Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Скръб - Предговор

Публикувано: 2017-09-11 22:43:54

Анатомия на скръбта

Книга за живите, които остават след мъртвите

 

Анатомия на скръбта

 

      Скръбта настига човека като приливна вълна. В определени дни тази вълна се превръща в цунами, надига се и те залива с височина, по-голяма от собствения ти ръст. Тогава човек просто няма как да диша. Залят е от водата. Дави се. Само някъде нависоко, над мрака на водата, се вижда, че има слънчева светлина. В този момент може да се хванем за развалини, повлечени от прилива, дървета и отпадъци от всякакъв вид. Скръбта се превръща в наводнение, от което не всички успяват да се спасят. Нови извори на живота трябва да се открият над неподвижния гроб, подслонил любимия човек.

П. Иванова /една от многото дъщери, загубили майка си, и една от многото майки, загубили сина си/

Кварталът на скръбта

БОБ ДИЛЪН[1]

….

Да, получих ти писмото вчера,

/когато се счупи брава/,

когато ме попита как съм.

Да не беше шега?

Всички, дето споменаваш,

знам ги – куци са бая,

бе нужно да сменя лицата,

да имат други имена,

не мога да чета добре,

не пращай повече писма,

освен ако не са

от квартала на скръбта[2]

                                                           /превод Стефан Радев/

Съдържание

Благодарности …………………………………………………..…5

  1. Предговор или към кого е адресирана тази книга .....6
  2. Исторически поглед към проблема за скръбта …….11        

2.1.Фолклор ……………………………………………...………....19

2.2.Древност ……………………………………………………….47

2.3.Модерният човек ……………………………………………..68

  1. Аспекти на скръбта………………………………………81

3.1.Психологически ……………………………………………….90

3.2.Философски ……………………………………………….….105

3.3.Етични ………………………………………………………..114

3.4.Културни ……………………………………………………..121

3.5.Физиологични …………………………………………….....129

3.6.Социални ……………………………………………………..132

4.   Пътища за лекуване на скръбта ……………………….138

4.1.Религия ……………………………………………………….147

4.1.1.Християнство …………………………………………….153

4.1.2.Будизъм ……………........…………………………………165

4.1.3.Мюсюлманство …………………………………………...177

4.1.4.Други религии ……………………………………………..180

4.2.Преодоляване на чувството за вина……………………183

4.3.Градивно „нещоправене“ …………………………………..190

4.4. Лекарска помощ ………………..…………………………..203

4.5.Семейство, приятели и членство в групи от хора със същия проблем....................................................................………….218

4.6. Пълна промяна на битието /обстановка, работа, жилище/ - за или против? ……………………………………………………………227

 4.7.Конкретни примери – житейски съдби ………………...230

 5. Заключение ……………………………………………….…...237

 9. Цитирана и използвана литература 

Благодарности

„Ние оценяваме услугите, които някой ни оказва, според стойността, която той влага в тях, а не според тази, която имат за нас“.[3]

Благодаря на своето семейство: на съпруга ми, Велизар, на сина ми, Даниел и снаха ми Раса, на баба Мария Иванова, на Деница Димова.

Благодаря на приятелите: сем. Коеви, сем. Карагяурови, сем. Чавдарови, Пенка Фучеджиева, Валентина Копчева, Илкнур Демерджиева и много други.

Изказвам специална благодарност на моята ученичка Ралица Димитрова.

Благодаря на психолозите: К. Чорбаджийска, д-р Пламен Панайотов.

Благодаря на Иван Богданов, председател на фондация „Буквите“, който отпечата книгите на Иван.

Благодаря на всички онези добри хора, които изразиха съчувствие и състрадание към нашата загуба. Без тяхната подкрепа и човечност ние трудно бихме продължили напред.

  1. Предговор

Това е историята на един разкъсан АЗ. Като него има много други. Това е тяхната история! Да, скръб…Не радост, щастие, късмет, веселие, секс, политика, власт, а СКРЪБ. Темата е непривлекателна, непопулярна, нетиражирана, непредпочитана и изобщо събира всички „не“ на нашия век, оцветява с черен цвят дъгата на всяко човешко съществуване.

  • Ало?
  • Приготви се за най-лошото…

Така с един телефонен звън може да дойде новината, следвана от нечовешка болка, погребение като сън, черни дрехи, празен дом, празен стол. „Чувството е направо апокалиптично“[4]. Какво да прави живият, който сяда срещу празния стол? Как да събере своя разкъсан микрокосмос със своя начупен макрокосмос и да се превърне отново в цялостна личност? Тази книга е за тези, които остават след смъртта на любимия човек. Винаги идва момент, в който „някогашната роза остана само в името, ние запазваме само името“.[5]

„АЗ“ и „ТИ“ са разделени от смъртта. Остава „АЗ“ сред „НИЕ“. Трябва „АЗ“ да се научи да живее без „ТИ“ като част от „НИЕ“ и с „ТИ“ като същностна част от душата на „АЗ“. Трябва да разделим „АЗ“ на отделни фрагменти, на отделни части, парчета, които да разглеждаме самостоятелно. Защото бурята, която е взела със себе си „ТИ“, е разрушила храма на „АЗ“. Останали са отделни колони, порутени стени, стърчат парчета от покрива, прозорците и вратите са подети от вятъра, дори и подът е наводнен. Има само фрагменти. Всяко парче е „непълно или: недопълнено с обяснителните подробности на непосредната логика“.[6] Храмът на „АЗ“ трябва да се реконструира по някакъв начин. Ако не го направим, той ще рухне всеки момент, ще потъне. Ще се слее с „ТИ”. Може би „ТИ” го очаква? Едва след реконструкцията ще се търси новото място на „АЗ” на площада, където са храмовете на „ТЕ“, другите, без които „АЗ“ няма как да „бъде”.

Липсва ми претенцията за универсална житейска опитност и в същото време не съм хартиен теоретик. Моля за извинение за неточностите, които може да съм допуснала. Смъртта не може да се каталогизира. Притежавам само живото познание за скръбта от загубата на майка и син. Преглеждам опитностите на другите, сравнявайки ги с личен опит. Споделям представата, че „истината расте само там, където някой дръзва да разпръсне собствения си живот като семена за посев“.[7] Моята теза е приемането на раздялата като временна, т.е. тезата за безсмъртието на душата. Така смъртта активира не разрушителните, а градивните сили на живия. Щастливият живот в цялата негова сериозност е невъзможен. Той е илюзия, мечта. Човекът трябва да се бори, а не да се примири със скръбта и всяка победа над нея е проява на героизъм. В тази борба може да използва  представи, познания, воля, илюзии, мечти, цялата си градивна енергия, включително и талант – талантът да се страда[8] и да се понася с мъдрост скръбта.

   Целта не е проучване проблема за смъртта като край на живота, а  илюстриране на различни тезиси за живота на тези, които остават след смъртта и начини за продължаване на живота. Способността да се справим със загубата на любимия човек не е само функция на волята. Факт е, че сълзите могат да се появяват и против волята. Отговорът е в диахронен и синхронен анализ на проблема за скръбта. Това е опит да се изведе проблемът за скръбта по вертикалната и хоризонталната ос на човешкото съществуване. Придържам се към позицията на ЮНГ: „В живота ми не съществува трудност, произтичаща изцяло от мен самия“, но „правя всичко възможно да бъда достоен за себе си. Не може да го стори никой друг вместо мен“.[9]

Друга причина за тази книга за живите, преживели раздяла е необходимостта от по-дълбоко вглеждане в подсъзнателното усещане, което ги завладява – усещането, че животът е безсмислен. Това чувство е опасно, човек губи усещането за самия себе си, в загубата може да разруши своя свят, не понасяйки съзнанието за собствения си безсмислен живот. В един стих Байрон побира това състояние: „Аз не от старост побелях“.[10] Целият месец май, след като загубих сина си, валеше дъжд. Сякаш времето си изплака очите, като мен. Във всяка дъждовна капка виждах сълза. Може би някой от живите, който прочете тази книга и който мисли за смъртта като избавление от житейските си проблеми, ще се замисли за мъката, която ще остави след себе си, за страданието, което ще завещае на близките си и ще избере живота. Защото в своя „неистов бяг подир времето и собствените си страсти човекът лесно се изхабява и бързо стига до своя ковчег“.[11]

Някои от цитираните в това изложение книги и материали от блогове могат да помогнат на скърбящия „да разплете малко по малко огромното и заплетено кълбо от емоции, което тежи в гърдите“.[12] Интернет също е пълен с подходяща литература и блогове на хора, които са загубили близките си. Въпросът за изворите на това изложение е труден. Използвам източници от света на науката /история, психология, философия, етика/, изкуството, митологията, фолклора, както и устни разкази на хора, срещнали се с проблема за скръбта. Отчитам влиянието на школата на юнгианците. Приемам и тезата, че устният източник има предимството, „че освен сведения и факти, е давал и живото тълкуване на времето“.[13] Изложението не е академично, защото е насочено към голямата тема за скръбта, която е изцяло свързана с живота, а може би и защото ми липсва достатъчно академична подготовка в толкова различни сфери.

Тази книга е посветена на моя син, ИВАН ДИМОВ, на майка ми, МАРИЯ ИВАНОВА, която загубих в юношеска възраст и на всички, които са загубили любими същества и са изправени пред големия въпрос КАК да се справят с болката от раздялата. Всяка минута на земята умират 107 души.[14] Това означава, че всяка минута 107 семейства са изправени пред този въпрос. След всяка минута без онези 107 души животът продължава. Шумно е, вървят хора, но сред тях няма да видим любимия човек.

Със своята съвест на филолог не мога да си позволя да правя изказвания за Бог или да излагам субективно мнение, преминаващо границите, които науката поставя пред явленията в човешката скръб; не мога да си позволя да попадна и в плен на сантименталността, която според ЮНГ е „сестра на бруталността“, а според БЕРДЯЕВ е лъжечувствителност[15] /като примери за сантиментални хора той посочва РОБЕСПИЕР, ДЗЕРДЖИНСКИ, ХИТЛЕР/. Загубата - болка не плаща данък на сантименталността. Търсейки научния изказ, не забравям, че „острият студ е не по-малък дразнител от високия градус на топлината“[16] в изказа. Проблемът за страданието на живите след смъртта срещам в разпилените късчета на различни изследвания. И както казва НИЦШЕ: „и днес още задачата на филолога е да открие и изрови почти всичко от тази област“.[17] Принципът е: „Никога не се хващайте за думите, придържайте се към фактите“[18]. В същото време споделям своите виждания, опит и оптимизма на ВОЛТЕР и ЮНГ: „Не съществува обаче нито едно дъно, от което човек да не може да се оттласне, ако положи подходящото усилие…Към мъртвите не бива да изпитваме състрадание, те така безкрайно много са ни изпреварили, а към останалите след тях близки, които наблюдават преходността на съществуването и трябва да понесат във времето раздялата, страданието и осиротяването.“[19] Илюстрацията на настроенията в текста са със стиховете на ПЕЙО ЯВОРОВ, ШЕКСПИР и РУМИ.

Съдбата не поиска да ме пощади от най-страшното изпитание за една майка – да се раздели със сина си. „Майчината любов – казва ФРОМ – е безусловна“. Тя е единствената безусловна обич на света по самата си природа. Не зависи от представи и условия, майката обича детето не заради това, което е, а защото съществува – „Иска се само да бъда – да бъда нейно дете“.[20] Няма родител на света, който с готовност не би разменил мястото си сред живите с това на своето дете. Когато се запитам защо останах „аз“, когато „той“ го няма, си мисля, че е трябвало да живея, за да съхранявам паметта за него.

ЗАЩО? НАКЪДЕ? КАК? Няма да спра да задавам тези въпроси на медицината, религията, историята, мистиката, науката, литературата, философията, изкуството, хората…Не знам дори дали съм открила правилните въпроси. Но трябва да поема риска да ги задам. Както РИЛКЕ е писал на свой приятел: „Бъди търпелив към неразрешеното в сърцето си и се опитай да обичаш самите въпроси…Не търси отговорите, които не могат да ти бъдат дадени, защото няма да можеш да ги изживееш. Въпросът е да преживееш всичко. Преживей въпросите сега. Може би тогава, постепенно, без да разбереш, в някой далечен ден ще преживееш отговора“.[21]

Едно таванче и прозорец под звездите, компютър – това беше материалният свят на моя син. Но това таванче успя да побере в себе си музика, книги, статии и един толкова богат душевен живот. Очите му ме гледат от снимката и ме подканят:

  • Мамо, бъди силна. Пиши. Имаш толкова много да кажеш на хората – за теб, за мен, за тях!

 


[1]Носител на Нобелова награда за литература за 2016г.

[2]Стиховете на Боб Дилън или как един текстописец стана нобелов лауреат, https://dama.bg/article/stihovete-na-bob-dilun-ili-kak-edin-testopisets-stana-nobelov-laureat/13100/ © Dama.bg

[3]Ницше, Фридрих, „Човешко, твърде човешко“, С, 2001г., с.250

[4]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.51

[5]Еко, Умберто, „Името на розата“, Златна колекция на XX век, 2005г, с.472

[6]Милев, Гео, „Фрагментът“, в „Стихотворения, поеми, критика“, С.1980, с.274

[7]Древерман, Ойген, „Същественото е невидимо“, Леге Артис, 2005,с.41

[8]Ницше, Фридрих, „Раждането на трагедията и други съчинения“, , С, 1990, с.82

[9]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.21

[10]Байрон, Джордж, Гордън, „Шильонският затворник“, http://www.academia.edu/

[11]Звезданов, Николай, „Неосветените дворове на душата“, С.1987г., с.231

[12]Иванова, Аврора, „На следващия ден животът продължава“

http://www.parentland.bg/jivotat-prodaljava/

[13]Богданов, Богдан, Предговор към Херодот, „История“, част 1, С, 1986

[14]Какво се случва в света за една минута, http://30dumi.eu/archives/75680

[15]Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992, с.165

[16]Ницше, Фридрих, „Човешко, твърде човешко“, С, 2001г., с.134

[17]Ницше, Фридрих, „Раждането на трагедията и други съчинения“, , С, 1990, с.58

[18]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.169

[19]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г.

[20]Фром, Ерих, „Изкуството да обичаш“, С, 2000г., с.49

[21]Холис, Джеймс, „Под сянката на Сатурн“, Леге Артис, 2004г., с.175

-->