Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Скръб - 1. Исторически поглед към проблема през вековете

Публикувано: 2017-09-11 22:47:18

  1. Исторически поглед към проблема през вековете

И аз разбирах вече

началото и края на цялата човешка

тревога под небето: - че крепости навред

издигани аз гледах при бягство всеобщо

от тоя грозен призрак; - все крепости високи,

издигани с надежда зад техни стени

без страх от смърт душата спокойно да почине.[1]

Смъртта е като наркотик – ми каза моят психолог. Трябва да се внимава с дозите, страда се от прекалена многост и прекалена малкост. Траурът носи още траур! Когато „тръгваш по пътища, които те нараняват, като се опитваш да станеш някой, който не си ти, отново пораждаш скръб.“[2] Може би скръбта би могла в такъв случай да се сравни и с пиянството. Не знаеш кой си? Къде си? Образите са неясни, размазани. Картината е колкото позната, толкова непозната. Мястото на действието, гробищата, разбира се, знаеш го, толкова пъти си била там. Но сега е друго. Сега там е „АЗ“ без „ТИ“, защото именно „ТИ“  се готви да открие вечния си дом и е вече безразличен към „АЗ“, към „НИЕ“. Говорят, но не чуваш какво. Гласовете се губят в тишината. Изглеждат познати, но са в същото време непознати.

Нито аз съм аз,

нито ти си ти,

нито ти си аз.

Нито пък аз съм аз,

ти си ти и ти си аз.

Ние станахме едно така,

че вече се обърках

дали аз съм ти

или ти си аз.[3]

Светът е замъглен, предметите в дома, поне те трябваше да са ясни и да започна да си ги спомням, но е трудно. Нямат никакво значение, станали са толкова излишни. Иска ти се да ги изхвърлиш, защото може би те са заели единственото важно място в този дом. Стените, високи или не толкова високи, с картини или без картини, с часовници или без часовници – не успяха да задържат душата, която изпълваше пространството тук. Много мислих за една приказка, която ми разказа моят психолог /К. ЧОРБАДЖИЙСКА/. Един човек имал голяма къща с двадесет стаи и поканил друг човек да разгледа къщата. Дал му една лъжичка олио и му казал, докато разглежда къщата, да внимава, за да не разлее олиото. Човекът се върнал с лъжичката олио, нищо не бил разлял и казал, че всичко е разгледал. „А килима в третата стая видя ли? – попитал собственикът. Човекът отговорил отрицателно. „А картината в четвъртата стая видя ли?“ – пак отрицателен отговор. Така собственикът изреждал забележителностите в къщата, които човекът така и не видял, защото докато вървял из къщата, гледал само към лъжичката с олио. Мисля, че и аз по този начин разглеждам света, вървя през него, без да го виждам, мисля само за моята малка лъжичка с олио-мъка. Тя е обсебила цялото ми внимание, цялото ми същество. Внимавам, за да не я разлея. Трябва да дойде все някога моментът на изтрезняването от мъката. Все някога трябва да започна да забелязвам картината и килимчето, перденцето на прозореца. Има ли вечно пиянство, вечно бягство от действителността? Всекидневните задължения и социалните проблеми ме насочват към необходимостта от трезвеност. Животът ми стана „ден за ден. Опитвах се всеки ден да си поставям малки, но изпълними задачи. Да напиша няколко страници, да прочета една книга. Всяка заран си казвах: „Що ме найде това утро“, а вечер в празния дом се успокоявах: „Справих се и днес, на мен все още може да се разчита.“ Спомням си разказа на ДЖЕЙМС ХОЛИС[4], който веднъж, попитан от жена си какво иска да се напише на надгробния му камък, казва: „Тук лежи човек, на когото може да се разчита“. И аз след всеки изминат ден си повтарях същото, а някъде, в тъмното ъгълче на моето съзнание, където погледите на близките ми не можеха да надникнат, се криеше въпроса „Докога ли?“

Смъртта е раняване на душата, което изисква излекуване. Примерът на тези, които се борят със скръбта, вдъхва кураж на другите, които също могат да го направят. „Да бъдеш отделен от собствената ти душа е ужасна рана“.[5] Раните са два вида, едните съкрушават душата, другите я карат да порасне. Двойната природа на раната ни кара да се вгледаме в нея. Уча се да казвам: „Аз не съм моята рана и защитата срещу нея. Аз съм моето пътуване“.[6] Миналото ме поведе към следните стъпки, правейки своето пътуване.

Първата стъпка при работата със скръбта е осъзнаването, че си тежко ранен. Неосъзнаването на това те кара да продължаваш сам да се раняваш, всеки ден, всеки миг. И ако случайно кръвта от раната спре да тече и хване коричка, да започваш да махаш коричката, за да потече отново кръв. В себе си трябва да потърсиш сили за едно дълго пътуване, пълно с преходи при което коричката на раната да зараства. Реших за себе си, че това като начало ще бъде пътуване в миналото. Скръбта за мен се оказа преживяване по-голямо от възможностите ми да се справя с него. Започнах да търся информация, модел, помощ да се справя. Каталог или джипиес, пътна карта – няма. Усещах, че това, с което се сблъсках, беше толкова голямо, ще ме погълне. Сблъсках се с всичко поглъщащата Земя. За няколко минути тя прие в себе си, в своята утроба, любовта ми, радостта ми, смисъла на живота ми, мечтите ми. И ако имам някакъв остатък от всичко това, вярвах, че Тя може да го направи само за още няколко мига и с мен. Обичам мъртвия, да тръгна ли с него? Трябва ли да остана? Мога ли да остана? „Та аз също съм жертва“… - казва ЮНГ за своята не-свобода, а аз за своята скръб. „Но демонът нагласява нещата така, че човек да преодолее препятствията, и тогава спасителната непоследователност успява да ме убеди, че дори и най-въпиющата измяна от моя страна не нарушава верността, колкото и невероятно да изглежда това.“

Кой би оцелял

В блясъка на това море?

Твоите кучета на ужаса

разкъсаха и малкото,

                                                          което бе останало.

Събудих се и се намерих

                                                         на милион парчета,

всяко едно излъчващо:

АЗ и ТИ.[7]

ХЕРМАН ХЕСЕ[8], говорейки за лекуването на душата, казва: „В един свят на скитници, когато пътеките се пресекат, светът поне за малко се усеща като дом“[9]. Макар че като цяло, въпреки многото скитници, човек е сам в своето пътуване. „Животът е едно пътуване за всички нас, пътуване, което никога не свършва, дори и след смъртта“[10] Реших, че миналото не е минало наистина. В него живеят колективните преживявания за скръб. Могат ли тези преживявания да бъдат някакъв мехлем за кървящата от душата ми рана? Имам нужда от онези скитници през вековете. Защото „пътят към най-висшите лични достижения минава през самопознанието и осмислянето на постигнатото от онези преди нас“.[11]

Дефинирана като душевна мъка, тъга, печал, горест, жал, скръбта е предизвикана от загубата на близък човек.[12] Тъй като психологията на човечеството не се мени от столетие на столетие като модата, то и скръбта, като понятие от сферата на психологията разкрива трайния вътрешен свят на човечеството. Дори и да не можем да намерим отговор на въпросите, свързани със скръбта и какви са пътищата за лекуването й, в липсата на отговора, ще се крие самият отговор: „В крайна сметка заблужденията най-често са фундаментът на истината и ако не знаем какво представлява дадено нещо, то някакъв напредък в познанията ни представлява все пак това да знаем какво то НЕ Е“.[13]

Разглежданата тема налага да се навлезе дълбоко в човешката духовна история. Съвременният човек е обременен с живото наследство на миналото. Повърхностният поглед е по-лош от мълчанието, макар че при голямото страдание мълчанието показва и незначителността на думите. Потребността да споделяш просто изчезва. Към историческите факти в това изложение подхождаме с оглед на това дали в тях откриваме духа на скитниците на изследваното време с оглед на проблема за скръбта.

Невъзможно е да се направи статистика на хората, живели на земята през всичките години от развитието на човешката цивилизация. Следователно е невъзможно да се направи статистика на човешкото страдание на живите след всяка смърт на любимо същество. Може би трябва да си спомним, че „на това място, където днес делово тичаме в една или друга посока, и преди две хиляди години в малко по-различни форми е съществувал подобен живот и суматоха, подобни страсти са вълнували хората, а те също са били убедени в неповторимостта на своето съществуване“.[14]

Днес ние не откриваме скръбта, просто я наследяваме. Това е най-сигурното неизбежно и нежелано наследство. И за разлика от материалното наследство, което може да продадем или подарим на други, това наследство си е само наше, носим го в душите и сърцата си до края на живота си, за да го предадем на живите след нас. И когато го получим, цялата човешка история се променя. Ако прочетем за жертвите от дадена война, ние вече мислим за майките, жените, децата на тези войници, за страданията, които те са наследили. Тръпки на ужас за тяхното страдание ни полазват и ни напомнят собствения ни ужас – „Нашите облекчения сме принудени да изплащаме най-жестоко! А поискаме ли след това да си върнем здравето, не ни остава никакъв избор – трябва да се натоварим по-тежко, отколкото сме били натоварени досега“.[15]

Идентични и аналогични образи, пътища и аспекти на скръбта при загубата на близък човек могат да се открият при племена и индивиди. „Нима наистина вярвате, че всяко пиленце наново изучава излюпването на яйцето?“[16] – пита ЮНГ. Ако вземем под внимание документираните факти, ще открием аналогиите. Съвпаденията на митове, символи и пътища за преодоляване на скръбта според ЮНГ не е станало чрез външно предаване едни на други /миграционната теория/, а произтичат на основата на еднакви навсякъде архетипове на колективното несъзнавано у човека – „Би било смешно и неоправдано самонадценяване да приемем, че сме по-енергични или по-интелигентни от хората от древността – нараснал е по обем нашият научен материал, не интелигентността… Натрупахме много знания, но не помъдряхме“.[17] Трябваше да разберем, че „смъртни неща мисли като смъртен, а не безсмъртни, щом си смъртен“.[18]

Според МУЛДАШЕВ, който прави редица експедиции до Тибет, Непал, Египет и търси посланията на древните, „мощта и силата на всяко от вътрешните и вечни Аз се определят от знанието, което се натрупва и се използва за усъвършенстване на подсъзнателния свят…Най-малкото обаче разбирам, че подсъзнателният живот на човека, образуващ единно цяло с вълновата форма на живот на Онзи свят, наистина съществува. В противен случай не би било възможно да се обяснят редица медицински, физически и философски парадокси, с които се сблъсках по време на научните изследвания“[19]. Древните използват понятието „богове“, за МУЛДАШЕВ това понятие е относително, защото хората наричат така и други хора с по-особени способности, а Бог е преди всичко висш космически разум и Земята е само едно от творенията му. Опирайки се на „Тайната доктрина“ на ЕЛЕНА БЛАВАТСКАЯ[20], МУЛДАШЕВ приема нейната класификация на съществувалите земни цивилизации /коренните човешки раси/: 1/ангелоподобни хора, 2/призракоподобни хора, 3/лемурийци /ранни-четириръки и късни-двуръки/, 4/атланти, 5/арийци, т.е.ние. Ангелоподобните са били създадени на земята чрез уплътняване на духа. Подробно описание на расите и причините за изчезването им може да бъде разгледано в трудовете на БЛАВАТСКАЯ и МУЛДАШЕВ. Важно е заключението, което правят. По основните въпроси от човешкото битие /а животът и смъртта са такива основни въпроси/ „древността и съвременността се преплитат“. Съответно „митологията като витално психично събитие е както необходима, така и неизбежна“.[21]

„Няма човек, който да не страда, докато се намира в хаотичното пълноводие на живота“.[22] Смъртта и скръбта са част от един мощен исторически процес, който понякога обвързва конкретния човек с догми и ритуали, които се превръщат в надстройка, в която не можем да не припознаем например историята на раздялата на една майка с любимия й син  или историята на раздялата на една майка с дъщеря й, с детето й. Сълзите на СТРУНА невяста не трогват строителите на Бялаго града, които, за да е здрав градежът, вграждат невястата в основите му:

Струна невяста викна заплака:
— Ой, стрици, стрици, същи девери,
изградете ме от дясна страна,
от дясна страна на Бяла града, 
та да си храня малкото дете, 
малкото дете със прясно мляко.[23]

 В това изложение търсим да изведем от историческите догматични конструкции „квитсентенцията като една приемлива за здравия разум истина за човешката мярка“.[24] Всяка обикновена човешка история всъщност е част от общочовешката история. И „всичко съществуващо е справедливо и несправедливо и еднакво оправдано“.[25]

НИЦШЕ цитира въпроса на малко момченце към майка си: „Истина ли е, че добрият Бог е навсякъде?“ и коментира, че може би „истината е жена, имаща основания да не разкрива своята същност“.[26] Може би истината трябва да бъде търсена в света на древните, които „боготворят илюзията, вярват във форми, звукове, слова, в целия Олимп на илюзията“.[27] При историческия поглед към проблема за скръбта основният въпрос е отношението към болката след смъртта на любимия човек, степента на чувствителност – променя ли се през вековете или остава непроменена. И ако се променя, в каква посока е промяната. Бих прибавила и лъжичката олио – как хората са разглеждали света, без да я разлеят? Как са се справяли със скръбта? ТОЛЕВ казва: „Ако искате да имате истина – търсете я в приказките и легендите. Историческите факти много често са гробари на истината“.[28]

Историческият поглед към проблема за скръбта е необходим и по още една причина. ЮНГ отбелязва например, че „историческото развитие на европейския дух просто не може да се сравнява с това на индийския“.[29] Това важи и по отношение на скръбта. Не може европейските представи за скръбта да се смесват например с индийските. Ние имаме конкретно минало, европейско, християнско, езическо, българско, което най-точно е „снимано“ във фолклора ни. Израсли сме на тази почва. Ако се опитаме да пренесем източните представи, били те от Тибет дори, ще се откъснем от корените си. Те ще останат „безкръвни, интелектуални понятия, неспособни да задвижат струните на дълбинната ни душевност“.[30] Миналото ни е свързано с християнството. Погледът към скръбта в останалите религии безспорно е необходим за нас, но той е съпоставящ, а не променящ „историческия ни портрет“. Очертавайки историческата рамка на скръбта, ние трябва да виждаме на преден план в картината себе си, фонът може да е много голям, но той просто допълва централното изображение, създава допълнителни усещания и размисли.

 


[1] Яворов, П.К., „Лирика“, „Смъртта“, С.1985г., с.89

[2]Нютон, Майкъл, „Пътят на душите“, http://regresia.weebly.com/uploads/9/4/9/1/9491100/duite.pdf

[3]Руми, Мевляна, Джелаледин, Рубаи, Ануграха, 2007

[4]Холис, Джеймс, „Под сянката на Сатурн“, Леге Артис, 2004г.,с.14

[5] Холис, Джеймс, „Под сянката на Сатурн“, Леге Артис, 2004г.,с.14

[5] Холис, Джеймс, „Под сянката на Сатурн“, Леге Артис, 2004г.,с.181

[6]Холис, Джеймс, „Под сянката на Сатурн“, Леге Артис, 2004г.,с.14

[7]Руми,Мевляна, Джелаледин, Рубаи, Ануграха, 2007

[8]Херман Хесе, немски и швейцарски писател, получил Нобелова награда за литература 1946г.

[9]Холис, Джеймс, „Под сянката на Сатурн“, Леге Артис, 2004г.,с.148

[10]Уилямс, Лиса, „Животът на душата“, /www.book.store.bg/p97040/zhivotyt-na-dushata-lisa-uiliams.html

[11]Каспаров, Гари, „Животът като партия шах“, Милениум, 2007, с.20

[12]Речник на думите в българския език, http://rechnik.info/%D1%81%D0%BA%D1%80%D1%8A%D0%B1

[13]Юнг, Карл, Густав, „ЕОН“, Изследвания върху символиката на цялостната личност, Издателство ЕА, Плевен, 1995г., с.290

[14]Юнг, Карл, Густав, „Символи на промяната“, Плевен, 2006г., с.21

[15]Ницше, Фридрих, „Раждането на трагедията и други съчинения“, , С, 1990, с.358

[16]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с. 100

[17]Юнг, Карл, Густав, „Символи на промяната“, Плевен, 2006г., с.41

[18] Аристотел, Реторика“, С.1986г., с.136

[19]Мулдашев, Ернст, „Трагичното послание на древните“, http://www.virtualnabiblioteka.com/images/upload/books/Drugi/mul_poslanie.pdf

[20]Елена Петровна Блаватска е руски и американски писател, автор на мистична литература и пътеписи, философ с принос към езотеричната философия, съосновател на организацията „Теософско общество“.

[21] Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с. 143

[22] Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с. 21

[23] Струна невяста, http://www.znam.bg/com/action/showArticle/full?encID=685&article=1212073939&ctx=paidincategory72584&sectionID=3

[24] Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с. 132

[25] Ницше, Фридрих, „Раждането на трагедията и други съчинения“, , С, 1990, с.111

[26]Ницше, Фридрих, „Раждането на трагедията и други съчинения“, , С, 1990, с.363

[27]Ницше, Фридрих, „Раждането на трагедията и други съчинения“, , С, 1990, с.363

[28]Толев, Ваклуш, „История на религиите“, С, 1992, с.57

[29] Юнг, Карл, Густав, „ЕОН“, Изследвания върху символиката на цялостната личност, Издателство ЕА, Плевен, 1995г., с.190

[30] Юнг, Карл, Густав, „ЕОН“, Изследвания върху символиката на цялостната личност, Издателство ЕА, Плевен, 1995г., с.190

-->