во стаичката пръска аромат”, „Спи езерото”, „Самотен гроб в самотен кът”. Пътят символизира, от една страна, природното многообразие на вселената, а от друга, житейския път на човека – от появата му на света, до неговата смърт /”На гроба ми изникнат щат цветя”/. С лирическата си извисеност над делничното „Сън за щастие” става нетрадиционна и модерна книга, открояваща индивидуалните човешки ценности чрез психологическо загатване. Психологическото само произтича от сетивното, от нагледното и зримото. Дори и пейзажите в тези стихотворения са зрими, не притежават блясък и са родени от спомена, от поетическата идея и обектизвизират настроенията, мислите и чувствата на поета. В любовната лирика на преден план е изведен мотивът за духовната връзка. В „Сън за щастие” се разкрива съзерцателният характер на Славейковата лиричност и влиянието на Хайне за утвърждаване на един метафорично-асоциативен стил.

    Ще открием продължена тази линия на психологизъм и в трите книги „Епически песни” /1896, 1898, 1902/, които окончателно са събрани и подредени през 1907г. и включват стихотворения с мотиви от фолклора /”Ралица”, „Бойко”, „Луд гидия”, „Харамии”, „Неразделни”, „Змейново либе”/, творби за исторически личности и културни герои /”Фрина”, „Сърце на сърцата”, “Cis moll”, „Микел Анджело”/. Известно е пристрастието, което поетът има към народните песни. Особено високо цени той хайдушките народни песни, смята ги за най-хубавото, найценното, което е създал нашият народ. В модерната художествена обработка на фолклорните и традиционните образи и сюжети поетът постига утвърждаването на нови нравствени и културни идеали. Идеята за свободата на творческата личност и за силата на таланта на призвания да създава изкуство е заложена в „Луд гидия”. В традиционни образи откриваме черти от националния характер /”Коледари”/. Фолклорните поеми на Славейков са изградени с психологизъм, който внушава индивидуални, а не родови ценности и търси трагизма на човешкото битие. Извежда се на преден план нравствената, чистата и трайна обич /като любовта между Ралица и Иво/, която единствена може да донесе щастие. Модерното и новото при образа на Ралица е индивидуалистично – хуманистичната трактовка на човешката проблематика. Богатият и охолен живот е отхвърлен от героинята в името на нравствеността. В нравствен план идеалът побеждава. В отношението на Славейков към народната песен откриваме близост с реалистите и романтиците, а не с модернистите. С модернистите го обединява стремежът за индивидуализация, склонността му към субективизъм и нежеланието наготово да се приема традицията. Така в „Епически песни” е постигнат синтез на народно-песенното и субективно-индивидуалното начало.

    Утвърждаването на индивидуалните ценности е особено мащабно в антологията „На острова на блажените” /1910г./ Това е книга, която представя 19 творци на един въображаем Остров. Загатнати са реални творци от родната литература – Ботев, вазов, Яворов. Под образа на иво Доля авторът е изобразил себе си. Замисълът за създаване на книгата е естетически. Пишейки тази антология на мнимите поети – островитяни, поетът е опитал да се докосне до всички насоки и стилове в нашата, а и не само в нашата поезия. На Острова няма динамичен живот, тихо и плавно преминават дните, изпълнени са с хармония и красота. Постигнато е извисяване над живота в неговия делничен и социален смисъл. Скуката и сивотата на битието са заменени от единение с природата, слънцето и звездите в името на една космическа хармония. Ерудитската тематика, стилизацията в традиционен и в модерен дух отделят някои творби от тази книга и ги превръщат в програмни за Славейковата лирика. Такива са „Химни за смъртта на свръхчовека”, „Епиталамии”. Пишейки за своя двойник, Иво Доля, Славейков обръща внимание на неговата противоречивост – „защото той търси и пробива сам път и партина” и вижда в това белези на мъдрост. Поетът е убеден, както пише в статията си за Лев Толстой /1910г./, че „верният на себе си всякога противоречи и си противоречи”, защото да бъдеш верен на себе си според него означава да си искрен в писането, „да изразяваш мислите си, родени от момента, от сменящите се впечатления”. За Иво Доля Славейков казва, че не е ницшеанец, но „Обича да цитира Ницше”. Влиянието на Фридрих Ницше за утвърждаването на индивидуалистичната естетика на Славейков е безспорно. Поетът е притежавал всички книги на немския философ. Но докато Славейков противопоставя свръхчовека на тълпата, Ницше противопоставя свръхчовека на човека изобщо: „Човекът е нещо, което трябва да се преодолее”. Индивидуализмът на Славейков ражда пренебрежение към тълпата, която не разбира духовния аристократизъм на избраните. В „Островът на блажените” това се откроява в стихотворението „Перикъл”. Там тълпата е „сган, остави сганта – да я измий/ на времето потокът, тя е кал…” затова Перикъл съветва сина си да не върши с помощта на другите своето дело, ско иска да го завърши: „Сам сечиво бъди на свойто дело -/ оръжие за своя подвиг сам!”

    Екзистенциалната проблематика е водеща за поета. Малко са творбите му със социална и историческа тематика и сред тях най-амбициозната е „Кървава песен”. Славейков започва да я пише през 1893г. в лайпциг и продължава да я пише до смъртта си. Това е един опит за художествено осмисляне на националната съдба, за осмисляне на борбата. Събитията от апрол 1876г. са сюжетен център на творбата. Механизмите на българската историческа съдба са потърсени в образите на водачите и многобройния човешки персонаж. Представени са размисли за балканската кръстопътна съдба. Според някои литературни критици националната държавотворческа утопия, която Славейков развива в „Кървава песен”, е уникална в българската обществена мисъл. Представена е месианистичната идея, родена от кръстопътната съдба на България, призвана да осъществи културен и исторически синтез. Има и други становища за „Кървава песен”. Йовков например открива в нея „духа на един интелигент, откъснат и отчужден от народа си”.

    Поезията и естетиката на Пенчо Славейков му отреждат „средищно място” в родната литература между Вазов и символистите, а духовният аристократизъм на твореца и многопосочните му търсения превръщат българското художествено слово в част от модерната европейска литература.

-->