Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Поетическият свят на Яворов – страдания, противоречия, раздвоения

Публикувано: 2018-01-30 15:12:25

   Яворов е поет с ботевски темперамент. От литературната критика неговата поезия е определена с две думи – лабиринт и разпятие /Вл. Атанасов/. Душевно раздвоение и съдбовен драматизъм характеризират тази лирика. Мотивите за страданието се оглеждат в сплетените чувства, за изгарянето като крайна напрегнатост в отношението към живота /”аз горя”/, за раздвоеността /”две души”/, за усещане за самота сред тълпата /”вечно сам в тълпата шумна”/, за безнадеждността /”не съзирам края”/, за емоционалната поляризация на чувствата /любов – омраза/. Гео Милев определя мотива за страданието в лириката на Яворов като „израз на колективното всенародно страдание на миналото – тъмно наследство в душата на поета.“

    Откриваме страданието още в шедьоврите на ранния яворов – в „На нивата“, която е символика на мъченичеството, в елегията „Арменци“ /1899/ и в „Градушка“ /1900/. В „Арменци“ се откроява приемствеността с Ботев при сплитането на тъгата и скръбта с темата за пиянството, което ще донесе забрава за прокудените синове на Родината, възприемана като майка, робиня и мъченица. Вътрешният драматизъм в „Заточеници“ има външни изяви – желание за забрава, плач, песен на скръбта и надеждата:

И ний през сълзи накипели

обръщаме за сетен път

назад, към скъпите предели…

Мъка и скръб могат да донесат на хората и природните стихии. В „Градушка“, която е обобщаваща творба и в същото време връх за ранното творчество на Яворов, природното зло израства до образ символ на нещастието, което вечно дебне човешката съдба и се надвесва над човешкия труд и усилия:

И всички емнали се боси,

с лица мъртвешки посивели

отиват: вечно зло ги носи

към ниви глухо опустели.

Мотивите за черните облаци, надвиснали над човека, за черната земя, за която „се е оженил“, са пресътворени в „Градушка“, „На нивата“, „Май“. В разговор с Арнаудов по повод на това в какво настроение е писал „Градушка“ Яворов споделя: „Това е една тъпа болка. Аз съм чувствал тази болка и съм търсил да дам израз на тоя своеобразен род страдание – да остане у читателя тъкмо това чувство, което има и у мен“. „Градушка“ впечатлява със страдалческия и драматичен темперамент Пенчо Славейков, който заменя неизвестната и неблагозвучна фамилия на телеграфиста от Чирпан – Крачолов, с поетичното име Яворов. През 1900г. поетът се премества в София, с което се оформя „четворката“ от кръга „Мисъл“.

    „Нощ“ е сред първите творби, написани в София. По-късно Вл. Василев ще нарече Яворов „поет на нощта“. В среднощните видения на твореца над образите на майката, любимата и родината витае смъртта, тленността и напразността на човешките усилия. Оказва се, че любовта не може да се осъществи в тесните пространства на небитието. Ако при Ботев майката, любимата и родината носят утеха и опора, то при Яворов мъката на лирическия герой става още по-нетърпима, когато в съзнанието му израства образът на родината:

Прости, родино, триж злочеста,

прости разблудното си чадо.

Ще бъда твой! Кълна се, майко,

кълна се в хилядите рани

на твоята снага разбита.

Това е ритуална клетва, в която е концентрирана непоносима мъка. Драматичното за Яворов е плод на универсално-екзистенциална човешка самотност, която е родена от хилядолетия, от самото създаване на човека. Майката със своята любов не може да бъде утешителка. В „Напразмо майко“ е заявен този покъртителен парадокс във взаимовръзката майка-син:

Напразно, майко, се боиш

та мога ли забрави аз

немилостивата оназ,

живот, която ми е дала?

В мъчителните халюцинации на героя от „Нощ“ успокоение няма да дойде нито от образа на майката, нито от този на любимата или родината. Траекторията на безнадеждността мотивира безграничността на страданието:

Ще мине век и никой вече

не може мястото показа

на моя прах: пръстта ще бъде

над мене равна /“Нощ“/.

Мястото на „Нощ“ е възлово в творчеството на поета, защото в тази творба е синтезът на отминалия житейски и творчески път и в същото време в нея се проектира и бъдещото развитие на Яворов.

    След „Нощ“ Яворов търси изход от своите страдания в хайдушкото движение в Македония. Във вестник „Дело“ заявява: „Пълна политическа автономия на Македония и Одринско, извоювана чрез революция“. В сп.“Мисъл“ през 1903г. е публикуван поетическият цикъл „Хайдушки песни“. За тях Яворов разказва пред М. Арнаудов: „По време на моето професионално революционерство, което трая 2 години, написах само пет хайдушки песни… Македония за моята творческа продуктивност се оказа мащеха“. В „Хайдушки песни“ се слива мотивът за националното страдание с конкретно човешкия мотив за несретната участ на сиротия незнайник. Смъртта е депоетизирана, героичното е демитологизирано, защото лирическият герой жали за себе си и не търси смъртта:

Сън сънувах, ой нерадост,

опустяла младост,

гроб в усоя, гроб сирашки

под шумата гъста.

Видна е голямата разлика в световъзприемането на Яворов и Ботев, за когото „смъртта й там мила усмивка,/ а хладен гроб – сладка почивка“. Сред прозата на твореца, свързваща го с Македония, се открояват „Хайдушки копнения /Спомени за македония 1902-1903/“ и биографичната книга „Гоце Делчев“ /1905/. Македонският водач е новият Левски, който развява знамето на свободата. Мемоарната поетика в тези прозаични творби, замяната на обективното време със субективно психологическото време превръщат Яворов в създател на модерната българска проза. Литературната критическа мисъл определя с право водещото място на Яворов в модерната поезия, но не е отчетливо откроена неговата роля на родоначалник и на модерната българска проза. Съвременната на Яворов критика в лицето на д-р Кръстев вижда следилинденската драма в душата на поета изразена най-ясно в стихотворението „Без път“, което е пророческо видение на последната година от живота му.

     Кървавият погром на Илинденското въстание и смъртта на Гоце Делчев засилват трагичния драматизъм и чувството за самота на поета. Той стига до създаването на творбите, които го правят родоначалник на българския символизъм и модерната ни поезия. Тези творби са събрани в стихосбирката „Безсъници“ /1907/. Програмно стихотворение и на „Безсъници“, и на българския символизъм е „Песен на песента ми“ /1906/. В него самотата е издигната в култ: „И ей ме днес: погледай, връх е – самота“. Песимизъм, неверие в човешките усилия съпътстват самотната личност:

Че няма зло, страдание, живот

вън от сърцето ми – кивот,

където пепелта лежи,

на всички истини лъжи.

Цикълът „Среднощни видения“, поставен след „Песен на песента ми“, представя действителността, в която е възможно да се роди само страдание. Песимизъм, апатия, страдание са характерни за естетиката на символизма. В „Песен на песента ми“ поетът търси изворите на своето страдание:

Страдание! Едно страдание безлично,

жалко, безгранично,

там негде по средата

на истината и лъжата.

Но това не е утвърдената от символистите схема – страдание и преодоляването на това страдание, а страдание, което разтваря в себе си мъката на един народ, на човечеството, на цялата вселена.

     Основните черти на твореца от онази епоха можем да открием в стихотворението „Лист отбрулен“. То засяга един от най-често срещаните образи на френската поезия от 19 век, откъдето минава в руската, а от там и в българската лирика – образът на вечния странник. Съществува духовно родство на тази Яворова творба със същия образ у Пушкин, Лермонтов, както и с „Есенна песен“ на Верлен. Мотивът за самотника странник и чудак, който е неразбран от близките си и от заобикалящия го свят, откриваме изведен като метонимия на страданието в „Чудак“:

Света безпътни не обича

и всеки го по длъжност мрази –

и всеки се от него пази,

но луд го никой не нарича.

В „Угасна слънце“ Яворов подобно на Ботев предвижда своя край, но в същото време се дистанцира от него, защото вижда края си не в незнаен гроб в Македония, а в мрачната и тягостна атмосфера в полите на Витоша:

Угасна слънце, няма я луната,

в небо звезди не ще изгреят пак!

и аз лежа безсилен да се дигна

изпод надвисналия леден мрак.

    Битието за Яворов е свързано със страданието, съмнението и злото. Това е свят на тъмнина, нощ, видения и сенки /“Ледена стена“, „Видения“, „Сенки“/. Между себе си и света Яворовият лирически герой поставя преграда – ледена стена. Чрез използване на синтактичен паралелизъм и симетрия на стиха в „Ледена стена“ е разкрита тази преграда:

Ледена стена – под нея съм роден.

Стъклена стена – отвред съм обграден.

Хладната стена – замръзва моя дъх.

Вечната стена – с глава я не разбих.

В семантично точните епитети откриваме характеристиката на отчуждението, на невъзможността да бъдеш при другите.

    Страданието при Яворов подобно на Ботев е родено от световъзприемането на твореца, при което бъдещето се свързва с трансцедентното /смъртта/, а настоящето трябва да се промени след неспирното и вечно търсене на мечтата. В страданието на Яворовия драматически персонаж се оглежда безкрайността на страданието на българина – човек, който постоянно живее на кръстопът. Затова то става необятно – социално, национално, екзистенциално.

 

-->