Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Раждането на българския свят /2 част, 8 глава, “Железният светилник”, Димитър Талев/

Публикувано: 2017-12-23 07:53:48

           Романът “Железният светилник” на Димитър Талев разкрива бавното мъчително раждане на българското самосъзнание на жителите на град Преспа. Много и различни са факторите, съдействащи за пробуждането на българина от вековен робски сън. Един от тези фактори е пристигането на рилския монах в градчето. Осма глава от втора част е разказ за семената, които духовникът посява в сърцата и душите на българите.

            Българският свят се ражда от израсналото съзнание, което търси своята народностна и верска идентичност, защото е разбрало, че “ние не сме безименно стадо и овци безмълвни, а сме многоброен народ със свой език”. Погледът на това ново съзнание е насочен едновременно към миналото и към бъдещето. Миналото трябва да се познава, за да се отстоява народностната и верска идентичност, а бъдещето е следствие от опита и мъдростта на изминалия житейски път на поколения българи. Този нов поглед към действителността ражда осъзнатата необходимост от свобода, а израсналото съзнание ще е готово да построи българския свят, щом разбере, че “човек не бива и не може да живее само за себе си”.

            Домът на Султана и Стоян Глаушеви е защитена крепост на родовите традиции и съществуващия от векове патриархален ред. Димитър Талев е майстор на пластичния психологизъм. Авторът подчертава художествените детайли, с които ще убеди своите читатели, че точно в такава крепост влиза непознатият рилски монах, за да посее семената на новото българско съзнание. Със “сдържана тържественост” Султана посреща духовника и му целува ръка. Децата също “едно подир друго целунаха ръка на монаха”. Стопанката на дома изразява своята почит към монаха и възпитава децата си по същия начин. Такава е родовата традиция, а в този български дом традицията е закон. Символният образ на железният светилник, изведен от автора като заглавие на романа, напомня за здравите, железните устои на родовото начало. “Яркото пламъче” на светилника осветява стаята, в която монахът ще хвърли семената, от които ще се се роди българският свят. Семантичната опозиция тъмнина-светлина представя раждането на българския космос от потъналия в мрак патриархален свят.

        В дома на Султана рилският духовник забелязва, че “тук всичко се извършваше със спокоен, ненарушим ред”. Но в същото време “погледът му проникваше в душите им” и открива “непробудени, незнайни сили, стекли се там по непресъхващия поток на кръвта от далечни извори, заседнали там и замрели”. За да се роди българският свят трябва да бъдат съживени тези “заседнали”, “замрели” сили. Потокът на кръвта е “непресъхващ”, затова българското самосъзнание трябва да се пробуди у хората, които го носят в душите си. Метафорично-образно са  поднесени от писателя идеите за добрата почва, в която дават плод семената, за родовата взаимообвързаност, от която се ражда българският свят.

       Българският свят се утвърждава не отричайки други народи и вери, а отстоявайки своята идентичност. На въпроса на Лазар за величието на гръцкия народ монахът отговаря: “Всеки народ е велик за себе си”. Не е необходимо да бъдат противопоставени двата народа и предимствата на единия да се превръщат в недостатъци за другия. Това правят фанариотите, внушавайки, че “няма по-велики от тях” и “забулват в лъжи и забрава величието на собствения твой народ, за да поселят в тебе чужда душа”.  Опозицията свое-чуждо не е изведена от Талев в духа на традиционната за Възраждането  позиция, че всичко свое е добро и достойно за възхищение, а всичко чуждо е лошо. Подобна позиция откриваме в комедията на Добри Войников “Криворазбраната цивилизация”. За разлика от Войников Димитър Талев защитава тезата, че “всеки народ е велик за себе си”, своето е добро за нас, чуждото е добро за чуждите. Целта на фанариотите е “да ни смесят със своето стадо и то ще стане по-многобройно с нас”. Целта им е да се влее своето в потока на чуждото. За да не се случи това, своето трябва да се самоопредели като българско и да отстоява целостта си.

           Не могат да се очертаят контурите на родното пространство, не могат да се открият граничните линии на българския свят, ако не се познава миналото. “Научи миналото на своя народ, за да се гордееш” – с тези думи духовникът рзяснява необходимостта от знания за онези “далечни извори’, по които тече “непресъхващият поток на кръвта”. В манастира се съхраняват много знания за историята на българския род – “Истинско чудо е манастирът Рилски, както и животът на светаго Йоана и на всички свети отци, които са обитавали там”. Духовникът знае, че това е “дом народен”, “за целия славянски род, който се нарича с много имена, но живее с една душа”. Знанията са запазени за потомците, сега монасите трябва да разпръснат съхранените семена, да осветлят с тях мрачното робско пространство, в което “и словото божие ни е тъмно, защото го чуваме на чужд нам язик”.

      По отношение на знанията Талев представя семантичната опозиция истина – лъжа. В знанията е истината за миналото, без което не   може да се изгради българския свят, но те могат да са лъжливи – “всяко знание е богатство, но когато е знание лъжливо, то е отрова на душата”. Защото е чужда отрова знанието за чуждото величие и непознаването на собствената сила и мощ. Всяка от репликите на духовника е построена във вид на сентенции, библейски и народни мъдрости. Така авторът ни убеждава, че в думите му са синтезирани знанието и мъдростта на вековете. “Орелът лети към небето със свободни крила, а нашите крила са сковани” – казва рилският монах и обосновава пред семейството на Стоян необходимостта от свобода, за да бъде построен българският свят.

       Султана пази своя родов свят, законите и традициите, завещани й от поколения нейни предци. Тя живее така, както бог е отредил, бои се от него, търси “неговата милост и закрила” А духовникът, “влязъл така внезапно в дома й” проповядва, че “човек не бива и не може да живее само за себе си”. Българите са слаби, когато са сами и в същото време “толкова сме силни всички заедно, братя по кръв и по вяра”. Със силен дух е Султана, пазителката на домашното огнище, но “няма достатъчно здрава черупка, в която би се скрил човек – ще дойде черният гарван и ще я счупи с клюна си”. За да бъде изграден българският свят е необходимо единство. Отделният човек не може да бъде свободен и щастлив, ако битието на целия народ е робско. Благополучието не може да бъде само личностно и да съществува извън народностното битие. Българският свят е на всички българи.

       Очите на духовника, който чертае контурите на българския свят,  “горяха със силен блясък”. Метафоричният глагол “горяха” отвежда, от една страна, към голямата духовна сила на монаха, от друга страна, глаголът, пояснен от съществителното “блясък” прибавя още светлина в тъмното робско пространство. Очите на духовника са единственият детайл от неговия портрет, към който авторът се връща няколко пъти. Талев следи погледа на своя герой, защото знае, че очите на човека са път към неговата душа.

         Семената, хвърлени от монаха в душите на семейството, достигат до сърцата им. Сънят дълго не идва при членовете на фамилията. Сърдита, Султана прекъсва мислите на Стоян – “Съмва се веке, кога ще спиш!” Стопанката на дома е усетила, че нещо ново се появява в духовното битие на охранявания от нея родов свят. Но Стоян продължава да преосмисля чутото, а малкият Лазар взема решение да стане калугер – “Ще ида в Рила-манастир”. И дори и да не иде в манастира, той ще стане един от строителите на новия български свят. А Султана ще бди над него и ще го пази, макар че пред очите й ще се разрушават старите патриархални устои на родовия свят, които цял живот е защитавала, и ще се изграждат основите на българския свят.

        Идването на духовника в осма глава /втора част/ е част от верижните събития, водещи до раждането на българския космос в романа – “Рилският монах ходеше из Преспа като сеяч из разорана нива”. Сравнението, използвано от автора, отново насочва към библейската мъдрост, че почвата трябва да е “разорана”, да е обработена и подходяща, за да дадат плод хвърлените в нея семена. Към библейската притча за сеяча насочва и моментът, когато монахът дава на Лазар две книги, които “виждаше се, че му бяха скъпи”. Духовникът вярва, “че семето ще падне на добра почва”.

          Разпространява се из града мълвата, че монахът идва от Русия. Като далечно ехо от света пристигат в градчето новините за битките на Русия с Турция. На една и съща позиция са тези, които не искат да видят раждането на новия български свят – монахът трябва да бъде прогонен от Преспа. Владишкият наместник, който е грък, смята за дързост това, че духовникът събира дарове за своя манастир. Срещу това обвинение монахът има силен аргумент: “Българин съм. Тук аз съм между свои братя!” Заптията Реджеб онбаши по нареждане на каймакамина с бич прогонва духовника от града – “Монахът мина през града с разкървавено лице. Така и го запомниха преспанци”. В изгонването на монаха от града Талев проектира всички трудности и препятствия, които ще възникнат по пътя на раждането на българския свят, който ще отстоява своята верска и народностна идентичност.

         В осма глава както главните, така и епизодичните герои присъстват в повествованието със свои имена. Посочено е дори и името на Реджеб онбаши, който прогонва монаха от града. Без име е оставен единствено духовникът. Така авторът извежда неговото присъствие от рамките на конкретните и го вкарва в много по-широките рамки на универсалните художествени внушения. Важен за повествованието не е въпросът “кой е този духовник”, а “какви са семената, които ще посее той”.

        Минавайки с “разкървавено лице” из града, рилският безименен духовник оставя след себе си диря, която ще бъде следвана, за да се роди българският свят. В сърцата, умовете и душите на преспанци, в добра почва са попаднали неговите семена-идеи, от които ще израсне българското самосъзнание, защитаващо правото си на свобода, откриващо и отстояващо своята народностна и верска идентичност.

-->