Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Скръб - 3.Аспекти на скръбта

Публикувано: 2017-09-11 22:57:54

3.Аспекти на скръбта

„АЗ“ скърби с цялото си същество за „ТИ“ и трябва да осмисли своята счупена система. Пред него са много въпроси: Как „АЗ“ да живее със своя вече самотен „АЗ“? Какви да са неговите отношения с „ТОЙ“, Богът, който е допуснал „ТИ“ да напусне света на „АЗ“? Как отново „АЗ“ да допусне до себе си „НИЕ“, семейството, приятелите, обществото, за които загубата на „ТИ“ не е толкова значима? Да потърси ли помощта на „ВИЕ“, лекарите, психолозите, професионалистите в сферата на скръбта? Доколко трябва да подражава на „ТЕ“, на културата и цивилизацията, чийто член е „АЗ“?

Самси – и в треска, между тия

Оголени стени; вторачен

Гъстеещ полумрак наднича,

Подава се от всеки кът;

Камина без топливо,

Отворена – уста готови

Проклятие да изрекат.[1]

Скръбта „диша“ от тези стихове, защото „поезията на ЯВОРОВ е манифестация на колективната българска душа с всичката й СКРЪБ и всичките й горести в миналото; възкресеното в поета минало, за да се манифестира, за да се даде на света мъдростта, придобита през толкова скръб“.[2] Поезията на ЯВОРОВ събира скърбите, мъките, страданията на българското племе, легнали дълбоко в българската душа, отразени във фолклора ни.

СОЛОН[3] от Атина казва: „За това дълго време, каквото е животът, човек много може да види, дори неща, които не е искал да види“.[4] А ХЕРОДОТ изчислява, че ако средната продължителност на човешкия живот е 70 години, това прави 26 250 дни и „нито един не си прилича с другия“.[5] И през всичките 26 250 дни „битката срещу съдбата до последно е напразна“.[6] Но животът е доказал, че не е напразна битката със скръбта. В същото време, както казват будистите, „раждането е мъчително. Стареенето е мъчително. Боледуването е мъчително. Умирането е мъчително“.[7] Бихме добавили – скръбта е мъчителна. И още нещо: „човекът обича само мъките си да брои, а щастието си не брои. Ако беше преброил добре, щеше да види, че го има във всяка съдба“.[8]

Да надникнем в сферата на скръбта. Но как да я опишем?

Ще опитаме с помощта на ДОСТОЕВСКИ – болката, скръбта са стонове, в които „намира израз, първо, цялата унизителна за съзнанието ни безцелност на вашата болка; цялата справедливост на природата, на която вие, разбира се, плюете, но от която вие все пак страдате, а тя – не“.[9]

Виждаме в спомените си любимия човек и в нас заговаря ЕКЗЮПЕРИ: „Гледах под лунната светлина това бледо чело, тия затворени очи, тия кичури коса, полюшвани от вятъра, и си казваме: „Това, което виждам, е само обвивка. Най-важното е невидимо“.[10] В същото време цялото ни същество крещи: Няма! Няма да чуя познатия глас, телефонът няма да изпише неговото име, няма да видя усмивката на любимото лице! Няма! „В стаята ми пълзят сенки, но твоята не е между тях Въпреки това аз съм сигурен: не си ме забравил“.[11] И изпитваме „жажда за самоизгаряне и опасност от упоение в гибелта“.[12]

След смъртта на близкия си човек се чувства като останал от нещо отминало – „И това усещане се засилва с всяка настъпваща година.“[13] А освен това често „нещастието никога не идва само…ако съдбата стовари веднъж върху някого нещастие, ударите й понякога нямат край“.[14] В ограничения хоризонт на своето незнание останалите живи трябва да изпълняват задачите на битието и да видят как в пропастта на миналото пропада целият им живот – „В тази форма на битието нашето раждане е смърт и нашата смърт е раждане. Теглилката на цялото е в равновесие.“[15], но човек се чувства свързан с всички спирки в своя живот. И както казва Екзюпери: „Това е една голяма загадка. За вас, които също като мене обичате малкия принц, нищо от вселената не е същото“.[16]

За останалите живи след смъртта на любимия човек вече е без значение „каква къща е построил някой, каква кола кара и дали знае какъв прибор се използва при ядене на риба“.[17] Изпитваме потребност като ЗИНА /героинята на ДОСТОЕВСКИ от „Сънят на чичото“/ да кажем: „Моля ви, не се страхувайте, ако наричам нещата с истинските им имена. Може би това е единствената ми утеха“[18]. От значение остават единствено чувствата и мислите, които носим в сърцето си. След като нашият „малък принц“ си е отишъл от нашата планета, не можеш да гледаш облаците по небето, без да му изпращаш поздрави, не можеш да гледаш водата, без да потърсиш в нея очите му и да се вслушваш във вятъра, очаквайки да чуеш неговия глас. Търсиш красотата на любимия човек в цялата природа – „Сякаш светът се състои от невидимо енергийно поле, чиито силови линии, всичките заедно, водят към сърцето на другия“.[19] Но в същото време знаем, че „няма да има връщане към по-елементарното състояние, което предхожда този опит на злото“.[20] „Има сигурност само относно миналото, а относно бъдещето – само доколкото ще доведе до смърт“.[21]

Факторите, които влияят на скръбта според ФУРЛАНСКА / по УЪРДЪН/ са: 1/Кое е лицето, което е починало; 2/Характерът на емоционалната връзка /привързаността/; 3/Как е настъпила смъртта; 4/Предишни загуби и психични преживявания; 5/Характеристики, свързани с личността на скърбящия.; 6/Социални характеристики; 7/Съпътстващи стресови събития.[22]

„Всяка личност притежава свой свят, – казва БЕРДЯЕВ – човешката личност е потенциална пълнота, цялата световна история“[23]. Смъртта е разрушила Азовата позиция на живия и той трябва да намери начин отново да я утвърди, за да „поддържа в изправност връзката с външния свят“. Но остава любовта – „това желание за междуличностно сливане“[24]. Сериозното разстройство, свързано с разрушените позиции на Аза създава проблеми, „пред които ние още сме съвсем безпомощни и неумели“.[25]

Без ТЕБ във МЕН

как бих могъл да понеса

дори момент от тази мъка –

без ТЕБ да бъда?

И тези сълзи – те не са ли ТИ,

който се надигаш в МЕН,

безмилостно понасящ ме

към твоите скрити ръце?[26]

Причината за страданието след смъртта на близкия е „голямата несигурност за това, което ще стане след смъртта“. Споделяме тезата на ЮНГ: „Имам сериозни основания да приема, че нещата не свършват със смъртта. Изглежда, че животът е едно междинно действие от дълга история. Тя е съществувала преди аз да се родя и най-вероятно ще продължи, ако съзнаваният интервал в едно триизмерно съществуване приключи“[27]. Затова трябва да се замислим върху пристигащите загатвания от събитията post mortem /след смъртта/, отстранявайки всички предразсъдъци. ЮНГ приема, че животът е „кратък епизод между две големи тайнства, но той все пак е само един. Не мога да жаля нито един мъртвец. Те остават, ние обаче си отиваме“.[28]

Когато разсъждаваме върху различните аспекти от загубата, ние трябва да отчитаме в какъв свят живеем. Светът действително е един, но е разделен на еди-колко милиона християни, еди-колко милиона будисти, еди-колко милиона мюсюлмани и т.н. самите християни са разделени на католици, православни, протестанти…изправени пред въпроса как да се справим, ние търсим изходна позиция и целта е да намерим „възможен изход, който действително да направи малка крачка отвъд християнския, отвъд будисткия и т.н. свят.“[29] Водени от позицията, че страданието е общочовешко, ние се опитваме да хвърлим мост между всички страни на /този болезнен конфликт/ болката. Не е възможно някои от различните аспекти на страданието да се обявят за невалидни, а други просто да ги премахнем. Погледът в дълбочина търси позицията, която е валидна за всекиго.

В „Тибетска книга за живота и смъртта“ РИНПОЧЕ разделя хората в съвременното общество на два типа: „Първият от тези два типа хора гледат на смъртта като на нещо, от което трябва да се бяга, а вторият - като на нещо, което само се грижи за себе си. Колко далеч са тези възгледи от истинското значение на смъртта!“[30]

„Животът по принцип е удар на стомана върху камък“ – казва ЮНГ.[31] Смъртта на близкия е сериозно посегателство върху нашето съзнание и нашето тяло. Тя е абсолютна промяна на битието, драматична трагедия и разтърсваща травма, която оставя сериозен отпечатък върху нашето съществуване. Надеждите ни вече не се свързват с осъществяване на жизнени проблеми, а със съществуване от днес за утре. Ето как описва състоянието си жена във форум за скърбящи:  „Днес ми е първи ден на работа. Искам да изкрещя на всички да млъкнат, светът да спре да се върти. Знам колко наивно и детинско е. Знам, че никой не е виновен. Но как искам да взривя вселената...Не вярвам в бог. Нямам утешение.“[32] И както отбелязва ЮНГ: „животът продължава, въпреки загубата на младостта, той може дори да се живее с най-голяма интензивност, ако погледът назад, към потъващото не сковава крачката. Поглеждането назад би било съвсем нормално, ако не се задържаше при външните неща, които просто не могат да се върнат, а можеше да си даде сметка откъде всъщност произхожда възхищението от миналото…Човек потъва в спомена и така изчезва от действителния свят“. Необходимо е ново подреждане на нашата малка вселена.

Ще плачеш ти: „Стани от гроба,

Ела, погинала надеждо,

Ела ме, сине, утеши!“

И в летен пек и в зимен мраз

Ще идваш, майко, ще нареждаш,

Ала напразно: прах бездушен,

Ще мога ли да чуя аз?[33]

Безпокойството не е на повърхността, то е засегнало цялостната личност, „страданието е сякаш незаслужено и се явява пред очите ви“.[34] Тя подлага на изпитание добродетелите и пороците на живите. Променя ценностите и житейските цели, издига ги над материалния свят. „Сърцето, което много обича, много страда, но където раната е грижливо потулена от любопитен поглед, той като дълбоката скръб най-често мълчи и се спотайва“[35] – казва ДОСТОЕВСКИ. А както казва АРИСТОТЕЛ:[36] „Видовете обич са: другарство, близост, роднинство“. Може всички тези видове да съберем в един само човек. Тогава болката става нечовешка. Добре е в този момент да бъдем оставени да се водим от нашата интуиция. Тя най-добре ще ни води към мъдри решения. Интуицията може да ни покаже голямата човешка нужда да изпитваме и да раздаваме обич, да отговаряме за решенията и действията си. Мъртвият продължава да бъде част от нас, от нашето семейство.

Вижте картината „Портрет на ФРИДА и семейството й“. Мексиканската художничка е сляла в едно живите и мъртвите в своето семейство. Нейният свят е разделен на две – горният свят – където са мъртвите и земния – с живите. /Портрет на Фрида[37] и семейството/.

Но те са в едно общо платно, остават цялост, смъртта е променила само цветовете в картината, но не и нейното съдържание. „Старите решения на проблемите се съчетават с нови хипотетични избори под формата на метафорични картинни пъзели.“[38] Казват, че последните думи на ФРИДА КАЛО, преди да умре, са: „Надявам се това да е едно радостно отпътуване и никога да не се върна повече тук“.[39]

Смъртта и „светогледът в conspectus mortis /от гледна точка на смъртта/ са наистина единствени по рода си изживявания: чувството за настоящето се разширява, гледайки назад в столетията на миналото и напред към още неродените бъдеща“.[40] Смъртта поражда мъка, която е като камъка на СИЗИФ.

Според ТОЛЕВ „величието на СИЗИФ не се състои в безсмислието на труда, а в липсата на отчаяние“.[41]

…Сизиф! И той е осъден да страдай

В подземието мрачно на слепота духовна

И да търкаля камък – страдание безкрай –

Огромен, тежък камък, по урвата световна.[42]

Вариантът „да се държим сякаш нищо не се е случило или поне да се опитаме да го правим“[43] е отказ от приемане на реалността и ако това продължи дълго време може да доведе до „своеобразно помрачаване на разсъдъка – загуба на връзка със света, в който останалите хора живеят“.[44] И както обобщава РИНПОЧЕ: „Ако откажем да приемем смъртта сега, докато още живеем, ще заплатим скъпо, докато умираме, в момента на смъртта и след него. Резултатът от този отказ ще опустоши сегашния и бъдещия ни живот. Този отказ ще ни лиши от основата на пътуването към просветлението и ще ни вкара в капана на илюзиите, в неконтролираната последователност от раждане и смърт, в океана от страдание, който ние, будистите, наричаме самсара.“[45] Буквално самсара означава „кръговрат“[46].

Загубата на любимия човек се приема различно в зависимост психологическото, културното, социалното и икономическото положение на близките. Макар че „в страданието от загубата на любим човек – велики, преуспели или неудачници, всички са равни“[47] и „единственият начин човек да се научи да се справя с болката и страданията си е да изгради самообладание, а това качество се придобива там, където са били преживени много тежки изпитания като личен опит в „миналото“ или сега. Такива, които индивидът е понесъл отговорно и без да хленчи и да обвинява другите, където той е действал бързо, разбирайки, че това е негово лично страдание и трябва мъжествено да го преживее“. Често обаче човек „в това ледено омерзително полуотчаяние, полувяра, в това  съзнателно самопогребване приживе от мъка в подземието за четиридесет години, в тази упорито създадена и все пак донейде съмнителна безизходица на положението си“[48] сам затваря всички изходи на вратата на скръбта.

Разлики при приемането на раздялата видимо съществуват, както различно практически възприемаме всичко, което има значение в живота, защото „всеки човек е вселена за самия себе си“[49]. Спасението е в овладяване на емоциите чрез интелекта. За ФРОЙД това е единственият валиден отговор. Докато за ЮНГ страданието представлява модел от „архетипно обединение от индивидуални, съвременни и исторически съдържания“.[50]

Приемаме, че аспектите на раздялата са в състояние на постоянна промяна, защото цялостната личност „изхвърля някои аспекти и непрекъснато се обновява…Затова никое съзнавано формулиране на дадено преживяване на цялостната личност не може да бъде абсолютно за дълъг период от време – то трябва да се адаптира отново и отново, за да бъде в крак с този променящ се процес.“[51] Според МАРИ-ЛУИЗ фон ФРАНЦ хората, които мислят, че ако се анализират двадесет години, ще проучат всички аспекти на несъзнаваното, грешат. Това никога не се получава, защото винаги има много аспекти, като че ли несъзнаваното продължава да ги твори – „Винаги има едно крило, което стига до неизвестното… Това всъщност е добре, защото означава, че животът продължава, създава нов материал и нови проблеми.“ „Смъртта е разкъсване в съдбата на личността, прекъсване на общуването със света“[52] – казва БЕРДЯЕВ. Но това не е прекъсване на нашето вътрешно съществуване, а прекъсване със съществуването на „другия“, към когото сме намерили път в душата си. „Трагедията на смъртта е преди всичко трагедия на разлъката“, „другият“ изчезва за света, светът изчезва за него, а за останалия жив, заедно с „другия“, може също да изчезне и светът. В това изложение приемаме, че скръбта е следствие от неизживяната обич и не сме съгласни със становището, че „скръбта е нещо много егоистично. Всички хора, които скърбят, мислят само за себе си“.[53] Трябва да не си обичал, да не си мислил за неизживените дни на любимия човек, за да погледнеш толкова едностранчиво на скръбта.

Оглушал от гласа на желанието

ти не знаеш,

че Любимият живее

в твоето сърце.

Спри шума

и ще чуеш в тишината

Неговия глас.[54]

Критериите, по които сме групирали аспектите на страданието са субективни, следователно могат да бъдат оспорени. Потърсили сме облика на онези аспекти, които според нас дават най-ясна представа за многобройните лица на скръбта.

 


[1]Яворов, П.К., „Лирика“, „Нощ“, С.1985г., с 52

[2]Милев, Гео, „Пейо Яворов“, в „Стихотворения, поеми, критика“, С.1980, с.372

[3] Солон живее в Атина около 634 - 559 г. пр. Хр. Известен е преди всичко като законодател

[4]Херодот, „История“, част 1, С, 1986, с.39

[5]Херодот, „История“, част 1, С, 1986, с.39

[6]Юнг, Карл, Густав, „Символи на промяната“, Плевен, 2006г., с.86

[7]Толев, Ваклуш, „История на религиите“, С, 1992, с.193

[8]Достоевски, Ф. М., С, „Записки от подземието“, 1981, т.4 в „Събрани съчинения в 12 тома“, с.182

[9]Достоевски,Ф.М.,С, „Записки от подземието“,1981,т.4 в „Събрани съчинения в 12 тома“,с.122

[10]Екзюпери, Антоан дьо Сент, „Малкият принц“, https://chitanka.info/text/2102/9#textstart

[11]Пасков, Виктор, „Балада за Георг Хених“, С, 1990г., с.172

[12]Бердяев, Николай, „Мирогледът на Достоевски“, С, 1992, с.176

[13]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с. 114

[14]Достоевски, Ф. М., С, „Сънят на чичото“, 1981, т.2 в „Събрани съчинения в 12 тома“, с.335

[15] Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с. 114

[16] Екзюпери, Антоан дьо Сент, „Малкият принц“, https://chitanka.info/text/2102/9#textstart

[17]Древерман, Ойген, „Същественото е невидимо“, Леге Артис, 2005, с.19

[18]Достоевски, Ф. М., С, „Сънят на чичото“, 1981, т.2 в „Събрани съчинения в 12 тома“, с.335

[19]Древерман, Ойген, „Същественото е невидимо“, Леге Артис, 2005, с.59

[20]Бердяев, Николай, „Мирогледът на Достоевски“, С, 1992, с.90

[21]Фром, Ерих, „Изкуството да обичаш“, С, 2000г., с.19

[22]Фурланска, „Фактори, влияещи върху преживяването скръб“, http://new-pray.blogspot.bg/2014/04/blog-post_1835.html

[23]Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992, с.64

[24]Фром, Ерих, „Изкуството да обичаш“, С, 2000г., с.29

[25] Юнг, Карл, Густав, „Символи на промяната“, Плевен, 2006г., с.18

[26]Руми, Мевляна, Джелаледин, Рубаи, Ануграха, 2007

[27]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с. 143-144

[28]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с. 144

[29]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с. 96

[30]Ринпоче Согиал, „Тибетска книга за живота и смъртта“, https://www.book.store.bg/p3666/tibetska-kniga-za-zhivota-i-smyrtta-sogial-rinpoche.html

[31]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с. 123

[32]http://www.bg-mamma.com/?topic=885243.15;topicrefid=20

[33] Яворов, П.К., „Лирика“, „Нощ“, С.1985г., с.56

[34] Аристотел, Реторика“, С.1986г., с.118

[35] Достоевски, Ф. М., С, „Малкият герой“, 1981, т.2 в „Събрани съчинения в 12 тома“, с.200

[36] Аристотел, Реторика“, С.1986г., с.108

[37]Фрида Кало е мексиканска художничка, представител на т.нар. „наивистично“ изкуство. http://www.fridakahlofans.com/c0590.html

[38]Нютон, Майкъл, „Пътят на душите“, http://regresia.weebly.com/uploads/9/4/9/1/9491100/duite.pdf

[39]Последните думи на 32 велики личности преди смъртта им, https://www.expert.bg/Poslednite-dumi-na-32-veliki-lichnosti-predi-smyrtta-im-481873.html

[40]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г.,с.115

[41]Толев, Ваклуш, „История на религиите“, С, 1992, с.18

[42] Яворов, П.К., „Лирика“, „Сизиф“, С.1985г.

[43]Германов, Димитър, „Загубата като предизвикателство“,  http://psihichnozdrave.com/biblioteka, Е-mail: germanov@psihichnozdrave.com

[44] Германов, Димитър, „Загубата като предизвикателство“,  http://psihichnozdrave.com/biblioteka, Е-mail: germanov@psihichnozdrave.com

[45]Ринпоче Согиал, „Тибетска книга за живота и смъртта“, https://www.book.store.bg/p3666/tibetska-kniga-za-zhivota-i-smyrtta-sogial-rinpoche.html

[46]Под формата на колело в движение се представя веригата на ражданията и смъртта. Самсара има три основни черти: 1/природата й е пустота, 2/проявлението й е илюзия, 3/характеристиката й е страдание.

[47]Антонова, Лиана, „В страданието от загубата на любим човек – велики, преуспели или неудачници, всички са равни“, http://www.liana-antonova.com/content/stradanieto-ot-zagubata-na-lyubim-chovek

[48]Достоевски, Ф. М., С, „Записки от подземието“, 1981, т.4 в „Събрани съчинения в 12 тома“, с.120

[49]Фром, Ерих, Догмата за Христос и други есета, „Пол и характер“, С, 2005, с.132

[50]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.141

[51]Мари-Луиз фон Франц, „Мотиви на избавлението, Леге Артис, 2007, с.95

[52]Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992, с.77

[53]Радост и скръб, Петър Дънов, http://petardanov.com/index.php/topic/0

[54]Руми, Мевляна, Джелаледин, Рубаи, Ануграха, 2007

-->