Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Разрушаваният и сътворяващият се свят в поезията на Христо Смирненски

Публикувано: 2018-01-09 14:55:31

         Гримасите на живота, злото и смешното човешките отношения и техните преображения ще открием в отричаната от едни и канонизираната от други поезия на Христо Смирненски. Дестилирано е вече огромното му творчество /около 1000 стихотворения  100 фейлетона, очерци и разкази, епиграми и скици/. Мястото му в родната поезия е очертано от 50 – 70 стихотворения. Факт е, че днес Смирненски не е модерен автор. Поезията му често се разглежда едностранчиво като набор от фрази. Това е поезия, която се нуждае от преоткриване.

        Художествените произведения не са еквивалент на историческите събития. Историческата действителност и поезията може да са свързани, но лежат на различни плоскости, на различни равнища. Те не са тъждествени, но между тях има пресечни точки. Такава пресечна точка е гледната точка към света, който при Смирненски се разрушава и отново се сътворява. Социалният идеал на поета е свързан с комунистическата идеологема, а на този идеал са подчинени социалните мотиви в поезията му и неговото световъзприемане. Разрушаваният и сътворяващият  се свят в творчеството на Смирненски  се оглежда в мотивите за новата урбанистична действителност, за несправедливостта на света, за страданието, унижението. Социалната опозиционност в световъзприемането може да бъде предадена в пародийна форма, да бъде хиперболизирана или гротесково изобразена.

       Световъзприемането на поета е разкъсано от крайности. Утвърждавайки градската тема в родната поезия, творецът не лишава градското ни пространство от национална оцветеност. Неговият град не е абстрактен, в контурите му откриваме конкретния пейзаж на София с “теменужена Витоша” и мъглата над Ючбунар. Светът на поета е разположен в градско пространство, изпълнено с чувство за страх, за безсилие и  самотност. Тези чувства са характерни за душевността на модерния човек. Те разрушават стария патриархален модел в българското съществуване и световъзприемане и са характерни за поколението градски творци от началото на века /Дебелянов, Бояджиев, Лилиев/. И в същото време Смирненски е различен и самобитен. Пейзажите са конкретни, но в тях трудно ще открием родното, с което се срещаме при останалите поети. Липсва “тихият  двор с белоцветните вишни” на Дебелянов, няма ги контурите на родния Кукуш. Градът може да присъства с името си, но липсват конкретните и реални пространствени ориентири. Такъв е случаят със стихотворението “Москва”:

Москва, Москва!

Ти пак пламтиш, ти пак туптиш!                                                                                                     Светът на поета е изведен на улицата:

Това е улицата – улицата многолюдна,

която киска се и плаче

чрез хилядите минувачи…/”Това е улицата”/.

Подобна улица ни е позната от символистичната поезия, която също се вглежда в самотата и отчуждението на изведения на  улицата модерен човек. При Смирненски за разлика от тях мотивът за студената враждебност на града е социално оцветен. Студеният каменен град в поетическия свят на Смирненски  е израснал до обобщение на съществуващата социална несправедливост на саморазрушаващия се свят. Улицата извежда на преден план динамиката на обществения живот, на многобройните, но нетрайни човешки срещи: 

това е улицата, в чийто вик

заслушва се живота многолик

и шеметен повлича пак оковите си тежки…/”Това е улицата”/.

Нейното пространство няма начална и крайна точка, от него лъха напрежението на всекидневието, на борбата за съществуване, за оцеляване и само в него могат да се родят чувството за хумор на Смирненски, пародията и иронията му.

       Такова неограничено пространство на един разрушаващ се свят е неизбежно  раздирано от социални конфликти, от социални контрасти:

Какво им даваш от разкоша си

ти- толкоз щедър към едни,

а към бездомните Гаврошовци

жесток от ранни младини?/”Братчетата на Гаврош”/.

Два полюса разкъсват социалното пространство и го разрушават. Погледът тръгва от електричните глобуси, които  “всуе тъй празнично блестят”, от “блескавите витрини”, които са “обсипани с безброй жадувани неща” и стига до мъката в “очите трскави” и въздишките на дрипавите деца на града. Гримасите на живота, злото и страшното, страдащото и тъжното ще открием и в едно от късните произведения  на поета - “Зимни вечери”. Творбата е писана през зимата на 1922-23г., малко преди смъртта му. Тук също авторът ни води по градската улица и виждаме как:

Глъхнат сградите, зловещо гледа всяка

с жълти стъклени очи.

Образите и картините в този стихотворен цикъл впечатляват с концентрираната в тях сила на чувството. Намерени са всички нюанси на страданието и унижението, представени като неизменни спътници на бедността. Урбанистичен е пейзажът, който чертае контурите на контрастното социално пространство:

Като черна гробница и тая вечер

пуст и мрачен е градът…

Студ, кал, самота и мизерия са прегърнали нарисуваните в “Зимни вечери” образи, които обитават периферията на градското пространство. Ругае “безхлебен баща”,  “проридава” жена,  “децата пищят и се молят”. Върви из това зловещо пространство сляп старик, ридае старица над моминско лице в ковчега:

Сред стаята ковчег положен,

в ковчега – моминско лице,

и жълти скръстени ръце

у дъсченото черно ложе.

Картините са озвучени от “цигулка разплакана” и са оцветени в черен цвят. Лирическият разказ се води от първо лице /вървя, виждам/. Петте части на цикъла са обособени самостоятелно, но в същото време в своята цялост те рисуват картината на градското битие. Литературната критика отбелязва разминаването между позитивните читателски очаквания, породени от заглавието и негативната действителност, с която ни среща авторът. Очакванията на читателите са свързани с уюта на дома. Вечер, през зимата, хората са заедно, събрани от топлината в дома. Героите на Смирненски в този цикъл са на улицата. Обградени са от студ и самота. Смъртта за тях се оказва единствено спасение от “вечната бедност и грижа”.

        Поляризацията на социалното пространство води до поляризация на чувствата, мислите, настроенията и разрушава света на поета. Ражда се съчувствие към тези, които съдбата е ощетила и гняв към онези, които са потънали в разкош и блага. Стихотворения като “Старият музикант”, “Братчетата на Гаврош”, “Уличната жена”,  “Жълтата гостенка”  ни отправят към един от полюсите в това социално пространство – към полюса, на който поетът симпатизира, защото самият той е част от него. Седемте строфи на стихотворението “Цветарка” са достатъчни за автора, за да пресъздаде мъката и самотата на обикновения човек.  Началото /”Тази вечер Витоша…”/ ни насочва към топоса на София, но с разгръщането на творбата се срещаме с един персонифициран град. В “Цветарка” градът е убиец на души /”хиляди души разбити”/. По същия начин конкретното се разраства до общото и по отношение образа на цветарката, който е индивидуализиран –  млада, със стройно тяло и “рубинени уста”, но в същото време представлява  архетип на малкия човек в големия град. Невинността й е в контраст с пошлостта и покварата, които я обкръжават. Пластичният модел на цветарката е изграден с много фигури и тропи. Жената е сравнена с “прокудена русалка”, има “рубинени уста” и поглед “смутен и влажен”. Авторът използва само сложни изречения. Всъщност творбата е съставена от седем строфи и седем изречения като всяко изречение се състои от четири стиха. Образите са разкрити основно чрез абстрактни съществителни и сравнения. Докато цветарката е символ на хармонията и красотата, то обществото е сравнено с “черни пипала”,  които я обвиват.

       Смирненски е “детето” на българската поезия, което умира на ненавършени 25 години от туберкулоза. В неговото творчество всъщност се оглежда съдбата на децата в големия град, намиращи се на полюса на бедността в полярно разделеното градско пространство – “ний, бедните деца на майката земя”. В първоличната форма за множествено число /”ний”/ откриваме самоопределянето и съпричастността на поета. Вглеждайки се в тъжното им битие, той произнася присъда над обществото, което им отрежда съдба, лишена от слънце, усмивки, топлина и ласки. Чувството е винаги по-силно, когато се отнася до деца и е концентрирано в образи и картини от цикъла “Зимни вечери”, стихотворения като “Братчетата на Гаврош”, “Цветарка”, “Ний”, “Улицата”. Домът, от който имат нужда децата, липсва, те са изведени на улицата и споделят съдбата на бездомните старци:

Един до друг деца и старци бледни

угасват върху камъните ледни

с усмивката на малкия Гаврош/”Улицата”/

         Чистотата на детските образи най-силно откроява несправедливостта в социалното устройство на света. Внушава се мисълта, че свят, изпълнен с толкова детски мъки и страдания – такъв свят не трябва да съществува.  Такава е присъдата на поета над социалната действителност, в която му е отредено да живее и да твори. Предадената чрез детски образи поанта в “Зимни вечери’ концентрира категоричността на тази присъда:

А бликат снежинки сребристи,

прелитат, блестят кат кристал,

проронват се бели и чисти

и в локвите стават на кал.

Близки по звучене са тези стихове с поезията на Атанас Далчев, защото една и съща хуманистична нишка минава през тях. И в Далчевата поезия, наречена от литературната критика предметно-хуманистична, превърнатият в кал сняг е своеобразна критика над действителността. Паралелът между природата и съдбата на децата извиква по художествен път обобщението – притиснати от неумолимата и жестока действителност, загиват чистите детски души. Изчезва и се топи белотата, превръща се в тъмнина и доказва всевластието на злото в света на хората. Принципът на контраста е водещ както в конструирането на поетическите творби на Смирненски, така и в идейното им възприемане.

             Децата са част от полюса, който ще сътвори наново разрушения  свят:

и през сълзи и кървав гнет,

през ужаса на мрак студен

разбунен вик гърми навред:

“Да бъде ден! Да бъде ден!” /”Да бъде ден”/

Стихотворението “Да бъде ден” става програмно за едноименната стихосбирка на поета, защото в него си дават среща разрушаваният и сътворяващият се свят. Гърдите са “за въздух жадни”, а очите “молят за светлина”. Борбата е видяна от автора като ураган, който ще разруши старите представи за света. В стихотворенията от тази стихосбирка преобладава романтичната образност. Ботевото желание за подвиг в тези стихове е пречупено през стилистиката на символизма. В “Червените ескадрони” социалната борба е разкрита със средствата на символистичната естетика. Смъртта в тези стихове не е вече изход от страданието, а е път към колективния безкраен живот. Личността не е жертва, тя е един от многобройните творци на историята. Пътят е огнен, но “ще разцъфнат рубинени, къдрави пъпки/ по следите му вредом в света” /”Огнен път”/. В силата и надмощието на съзидателното начало в човека, както и в необходимостта от промяна  поетът не се съмнява: “Тъй е нужно – ще бъде така!”/ “Огнен път”/ Светът ще бъде пресътворен, защото е вечна човешката жажда “за простор, красота, висини” /”Към висини”/. Поетът знае, че Прометей може да е прикован, но душата му вечно ще копнее за “великата вихрена пролет”/”Пролетта на робите”/. Призивът на Йохан /”Йохан”/ е  “Челата горе!” и в него откриваме вярата на Смирненски  в претворяването на несправедливо устроеното социално пространство.

       Хиперболизиран гротесково и карикатурно е представен разрушаваният и сътворяващ се свят в “Приказка за стълбата”. Сатиричното и трагичното се сплитат, за да изградят участта на героя, който е тръгнал да гради, но вместо това се саморазрушава, защото се откъсва от средата, на която първоначално е искал да помогне. Това произведение показва един принцип, според който индивидът в обществената йерархия си поставя за цел достигането на по-високо обществено положение. Този принцип не е порочен егоистичен и пагубен за обществото. Напротив, той е пътят, чрез който човечеството прогресира. Друг е проблемът, който поставя Смирненски, а именно, че за постигането на поставената цел се използват неморални средства. Поведението на младия момък още от самото начало на произведението предполага, че в неговия  характер съществуват предпоставки за по-нататъшното му нравствено падение в името на материалното благополучие. Той казва: “О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе”. Желанието за отмъщение показва редица негативни чувства, натрупани в душата на младия мъж. Персонажът започва  да прави компромиси със своите граждански задължения, а те са да се противопоставя на всяка социална несправедливост. Защото само при осъществяването на това задължение е възможно формирането на гражданско общество, което да има решаваща роля за развитието на социума. Изкачващият  се по стълбата започва постепенно да нарушава задълженията си на гражданин в името на личностното си издигане. Това изкривяване на нормалния процес за преминаване в по-високо обществено положение е широко обсъждано и от чуждите автори. В “Процесът” Кафка показва един свят, в който хората са продали душите си заради постове. Съдия, свещеник, следовател, обикновен чиновник – зад тези постове няма хора, чиято ценностна система е основана на християнската етика, има студени чиновници и ако влезем в тона на “Приказка за стълбата”, можем да кажем, че са продали душите си на дявола. Смирненски е прозрял, че издигането по “безчестен” начин причинява вредни последици за обществото. Такова издигане изпраща на важни ръководни постове хора със съществени отклонения от една демократична съвременна система. Какво губи героят на Смирненски, докато печели? Възходящата материална стълба се оказва паралелна на духовното опустошаване.  Светът се разрушава, когато се изкачва по материалните стъпала и се гради, когато човечеството върви по духовните. Противоречието между изкачването по стълбата и запазването на духовните контури на “Аза” изправя пред читателите на тази творба един трагикомичен герой в разкъсан от противоречия свят.

         Опозиционното световъзприемане на Смирненски често е облечено в пародийна форма. Страшното в опозицията рушене-изграждане  авторът може да представи като социално необходимо и по този начин с пародийната форма се изгражда едно непародийно отношение към действителността. Пародирайки стихотворения на Вазов или Кирил Христов /например пародията “Дигни  кревата си, дигни” написана по стихотворението на Кирил Христов “Върти лопатата, върти”/, Смирненски  поставя жизнена оценка на съществуващата социална действителност,  която трябва да бъде разрушена, за да бъде отново пресътворена.

        Метафорично Христо Смирненски  е определен от литературната критика като предел в родната литература и култура. Неговият поетичен свят  се разрушава и пресътворява без Вазовата последователност и Яворовата драматичност, проектиран е в творчеството му, изживян е иронично и артистично, лирично и хумористично. Снижавайки,  развенчавайки,  разрушавайки естетическя  вкус на своята културна среда, той й се противопоставя и гради от негатива – позитив. Поетът повече отрича и по-малко предлага, но от това, което отрича, ние можем да съдим за това, което утвърждава.

 

-->