Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Сблъсъкът на старото и новото в романа „Железният светилник” от Димитър Талев

Публикувано: 2017-12-25 11:20:43

          Сблъсъците на вековното, традиционното с новите вълнения и надежди преминават през човека. Тези сблъсъци преминават през човешки драми, които намират своето отражение в литературата на всеки народ. В родната ни литература Димитър Талев търси срещите на миналото, настоящето и бъдещето на българина от македония в тетралогията, към която принадлежи романът „Железният светилник” /освен „Железният светилник” тук са включени романите „гласовете ви чувам”, „Преспанските камбани”, „Илинден”/. Авторът продължава традициите, които Иван Вазов поставя в родната повествователна епичност и в същото време разширява техните рамки с един нов психологизъм, отвеждащ към взаимообвързаността между личностния и национално-исторически трагизъм и в това отношение творчеството на Талев се родее с романите на Димитър Димов, Вера Мутафчиева, Антон Дончев.

        Старото и новото се сблъскват в романа на Талев в две посоки – в дома на Султана и извън него, в общественото пространство /чаршията, църквата, училището/. Тази художествена картина на света е антропоцентрична и дава израз на безпокойството на писателя за взаимообвързаните понятия личност-род-народ. Отношенията между микрокосмоса и макрокосмоса са разгледани през призмата на авторовия антропоморфизъм. В него се оглеждат и всички нива на действителността. Силната и властна Султана е централен, смислово натоварен образ, който разкрива драматичното взаимоотношение личност-род-народ. Тя е смирена пред Бога, вярна на каноните и убива дъщеря си, защото не приема ренесансовото мислене и светоусещане. Стремежът й е да запази достойнството на рода. Израстването на общността започва от дома, от всекидневието.

        Символ на пробуждането и просветлението е огънят, железният светилник, който се превръща в заглавие на романа и до който Лазар чете Библията. Този образ обединява в личен и обществен план просветлението на българския народ през Възраждането. Старото ще отстъпи място на новото и този процес е необратим. Железният светилник, изпълнил своята просветителска мисия, ще бъде изместен от газовата лампа. Нормите и каноните на старото, които не са здрави и устойчиви, трябва да бъдат разрушени, за да дойдат на тяхно място нови, за да се осъществи развитието на общността. Личността се оказва зависима от историческото време, в което й е отредено да живее. Поставен сред тази зависимост, човекът страда, защото трябва едновременно да твори да изживява живота си. Изборът е негов – да бъде „двигател” или „спирачка” на новите жизнени явления. Личното и историческото време определят човешката съдба. Султана „изостава” от своето историческо време, Катерина го „изпреварва”, а Лазар търси синхронизацията между личното и историческото време. Такава е концепцията на Талев за мястото на личността в историята, изведена чрез проследяване на пътя на родната общност през Възраждането.

         Художественото мислене на автора открива символичен израз в различни митологеми. Образът на Султана е въведен от Талев в традиционен фолклорен план чрез мита за Световното дърво, наречено още Дърво на живота, Небесно дърво, което е вечно и не може да бъде унищожено, защото е символ на безсмъртието: „Тя остана самотен цвят на едно дърво, което бе израсло буйно и високо, ала сега беше цяло обрулено, изгоряло от мълнии. Или може би от люти, отровни сокове, които бе всмукало то с корените си. Тя цъфтеше на самия връх на това дърво, хранена и от благи, животворни сокове, събрала в себе си всичките му жизнени сили, родена от него, за да завърже и роди плод, който би продължил и засилил загасващия му живот”. Дървото на живота е подземно-небесен стълб на Мирозданието, от който човекът от всички времена приема живителни сокове. Това е ос на света като триетажна вселена. Дървото не може да бъде унищожено, защото се онаследява, развива родовото начало и осмисля в ценностен план етажите на битието и съзнанието. В подземния етаж са разрушителните сили, които дремят в човешката душа и не са чужди за героинята на Талев. Осъществявайки единството между живота и смъртта, тя съвместява в себе си съзидателните и разрушителните сили. Султана създава рода, но в същото време унищожава едно от децата си – Катерина и се създава представата за поднасяне на кървава жертва пред олтара на родовото начало. Отношението на човека към смъртта определя и неговото отношение към живота. Темата за родовото самосъхраняване е въведена в романа с образа на Султана и в същото време с тази тема е мотивирана нейната личностна човешка драма. С корени в подземния свят и връх в небесния, дървото на живота изравнява макрокосмоса с микрокосмоса и светът на Султана се свързва със знак за равенство със света в Преспа. В същото време авторът извежда пред своите читатели вечните смислови опозиции живот-смърт, преходност-вечност, старо-ново в човешкото битие.

        Началото на рода Глаушеви е поставено от сватбата на Султана и Стоян, която е построена от талев по модела на вълшебните приказки за женитбата на царската дъщеря и келеша. Султана от прочутия род на Хаджи Серафим се омъжва за Стоян, който пристига от село и е неизвестен за хората от Преспа. В самото начало на романа Султана, която по-късно ще стане пазител на патриархалния модел, се проявява като „нарушител” на същия този морал. Тя съжителства в дома си с непознат мъж и не са бракосъчетани. Такова съжителство е в противоречие с неписания морален кодекс в патриархалното общество. Парадоксално е това пренебрегване на традиционните норми, които после през целия си живот Султана ще се стреми да съхрани. От литературния изследвач Тончо Жечев героинята на Талев е определена като „пазителката на скрижалите”. Тя е патриархалната жена, която пази домашното огнище, рода, който е създала.

       Вековното еднакво битуване е тежало като духовен камък над Преспа. Такъв е бил този свят столетия наред. Старото е установило определени норми, правила и канони, които последователно са спазвани, а новото се задава и не може да се вмести в тези правила и норми. Ще настъпи промяна, неизбежна е борбата срещу затвореността, борбата за движение и развитие.

       Историческата картина се помни, врязва се в съзнанието на читателя. Средновековието още не е отминало. Стоян Глаушев пристига в града след голямата чума, която като „наказ божия” е връхлетяла града. Търговците започват да събират кураж и смелост, за да отидат до Цариград и да продават стоките си в Солун, да се докосват до чуждите краища, до новите идеи, които някак неусетно завладяват умовете. Климент Бенков застава срещу старите. Той говори буйно, вдъхновено, убедително, а понякога и с ирония. Докато животът в Преспа се променя, в дома на Глаушеви е страшно. Катерина моли с надежда майка си, след като е съгрешила. Тя търси милост и пощада от вековните канони и норми, пред които не е преклонила глава. През погледа на своята младост тя не е видяла жестокостта на канона. Султана страда заедно с нея и все пак я води към гибел. Димитър талев открива сблъсъка на вековно традиционното с новите идеи, вълнения и надежди през душата на хората. Така авторът продължава традициите, които Вазов поставя в българската повествователна епичност и в същото време ги обогатява и разширява с един модерен, сложен психологизъм, в който водещ е усетът за взаимообвързаността между личностния и националния трагизъм. Пространствените ориентири /градът, улицата, домът, обстановката/ не са така съществени, защото те само допълват човешката характеристика. Дълбоката конфликтност на майчината драма на Султана ни въвежда в духа на епохата. Вазовият етноцентризъм липсва, Талев го заменя с човекоцентризъм.

       Сблъсъкът на старото и новото, минаващ през човешката душа има различни измерения според индивидуалността на човека. Талев го е потърсил в „Железният светилник” в сферата на личния трагизъм. Когато решава съдбата на дъщеря си, Султана изправя своята майчина любов срещу християнската етика и срещу общия морал. Тя върши това /през нейните очи/ в името на морала. В постъпките й откриваме борба за погазени светлини. Драмата на Султана продължава и когато се бори с Ния, която е своеобразен символ на новото, което идва, за да засенчи традицията. Султана воюва даже с онова, което просветлява българщината. Защото Султана е свтилник, както лампата на Ния, но за разлика от нея е светилник железен и старовремски. Може престъплението да загаси пламъците на светлината, но след време те ще блеснат отново, подклаждани от нейната любов към семейството, към рода. Точно Султана отглежда човека, който влиза в битка между старото и новото, между миналото и настоящето. Майката бди над ранения Лазар, както е бдяла над умиращата Катерина. Султана е символен образ на старото, традиционното мислене, но в същото време и на вековната енергия на рода, на здравите и устойчиви норми, съхраняващи родното пространство. Затова в дома й, превърнат от нея в територия, на която царува здрав патриархален морал, става възможна появата на сина й, Лазар, и на внука й, Борис. Образът на тази героиня напомня старогръцките трагедии, в които героите страдат от трагическа вина. За Султана, която се стреми да осигури доброто за семейството си, тази трагическа вина е в невъзможността й да приеме друг ред освен своя, друг свят освен своя, друг морал, освен своя. Невъзможността да приеме новото и да се раздели със старото белязва с трагизъм битието й.

       Разкривайки сблъсъците в душата на своята героиня, Талев стига до психография на състоянията, проследявайки физическия й образ – „След смъртта на Катерина тя се стопи, стана, както казваше Стоян, една шепа кости…“ Когато разкрива вътрешния живот на Султана, авторът следи „потока на съзнанието“, превръща монолога на героинята в непряка реч. Спасявайки сина си, който е борец за нов живот на осъзнаващата се нация, Султана става не просто опора на рода, а опора на този народ. В борба със себе си и с другите е героинята на Талев от първия до последния ред на романа и в тази борба тя е представена като жрица на родовото начало, която се разграничава и различава от всички останали.

        Ако Султана обединява в себе си съзидателни и разрушителни сили, нейната дъщеря – Катерина, разрушава напълно патриархалните норми и осъществява себе си чрез любовта към майстор Рафе Клинче, влизайки в противоречие с традиционните разбирания за осъществена любов. Катерина се стреми към личното, индивидуалното щастие, без да се съобразява с родовите представи. Новото светоусещане, на което е носителка дъщерята на Султана, разрушава устоите на старото и затова загива. Смъртта на Катерина е жертва, която старото, традиционното, патриархалното извършва и затова Султана е тази, която й дава отровата. С много детайлизиране авторът разкрива вътрешната борба между майката, която знае, че „никого няма да боли повече“ и патриархалната жена, която строго съблюдава вековните норми и канони.

        Майстор Рафе Клинче, който е човек на изкуството, също се противопоставя на родовото начало, което Султана пази и съхранява. Той е ренесансовият художник, човекът без дом, който търси духовна опора в космическото пространство на твореца. Неговият творчески дух се задушава от точните и веднъж завинаги установени норми и правила в патриархалното общество. Затова Султана не може да го приеме в своя дом и се страхува от него. Средновековните творци по правило крият своите имена и се стремят към пълна анонимност, водени от представите на времето за скромност. Вместо подобен стремеж, при майстор Рафе Клинче откриваме дързостта да вплете в дърворезбата образа на любимата. Сам и неразбран от другите в общността е художникът. Самотността на твореца е родена от невъзможността да се побере в тесните рамки на домашното пространство. Той е прозрял смисъла на земното си присъствие и го открива в приемствеността, която творецът осъществява между миналото, настоящето и бъдещето. Откриваме неговото прозрение в думите, с които определя своята дърворезба: „По това ще ни помнят людете някога, ще ни знаят“.

      Социалните сблъсъци в романа се открояват заедно с дълбоките лични драми на героите. Повествованието разширява историзма откъм моралната му страна. Това разширяване се извършва чрез образа на Лазар Глаушев, който е водач на общността по пътя й към промяната и е деен участник в сблъсъка между старото и новото. Ако останалите герои в романа са ограничени в пространството на дома и се осъществяват в рамките на една фамилна затвореност, Лазар се изявява вече извън това пространство. Ще го намерим на чаршията, в църквата, в общината, в училището.

     Възрожденска светлина излъчва и образът на неговата жена – Ния. Тя е нарисувана с похватите на физическото и психологическото повествование. Талев като Йовков се прекланя пред красотата и я приема като духовна и материална сила. Откриваме това негово преклонение в описанието на Ния, дъщерята на Аврам Немтур: „Тя донесе радост в Глаушевата къща – дълбока, обща, горда някаква радост. Та дори и очите на старата Глаушевица блестяха необикновено. Колкото и да беше Султана сдържана, затворена в себе си, Ния беше много хубава, но в нея имаше и нещо друго, още по-силно, по-обаятелно и тъкмо него всеки от Глаушевци чувстваше върху себе си всекиму по своему“. Султана също се възхищава от красотата на Ния, макар че в същото време е разгневена, защото Ния понякога нарушава установения старовремски ред и е независима. Старото става все по-слабо, а новото в живота на Талевите българи идва като нравствена сила, като преродена духовност, като карсота, която побеждава всичко.

       Фамилната сага се усложнява с развоя на повествованието и то става гражданско-историческо. В града идват нови хора като Райко Вардарски и се изправят срещу традиционното битуване. Робските норми и правила отричат правото на „раята“ да има своя църква, училище, читалище и тази обезправена общност започва бавно да извоюва свои територии, да разширява социалното си пространство. В „Железният светилник“ авторът ни представя борбата за българска просвета и противопоставянето на чуждата духовна асимилация, борбата за църковна независимост. В следващите романи от тетралогията просветленият национален дух вече заявява стремежа си към политическо освобождаване.

      Романът „Железният светилник“ е част от националните усилия за себепознаване и това определя неговото място в литературен и културен аспект. Като един от старите български майстори и зографи, които са строили църкви и рисували икони, Талев описва раздялата на българите в Македония със Средновековието и посрещането на Възраждането в родното битие. Душата на българските родове оживява в редовете, написани с мъдрост и възрожденско преклонение пред красотата, идеалите и морала. Авторът е надарен с историческа памет и интуиция, с въображение, което ни води от единичното към общото. Сблъсъкът на старото и новото той представя като среща между центростремителните сили на съзиданието и центробежните сили на разрушението.

 

     

 

-->