Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Песента в поезията на Ботев / Есе

Публикувано: 2017-12-17 08:23:25

       Ботевото творчество е малко по обем, но е необхватно по отношение на размислите, които провокира у толкова поколения българи. Многопосочна и многопластова е поезията на Ботев. Затова всяко поколение изживява тази поезия,  израства с нея.

       Не са много ключовите думи в лириката на поета. Сред тези ключови думи е песента. За Ботев това е многозначно понятие, което побира в себе си песента-плач, песента-любов, юнашката песен на гората, песента-родова памет и завещание към поколенията, както и песента-път от смъртта към безсмъртието.

      Проследяването на двадесетината стихотворения на поета, писани между годините 1867-1875, ни разкрива многозначността на песента в Ботевата лирика. Родината за този поет-бунтовник не е просто “бащино огнище”, а мястото, където ще се води неизбежната битка за „свобода или смърт юнашка”. Защото робът е решил да отстоява личната и националната си свобода. Тежко и дълго е било робското тегло. То е родило песента-плач. Плаче майката: “ти ли си, мале, тъй жално пела”/”Майце си”/, плаче с песен  жетварката “нейде в полето” /”Хаджи Димитър”/, пеят тъжните робини:  “Жътва е сега!…Пейте, робини, тез тъжни песни!”/”Хаджи Димитър”/. Песента-плач е намерила своето място и в духовното пространство на Ботевия лирически герой: “…а сам аз за тегло да пея,/ за тегло, дядо, сюрмашко…”/”Хайдути”/. Превзела робските души, тази песен е разширила  своите измерения и е обхванала природата: “Зимата пее свойта зла песен…” /”Обесването на Васил Левски”/. И както жестокото робско минало и настояще, така и липсата на бъдеще за роба ражда песента-плач: “…приказки за стари времена и песни за нови теглила” /”До моето първо либе”/.

      Песента-плач е тъжна,  в нея се оглеждат страданията на робските души. Но до всяко страдание върви надеждата. Тази надежда ще открием в юнашката песен. Народното творчество,  което е най-стойностният учител  на Ботев, му е завещало много образци в това отношение. Като се започне от хиперболизирания от народа образ на Крали Марко и се стигне до юначния Индже, за когото плаче гората и “на гората листата”. Образът на Балкана, който пее “хайдушка песен”,  се е превърнал за Ботев в символ на жаждата за свобода на роба. Тази песен повдига духа на народа по сборове и по седенки:

Я надуй, дядо, кавала,

след теб да викна – запея

песни юна’ки, хайдушки,

песни за вехти войводи /”Хайдути”/

Либето ще чуе тази песен: “…но чуйш ли как пее гората?”/”До моето първо либе”/ и ще разбере, че дългът и любовта трудно могат да съжителстват в едно единствено човешко сърце, дори и ако то е “сърце мъжко, юнашко”. Майката ще чуе юнашката песен за своя син и трябва да преглътне сълзите си:

Ти излез, майко, послушай

със моите братя невръстни

моята песен юнашка –

защо и как съм загинал. /”На прощаване”/

      Песента-любов в стихотворението “До моето първо либе” е видяна през призмата на една напрегната и тревожна душевност. Дългът фокусира всички любови на Ботевия лирически герой и отразявайки ги, той очертава неговия път. Затова либето трябва да остави “тая песен любовна”, да не влива “в сърце отрова”. Защото за Ботев либето, майката и бащата са част от родината, а поетът е подчинил любовта към най-близките си същества на дълга към отечеството.

      Към бъдните поколения Ботев отправя своята песен-памет: „песента ще се понесе/ по гори и по долища –/  горите ще я поемат,/ долища ще я повторят /”Хайдути”/.

      Природата, идващите поколения ще поемат посланието на поета, който съзира личната си свобода в саможертвата за отечеството и превръща песента в път от смъртта към безсмъртието:

Тоз, който падне в бой за свобода,

Той не умира, него жалеят

Земя и небе, звяр и природа,

И певци песни за него пеят. /”Хаджи Димитър”/

       Самият Ботев е дотолкова безкористно подчинен на своите стремления и идеали, че едва ли е търсил високото стъпало, на което стои по невероятно късата и същевременно  безкрайно дълга стълба, наречена човешка памет. Но на нашия век е особено нужна Ботевата песен. Елин Пелин ни остави разказа “Кал”, а  много наши съвременници се почувстваха добре сред тази лепнеща и поглъщаща всичко кал. Кал от думи,  кал от дела, кал, очертаваща  един мръсен портрет на поколение, което не иска да помни, не иска да знае, но иска да има. Можем да измием тази кал, като приемем Ботевата песен в сърцата си. Защото това е песен-плач, песен-любов, юнашка песен, песен-родова памет, песен-път от смъртта към безсмъртието.

 

 

-->