Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Персонажи във възрожденската литература/ситуация, национална определеност, социална определеност, автор, читател

Публикувано: 2018-02-20 13:04:01

ПЕРСОНАЖ – СИТУАЦИЯ

     Няма закони, управляващи специфичната форма, в която може да се появи един персонаж. Има само тенденции, според които е вероятно това и това да стане в определени ситуации. Авторът избира тези ситуации /изключителни или типични/ и дава предимството на определени тенденции. Творческата задача е успешно изпълнена, ако авторовото обяснение е в хармония с читателската представа, изградена на основата на съдържанието на образа.

      Докато при Друмев и Блъсков определящото е фабулата, сюжетът, то Каравелов се насочва към изследване на характерите. И ако за Друмев и Блъсков основният въпрос е “какво става”, за Каравелов до този въпрос се поставя и “кой го върши”. При Каравелов отношението персонаж-ситуация отрежда за отделните компоненти първостепенно или второстепенно място в зависимост от конкретно набелязаната от автора цел. И в двата случая творецът е доказал своето художествено майсторство. Ако за персонажа е отредено второстепенното място, случката е водеща, чрез нея изкристализира идеята.

      В повестите си Каравелов утвърждава силната личност, оставаща вярна на себе си, въпреки изпитанията, на които я подлага жестоката съдба. Такава е калугерката от “Турски паша”. Тя преминава през ситуации, изпълнени с трудности и жестокост, но отстоява своята индивидуалност и успява да съхрани своята душевност и национална идентичност. От сблъсъка между личната воля и силата на съдбата се ражда уникалността. Така писателят извежда проблема за човека и съдбата и го разрешава в духа на разбиранията на старите гърци, според които съдбата, това е характерът на човека. В драматичните ситуации, в които са поставени героите в повестите на Каравелов, се откриват техните положителни и отрицателни страни. Тогава художественият образ преобладава над действието и неговата инвариантност

      В постигането на художествения образ на това битие и стремежа към натурално пресъздаване на живота е майсторството на възрожденския писател и неговата творческа чувствителност.

ПЕРСОНАЖ – НАЦИОНАЛНА ОПРЕДЕЛЕНОСТ

      Националната определеност е съществена черта от характеристиката на персонажа през Възраждането. При възрожденските персонажи за българите се използва най-често бялата боя – “Българите и българките обичат бяло: бели баневреци, бели саи, бели контоши, бели кърпи, бели ризи, бели долами, бели къщи, бели овце, бели волове – всичко бяло” /”Турски паша”/ Останалите цветове са за другите националности. С тъмни бои в Каравеловите повести са нарисувани както турците, така и гърците. Противоположностите, на които отделните националности се разделят, се смесват в пъстрото възрожденско общество.

       Така приет от възрожденската традиция, цветът на рисунъка се проектира и в творчеството на Друмев, Блъсков и Каравелов. Ведра хармония на цветове и форми намираме в описанието на българското в “Турски паша”. В повестта “Богатият сиромах” се срещаме със следното Каравелово обобщение: “Чудна е българската натура! Българският работник е жив, весел и пъргав, а готованецът е намусен, ленив, волообразен. Между българския селянин и българския чорбаджия съществува такова голямо различие, каквото съществува между турчинът и човекът”. Така писателят приема наличието на полярна социална и национална същност на своите персонажи.

       Разказвайки за живота в харема калугерката от повестта “Турски паша” отстоява своята национална определеност и се разграничава от туркините: ”Туркините мене не обичаха, а аз ги презирах; тия ме ненавиждаха за това, че аз не приличах на тях, че не участвах в техните мръсни игри, а аз се гнусях от тях”. Разбира се, правилата имат изключения и сред описаните с тъмни цветове туркини се намира една, която е различна от останалите и авторът поставя акцент върху това: “Аз твърде скоро се упознах с някои от пловдивските българки, а из туркините само с жената на Измаил паша, която беше твърде добра и умна жена, а подобно явление е твърде рядко в Турция”.

       Гъркините в повестта “Маминото детенце” също са нарисувани в непривлекателна светлина. Както когато рисува образи на българки, Каравелов използва натрупване на сравнения, но посоката на художественото внушение е съвсем различна: “Окумили се нашите гъркини, като самодиви пред русаля: повдигат очите си нагоре като кокошки, когато пият вода; свиват устните си като бабички; обръщат главите си като сопотненски козли, а мърждят челата си като гьопценски волове.” Гъркините в “Маминото детенце” са противопоставени на българките през очите на Стояновата майка: “Смешни сте вие сами, одрани котки! Хубостта ви е калпава, лицата ви са вапцани, зъбите ви се люлеят от белилото, косите ви са чужди, а честта ви е купена на вересия…Я вижте приличате ли на нашите български гюлфиданчета. Де ви е червенинката, която се нарича здраве? Де ви са гърдите, които са длъжни да отгледат здрави деца? Де ви е светлината на очите, която е дъщеря на сърцето?” Описвайки българския начин на живот в тази повест, авторът обобщава: “всичкото това е противоположно с турските нечистотии и с гръцките калпави разкоши, както са противоположни и самите народности.”

      В “Стоян” бащата поръчва на сина - “Ожени се и ти, ала не вземай мома от Тепето... Вземи си българка и въртокъщница, ако искаш да се радваш на дните си“. А в нашият град на Тепето живеят само погърчени българи и всякакви капсамуни. Аз говоря за Пловдив.” Вместо да се вслуша в думите на бащата, синът се жени за Теофану Пападати, дъщеря на един от “погърчените българи, които са готови по-напред да се потурчат, нежели да проговорят българска дума. Страшно ненавиждаше тоя човек българският род; сто пъти повече обичаше той турците и чифутите, нежели българите”. Разбирателство между съпругът и съпругата няма и всички взаимни упреци са на национална основа. Теофану се упреква: “ Боже, защо съм била дотолкова нещастна и вземала съм тоя луд българин! По-добре би било да съм вземала някой циганин или някой турчин... Срам ме е с него и пред хора да изляза “ Стоян убива жена си, лежи в затвора и така и не успява да се съвземе от всичко това. Причината за нещастията в “Стоян” е открита от Каравелов в националната определеност на персонажите, която определя от своя страна различен и противоположен морал и начин на живот.

ПЕРСОНАЖ – СОЦИАЛНА ПРИНАДЛЕЖНОСТ

      Социалната принадлежност при героите на Друмев, Блъсков и Каравелов си остава част от тяхната характеристика. Социалният конфликт често изпреварва нравствено-психологическия. Авторовият монолог неизменно присъства и изразява оценка, позиция, отношение.

      Засилен социален елемент присъства в “На чужд гроб без сълзи плачат”. Изказвайки се против българските чорбаджии, Каравелов внася реализъм, рисувайки конфликтите и потребностите на променената действителност. В “Турски паша” се срещаме със следната характеристика: “Дебелите архиреи, тлъстите владици, меднообразните калугери, тлъстопъповите попове, животноподобните патриарси, папи и пастори и мазнолиците дякони проповядват на народа, че неговата награда ще бъде на небето…” Разказвайки за живота в Пловдив, калугерката обобщава: “…старите идиоти и богатите чорбаджии са в този град всемогущи, защото имат пари, следователно – и уважение”. Оценъчността тук носи чертите на авторовата реакция. Социалният елемент често разчупва основния конфликт в Каравеловите повести – конфликтът между поробени и поробители.

     Тежка е съдбата на жената, която живее в дома на чорбаджии от типа на хаджи Ничо /”Хаджи Ничо”/ - “Такива хора, какъвто бил хаджи Ничо, когато вземат в къщата си жена, даже когато се женят или когато купуват майка на децата си, то желаят да купят не жена, не майка, не любовница, а работница и робиня, която тия употребяват за най-тежки работи: да сече дърва, да пече и да готви, да носи вода, да им мие краката, да им постила постелята и пр. Когато работницата свърши своите тежки трудове, тогава владетелят й я удостоява или дава й чест да служи за неговото наслаждение и за неговите веселия; а в тия минути той гледа на нея не другояче, освен като развратник на публична жена.”

    Социалното битие е това, което прави съдбата на човека надлична, а понякога враждебна към човешкото съшествуване.

АВТОР –ПЕРСОНАЖ

     Когато изследва себе си и света, “човек се среща със себе си” по думите на физика Вернер Хайзенберг./17/ Изследвайки своите персонажи, Друмев, Блъсков и Каравелов представят и себе си.

     Разказвачът в повествованието на тези възрожденски белетристи не се колебае в компетентността на коментарите, които прави по отношение на персонажите. Писателят има увереността, че намесата му е необходима и функционална, без тази намеса биха останали неразбрани мотивите за действията на неговите персонажи. Освен това коментарите на автора подпомагат и читателското възприятие. Каравелов донякъде се появява в своите повести така, както хорът се появява в старогръцката драма – коментатор, арбитър, всезнаещ наблюдател. Гледната точка на Каравеловия всезнаещ разказвач е подвижна, обхваща всички герои от повествованието.

     Авторът знае всичко за своите герои и това налага отпечатък както върху композиционния градеж на повестта, така и върху въздействието на персонажа. Знанието на автора, изразено и като директни обръщения, изпълнява често скрепящи функции. Характерни за Каравелов са обръщения от типа: “И още много неща размишляла Стояновата майка, но ние трябва да я оставиме за време, защото конят на пътникът тупка с краката си, пърха с ноздрите си, маха опашката си и чака да тръгне…” /”Маминото детенце”/. Друг път авторът директно заявява на своя герой: “Хайде, върви, Стоене, и на добър ти час! Не слушай ти мене и моите читатели. Аз, като учен човек или като български писател, обичам да си подърдоря и да позалиша светът с неврели и некипели”, “Върви, Стоене, и купувай щото ти трябва за сватбата.”, “а какво ще бъде по-нататък, това нито ти, нито аз не трябва да знаеме…”/”Маминото детенце”/. Този постоянно поддържан контакт с читателя има за цел да изгради илюзията за автентичност на повествованието. Размиват се границите между фикция и реалност.

      Авторът-персонаж приема, че е необходимо да обясни на своите читатели събитията и фактите, които смята, че те не знаят, разказва кратки истории, които нямат пряка връзка със сюжета, но осветляват събитията в определена светлина / например в “Маминото детенце” историята на доктора, който се напива, жени се и на заранта не помни, че се е случило всичко това/. Във включените в повестите на Каравелов странични разкази присъства коментар от разказвача-герой, в който се посочва полезността на разказаната история. В такива редове често се извежда авторовият замисъл, включват се и указанията на Каравелов към читателите. Причините за появата на всезнаещия разказвач се свеждат до създаване на илюзия за автентичност и една “свидетелска” позиция, поддържане на доверието към автора, мотивиране на повествованието.

      В повестите на Каравелов навсякъде откриваме неговото “вътрешно око”, което наблюдава героите, за него няма скрити душевни движения.

ЧИТАТЕЛ – ПЕРСОНАЖ

      Всяко ново съдържание променя основната си природа като се интегрира частично в съзнанието на читателя.

      През Възраждането започва диференциацията на националната читателска аудитория и този процес зависи от различните типове творци по това време. “Има книжовници, които, съобразявайки се с литературното и културно ниво на възприемателя, проявяват сремеж да издигнат и усъвършенстват неговия вкус, да вървят на значителна дистанция пред него…Но съществува и друга категория писатели с многобройни читатели, които умеят да поведат непринуден разговор с тях, да се приспособят към техния бит и манталитет, но да останат в ограничения им душевен и интелектуален свят”/18/. Каравелов е събеседник на своя читател от предговора до послеслова на творбите си. Той се насочва към читатели с определена култура и повежда с тях диалог в зависимост от значимостта на тематиката. Авторът държи контактът между него и читателската аудитория да е пълен, затова превръща своя читател в герой от творбата. Така връзката с възприемателя става установена, дори регламентирана. Ето как Каравелов се обръща към своите читатели в “Маминото детенце”: “Младостта се не връща, мои дражайши читатели, и сънищата овехтяват така също, както овехтяваме и ние сами. Едно време, когато косата ми беше още черна, когато лицето ми беше бяло и червено и когато очите ми блестяха като две звезди, то биваха всякакви неща…Всичко премина….” Разказвайки за Пенкината градинка, авторът общува директно с читателите си, сякаш ги води за ръка през повествователното пространство: “Но хайдете да влеземе”, “Но гледайте, гледайте”, “Слушайте, слушайте”, “Какво е мислила да шепне Пенка по-нататък, аз не зная, защото ще ида да посрещна Стояновата майка”, “Прощавайте, аз отивам”, “Да идеме сега в къщата на Нена чорбаджи и да видиме какво прави неговата милейша съпруга…”/”Маминото детенце”/. На финала на “Хаджи Ничо” Каравелов дружески се разделя със своите читатели: ” ако никак не сме удовлетворили очакванието на нашите читатели, то ги молиме да ни простят засега. Надеяме се след време да допълниме хаджи Ничовата история и да довършиме неговият портрет.”

      Читателят е герой за Каравелов, както в повестите му, така и в неговите фейлетони. Често авторът провокира читателското въображение по следния начин: “Представете си, че вие седите в някое кавене, пушите своята сигара, пиете своето каве и мислите си за най-простите и най-прозаическите работи, т.е. мислите си, че времето е кално, че хлябът е станал по-скъп, че дървата щат да ви изгорят чергата и пр….”/19/. Или: “Представете си, че вие сте учител в едно от русчушките училиша и имате нещастие да разказвате на учениците си, че облаците не са шилета и че на тях не спи знаменитият светия хаджи Бекташ…” /20/. Каравелов знае, че “читателят не може да се справи и с наукоподобния текст, нито с мемоаристичния, защото няма рецептори, които да приемат и разберат синтеза в тях, историческата процесуалност. Но същият този читател има повече от успешно изградени рецептори за четене на "истории"./21/. Затова читателят-герой не може да изпусне конкретните и частни причини и мотивации в художественото пространство. Авторът е всезнаещ разказвач и повествованието при Каравелов е изградено на основата на авторовата, а не на читателската гледна точка, колкото и открито да е заявена тя към читателя - Търсенето на контакт с читателя е напълно закономерен резултат от желанието категорично изразеното собствено мнение да бъде споделено, както и от стремежа повествованието да бъде заредено с "автентичност"./22/. До непълнота би довело разглеждането на образите във възрожденските повести, без да се отчете авторовата близост с читателя. Защото в образа на потенциалния си читател авторът създава свое второ “аз” и тези два образа са в пълна хармония помежду си.

      Друмев също скъсява дистанцията с читателя, води интимен разговор с него, доверява му се. Така художественото повествование се доближава до обикновения разговор в живота, където също сериозното и смешното вървят ръка за ръка и интонациите са различни, защото идват от разнородни пластове на живота. Читателят-герой и за Блъсков е форма за заявяване на авторовата позиция, тъй като под “читател” авторът разбира личност, която в много отношения има допирни точки със самия него. Затова читателят-герой в повестите е сред пасивните лица на персонажа.

ЦИТИРАНА И ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

1. Иван Радев “Каравеловото творчество”, Велико Търново, 1996г.

2.  Петко Тотев “Сатиричният роман на Каравелов”

3. Дочо Леков “В света на белетриста Блъсков” – “Българска възрожденска литература, т.1, С., 1988г

4. Дочо Леков “Народоведът и белетристът Каравелов и проблемите на фолклора и етнографията” в “Българска възрожденска литература”, т.1, С., 1988, с.95/

5. Г.С. Раковски, Събрани съчинения в четири тома, т.4, С., 1988г., с.24

6. Анна Алексиева “Еротичната поезия на П. Р. Славейков и българското канономоделиране”

http://liternet.bg/publish14/a_aleksieva/erotichnata.htm

7. Йордан Х.Константинов – Джинот “Бог” в кн.”Българин съм”, В.Търново, издателство “Абагар”, стр.34

8. Николай Чернокожев “Хаджи Ничо и неговите съвременници” в сп.”Български език и литература”, кн.1, 1993г.

9. Николай Чернокожев “Турски паша – менталности и разказване” в сп.”Български език и литература”, кн.5, 1993г

10. Николай Аретов  “Каравеловите повествования за страданията на българското племе’ – www.slovo.bg

11. Любомир Георгиев “Проявления на модерното у българската католическа емиграция през 18 век” - http://c18.slovar.org.uk/modernoto/lgeorgiev.htm/

12. Юлия Йорданова “Традиционни образи на “своето и чуждото в новата българска литература” -

http://liternet.ida.bg/publish5/iuiordanova/avtoreferat.htm

13. Георги Чобанов “Българска литература и европейски позитивизъм” http://liternet.bg/publish/gchobanov/pozitiv.htm

14. . Иван Радев “Каравеловото творчество”, Велико Търново, 1996г.

15. . Николай Чернокожев “Хаджи Ничо и неговите съвременници” в сп.”Български език и литература”, кн.1, 1993г.

16. Лев Воробьов, “Л. Каравелов”, С., 1985г.

17. фразата на Хайзенберг се цитира в Карл Густав Юнг “Човекът и неговите символи”, Леге Артис, 2002г., с.409

18. Д. Леков “Читателят в творческия свят на възрожденския писател” – “Българска възрожденска литература”, т.2, С., 1988г.

19. Л. Каравелов “Такива са нашите просветители” в “Събрани съчинения”, т.5, С., 1985г.

20. Л. Каравелов “Българо-турската столнина Русчук” в “Събрани съчинения”, т.5, С., 1986г.

21. Цветан Ракьовски “Записките и спомените – принципите на масовото четиво” -http://liternet.ida.bg/publish4/crakiovski/zapiskite.htm

22. Албена Бакрачева “Близост в различията” - http://web.hit.bg/alba/public/similar/sim-3.htm

23. Юлия Николова “Кажи му името”- http://c18.slovar.org.uk/modernoto/yunikolova.htm//

24. Юлия Николова “Кажи му името”- http://c18.slovar.org.uk/modernoto/yunikolova.htm//

25. Илия Конев “Илия Блъсков – живот и дело”, С., 1969г.

26. Любомир Георгиев “Каравеловата повест “Българи от старо време”, С., 1965г.

27. http://www.operavarna.bg/news_bg_other.php?page=news_show&nid=63

28. Райна Гаврилова “Векът на българското духовно Възраждане”, С., 1992г., с.94

 

 

-->