Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Портрет на българина във Вазовите разкази

Публикувано: 2018-02-14 09:36:17

    Едно малко сопотско българче е скътало в своето съзнание думите на майка си: „България е най-хубавата земя на света”. Ще изминат десетилетия и порасналият Вазов ще каже: „Аз бих я обичал и грозна да беше, обичал бих я за страданията й вековни, за миналото й, славно и тъжно, обичал бих я за надеждите й…”

     Най-вярното измерение за отношението към родината е позицията, която личността заема, когато родината е в критичен момент. Позицията на Вазов в такива критични и трудни мигове е категорично заявена. Той последователно защитава интересите на България, прославя именните и безименни нейни синове, отстоявали бъдещето й. В разказите на Вазов ще открием техния колективен портрет.

     През 80-90-те години на миналия век са забравени тези, които са загинали за да я има България. Творецът не остава равнодушен към забравата, която вместо цветя е положена на техните гробове. За героите от Възраждането Вазов пише разказите „Апостолът в премеждие”, „Чистият път”, „Срещите ми с Любен Каравелов”. Преди Освобождението мярката за любовта към отечеството е саможертвата. След Освобождението мярката на българина се променя, настъпва криза в неговата ценностна система. Новата  българска действителност носи със себе си нов морал и нови герои. Патриотизмът и светлите идеи са заменени с егоизъм и материализъм. Раждат се Вазовите разкази „Тъмен герой”, „Сладкодумен гост на държавната трапеза”, „Урок”.

     Освобождението, граничен пункт между робството и свободата, се оказва съдбовна точка за живота на българите и промяната на българския портрет. Разказът „Дядо Йоцо гледа” започва с въведение – спомен за онези, които не дочакват свободата: „често ни минува през ума какво би било учудването им, радостта им, ако по едно чудо се събудеха от вечния си сън в гробовете, излезеха на бял свят и погледнеха около себе си…”

    Колективният български портрет от онова време включва не само българските синове, направили възможна свободата, но и техните майки и любими в черни забрадки. Защо разказът за голямото и добро сърце на баба Илийца е озаглавен „Една българка”. Това заглавие идва с внушението: „Ето, такава е българката!” тя ще забрави за опасността и ще помогне на изпадналия в беда българин. Но в същия този разказ има и друг тип българин. Това е страхливецът, който мисли единствено за собствената си безопасност – отрц Евтимий от Черепишкия манастир. Името му не е случайно избрано от автора. С него Вазов ни напомня за последния български патриарх – Евтимий Търновски. Контрастът в поведението на двамата изпъква при неизбежната аналогия на имената. Колективният портрет на българина не може да бъде нарисуван само със светли бои. Има го и страхливия калугер Евтимий. Той също е българин. Но има го и патриарх Евтимий Търновски. Представяйки духовното израстване на българите, Вазов не премълчава и духовното ограничение на някои от тях. Духовният портрет на българина във Вазовите разкази не е еднозначно понятие, неговият образ е разнороден и разнолик..

      Въведението на разказа „Дядо Йоцо гледа” е проектиране на мъртвите през линията на свободата в света на живите, където те, според Вазов, са чужденци сред другите, оцелелите, „обръгналите вече”, тези, които гледат „равнодушно сега”. Смисълът на тази проекция от света на мъртвите в света на живите е да се изведе идеята, че не е ценена свободата, че се забравя скъпата й цена. Да се живее в свят, който за предците е бил само блян, е отговорност. Отговорност пред настоящето, пред миналото, пред бъдещето. И в този свят на сбъднати мечти, на осъществени копнежи и миражи идващото поколение трябва да пази своята историческа памет. Към новото поколение е отправен разказът за слепия старец – дядо Йоцо.

     В противопоставените във въведението два свята – на живите и на мъртвите, мястото на дядо Йоцо е особено. Тъмнината, в която живее, го доближава до света на мъртвите, тя му пречи „да изпита разочарованията на нас, живите, които гледаме”. Мъртъв за светлината, Вазовият герой е жив за копнежа „да види българското” – така той наричаше свободна България”. Две линии се сплитат и изграждат разказа – патриотичната и критичната. До радостта от свободния живот и прогреса, който е естествен спътник на свободата, чувстваме и авторовото недоволство от това, че свободата не се цени. Думите на дядо Йоцо, отправени към другите селяни: „Ще рече човек, че те са слепи, а аз гледам” разкриват контраста между виждащите и слепия. Старецът с душата си се радва на българското, а те „си тровят живота” с „вражди и гонения”. Срещите на дядо Йоцо с българското са покъртителни. Трепетът и щастието на стареца Вазов предава с изразителни синоними, глаголи за душевни състояния и убедителни сравнения. Въпросите, които поставя този разказ са за цената на свободата и промяната на идеалите на следосвобожденския българин.

    Портретът на българина Вазов гради и с произведения, свързани с историческото минало на България. Такива са легендите „Свети Димитър Чудотворец” и „Минарето”. Родния пейзаж от пътеписите /”Великата Рилска пустиня”, „В недрата на Родопите”, „Живописна България”, „Разходка до Искър”/ се пренася в разказите. „Пейзаж” е разказ, в който се откроява преклонението на твореца пред природата: „Какво обаяние за очите, каква услада за душата! Как сладко се диша тук! Безподобният планински венец на широката софийска равнина се вижда оттук във всичката си цялост, живописност и красота”. Понякога българинът от разказите на Вазов търси в природата усамотение, бягство от делничните проблеми и грижи: „Защото често човек добива нужда да се отстрани за минута от мълвата и суетата на града”. Друг път природата дава тласък и порив за ново творчество. В отношението си към природата Вазов стига до пантеизъм, до възприемането й като живо същество, с което споделя чувства и преживявания.

     Българинът в произведенията на Вазов често се изявява като русофил. И в стихотворението „Русия”, и в разказа „Негостолюбиво село” Вазов дава израз на своето русофилство. Вазовото русофилство никога не е за сметка на неговото национално чувство. Да си припомним кой е поводът за написването на стихотворението „Българският език”. В първите години след Освобождението в.“Балкан“ излиза с предложение. Няма смисъл да развиваме нашия език, след като вече има развит славянски език – руският. Нека се въведе руския като официален литературен и учебен език. Първият, който реагира на това предложение, е русофилът Вазов. Публикува стихотворението „Българският език“. Симпатиите му към русия никога не са били за сметка на националното му чувство.

      Цялото обемно и обхващащо всички литературни жанрове творчество на Вазов рисува портрета на България и българите. В разказите на писателя оживяват различни страни от този портрет. Типичното и универсалното се сплитат, за да ни напомнят, че не трябва да забравяме какви сме били и в същото време да преценим какви сме днес.

-->