Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Скръб - 3.4.Културни

Публикувано: 2017-09-11 23:03:37

3.4.Културни

За мен драмата на бурята в природата, драмата на страданието в живота е най-съвършеното нещо. Раят е хубав, но Гетсиманската градина все пак е по-хубава!“ – казва холандският художник  Винсент ван Гог (1853-1890). [1]

Самотният „АЗ“, учейки се да живее без „ТИ“ тръгва по пътя, който му посочват „ТЕ“, другите, цивилизацията, чиято рожба е той, културата, на която принадлежи. По този път на подражателството „АЗ“ не се отделя от „ТЕ“, но в същото време продължава да е сам. Ето една красива илюстрация на това състояние. Това е финалът на Йовковия разказ „Другоселец“: „Другоселецът остана сам. Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне. Той клекна до падналия кон. После седна, взе главата му и я тури на коленете си. Гледаше го едно око голямо, препълнено с мъка, и вътре в него светеха лъчите на звездите.[2]

Има една скулптура, където човешката душа е разкрита в най-непоносимото страдание и болка. Това е скулптурата на Лаокоон. /Монументалната статуя Лаокоон и синовете му е изработена от един единствен камък /от скулптурите от Родос – АГЕСАНДЪР, ПОЛИДОР, АТЕНОДОР, сега се намира във Ватикана/[3]

На скулптурата ясно е откроена „болката, която проличава във всичките мускули и жили на тялото и която сякаш сами усещаме, без да наблюдаваме лицето и другите части, единствено по болезнено нагърчения корем…“[4] Болката, скръбта може да бъде предадена на-силно със средствата на изкуството. С него всеки „като Ной пренася през времето си спомена и костите на скъпите мъртъвци в новите си поселения“.[5] Но в крайна сметка „духовният опит не може да бъде преведен лесно на човешки език.“[6]

При скръбта човекът е окован от нормите и усложненията на своята култура. Имаме предвид не техническата цивилизация, която бързо се усвоява от хората, а духовната култура. В ценностите на тази култура е  отношението към мъртвите и към скръбта на живите. „Но културната среда, културната традиция, културната атмосфера също се основават на подражателство“.[7] Културният тип търси подражателството при скръбта. Създадената културна традиция може да помогне на скърбящия, защото културните ценности се създават при творческия акт, където човек може да разкрие своята индивидуална природа и дарования. Макар че скръбта може да напусне традицията. Да си спомним финала на разказа „През чумавото“ на Й. ЙОВКОВ. На пода в църквата лежи чумавият Величко. Всички са избягали от него, майка му също /“Ах, боже, какво да правя – викаше тя, - син ми е, а е чумав! Ах, боже!“/. При Величко остава само любимата – Тиха, сяда на каменното стъпало пред олтара: „тури главата му на коленете си и го загледа в очите. Булото й падна и закри неговото и нейното лице. Отзад, от потъмнялата икона, Исус ги гледаше и дигаше десницата си“.[8]

Дохожда час, уречен за човека,

Последен час, и като свещ полека

Затлей живот, затлеят мъжки сили;

Дохожда край, смирен човек застава

Пред зинал гроб…Съдийски глас тогава

Обажда се: „Ти взе, но заплати ли…?[9]

Културният модел сп. Е. ФРОМ[10] създава характерологичната тенденция при изживяване на скръбта, защото природните различия се смесват с различията, родени от специфичната култура, сред която хората живеят. БЕРДЯЕВ смята, че „личността е неизменност в изнененията[11]“, а ние бихме добавили, че измененията са в културата на обществото. Персоналните изживявания се смесват с културните модели. „Личността като екзистенциален център предполага да бъде чувствилище за страдания и радости“.[12] Емоционални фактори са самочувствието, деструктивността и конструктивността. Смъртта на близкия е външно условие при изразяване на тоталната индивидуалност. Тя може да доведе до разстройване на живота или да допринесе за израстване. Културата има конструктивни сили.  Общата теза, която може да обедини всички култури е, че любовта може да обезсмърти близкия. Това успокоява човешкото мислене и ако ни попитат защо изобщо сме били на този свят, навярно бихме могли да отговорим; мъчехме се да виждаме света с очите на любовта… и в нашия живот имаше очи, които ни гледаха като прозорци към вечността“.[13] Но сега напразно се молим като майката на звездното дете: „Моля ти се, ела с мен, защото съм обиколила целия свят да те търся. Ела с мен, синко, защото имам нужда от твоята обич…Ала звездното дете не се помръдна от място“.[14]

За да се запази, културата изисква много от своите граждани, но и в същото време много ги наранява.[15] В някаква степен скръбта зависи дори от случайностите на времето, в което е роден скърбящият и от случайностите на географията /мястото/. Има култури, които приемат смъртта като част от живота, „други й се противопоставят, като вярват в живота след смъртта; трети я отричат, като отказват да обмислят какво точно е умирането“.[16] Приета или отречена, смъртта е краят на един човешки живот, който е значим за близките и трябва да бъде отбелязан с достойнство и почит.

  ЮНГ разглежда различни символи, които си приличат в различните култури. Той стига до извода, че колективното несъзнавано не се придобива лично, то се наследява в мозъчната структура и събира в себе си образи и мотиви, които съществуват във всяка култура. В същото време унифициращата културата машинна цивилизация“[17] унифицира и пътищата за преодоляване на скръбта, посягайки на човешката индивидуалност. „Тайната на културното развитие е подвижността и способността за преместване на психичната енергия“.[18] Пред очите на живия мъртвият потъва във вечното на природата и остава страданието по него. Според НИЦШЕ[19] още у древногръцкия бог Дионис може да открием детския вик на древната култура, защото той потъва в земята и се възражда в нея – „В Дионисиевото опиянение се примиряват хората с природата. Страданията на живите идват от стремежа им да примирят в душите си хаоса и космоса, безредието и порядъка.“

Изходът от битката със скръбта зависи от приспособяването на човека към дадена култура и от характера на човека, моделиран от построения от него свят. Например „според вярванията на определени култури, като тази на индианците, душите избират да останат при кръвните си роднини. Очаква се, че умиращият ще се завърне, въплъщавайки се в собственото си неродено внуче… или ако брат и сестра са имали тясна връзка помежду си и единият е починал внезапно още съвсем млад, душата на мъртвия сродник може да пожелае да се завърне в тялото на детето на живия, за да възстанови тази прекъсната житейска връзка и да довърши някоя важна задача.“[20] ЕКЗЮПЕРИ отбелязва, че „Онова, което придава смисъл на живота, дава смисъл и на смъртта“[21] в съответната култура. „Лесно е да умреш, когато това е заложено в реда на нещата. За един селянин от Прованс не е толкова тежко, когато в края на своето управление предава притежаваните от него кози и маслинови дървета на синовете си, за да ги предават някога и те на децата на своите деца. В един селски род човек никога не умира напълно. Всеки живот се разпуква като шушулка, която раздава зрънцата си. За селския двор смъртта е нещо чуждо“.

Основните културни аспекти на скръбта при всички народи се отразяват най-добре в художествената литература. Смъртта не може да раздели хората, които се обичат. Баладата на ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ „Неразделни“ /„За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла..."/ продължава един културен модел в европейската традиция /“Ромео и Жулиета“, ШЕКСПИР/. Всеки ден ходи на гроба на своята любима НОВАЛИС[22] и приема земната им любов като начало на вечността.

В литературата е известно направлението поезия на „мировата скръб“. Това са стиховете с безизходна скръб на ЛЕОПАРДИ, ХАЙНЕ, БАЙРОН – „Цяла верига печални образи се появиха на тъмния небосклон, надвиснал над Европа през първите десетилетия на 19 век“.[23] Това са поети, съхранили в себе си много мъка, скрита зад горда самотност. Те направиха самотността синоним на скръбта. МАНФРЕД на БАЙРОН отхвърля помощта на дявола и бога. Нито небето, нито земята могат да го спасят от скръбта и той не може да започне никаква съзидателна работа, защото в душата му е мрак. Литературната критика отдавна се занимава с причините за отчаянието на Манфред.[24] Неговият образ се допълва от Чайлд Харолд, който търси изцеление за своята скръб и от Кайн , обречен от Бога на страдание.

Безспорно в литературата ДОСТОЕВСКИ е писателят, който разглежда всички аспекти на скръбта. За него пътят на човека е път през страданието. Той приема, че смъртта може да ни направи по-добри, защото „когато сме нещастни, ние чувстваме нещастието на другите, чувството не се разпръсква, а се кондензира“.[25] Скръбта променя и нашата памет. Понякога може да помним „всичко с пределна яснота; ден след ден без прекъсване, сякаш всичко последвало се е случило едва ли не вчера“.[26] Раздялата с любимия човек, дори и да не е причинена от смъртта, е особено тежка за майките. Един каторжник от „Записки от мъртвия дом“ разказва: „Вярно, мама много ме обичаше. Като отидох войник, тя след мене легнала и, както чувах, не се и вдигнала…“[27] Обобщаващи за тезата на ДОСТОЕВСКИ по отношение на скръбта са следните редове: „Трябва някак да изстрадаме отново бъдещето си щастие, да го купим с някакви нови мъки. Страданието пречиства всичко…[28] „Човек се извисява нагоре само чрез страданието. Страданието е показател за дълбочина“.[29] Потребността от страданието при ДОСТОЕВСКИ свидетелства, че човекът е паднало същество, ала измъчващо се от своето падение. „Страданието – казва героят на Достоевски – та нали то е единствената причина за съзнанието“[30]. „Иван Карамазов казва, че не приема не Бога, а Божия свят не приема…Никаква световна хармония, никакъв световен ред не могат да го примирят с несправедливото страдание дори и на едно живо същество, със сълзата на измъченото до смърт детенце“.[31] Божият свят е пълен със скръб, страдания и неизкупено зло. Въпросът е как да прегърнем бунта срещу скръбта с любов. Защото всяка друга прегръдка ще донесе още страдания, още скръб. Разглеждайки двете „АЗ“ на Иван Карамазов и отношението на Иван към дявола, БЕРДЯЕВ определя ДОСТОЕВСКИ като мета-физик-символист.[32] Скръбта при Достоевски се извежда и от съзнателния, и от подсъзнателния живот на хората и винаги е свързана с мъдри интуитивни предчувствия. Болката за страдалческата съдба на човека във всички негови творби е „нажежена до бяло“. Но в трагедията на човека на Достоевски има катарзис, пречистване и освобождаване. Така до радостта се достига, преминавайки през страданието. Това напомня пътя, очертан от християнството. Вярата в човека при него е вяра в ХРИСТОС. В крайна сметка ДОСТОЕВСКИ връща вярата в човека и в дълбочината на неговата човешка същност. Той се пита, както Митя в съня си: „Защо стоят така пострадалите майки…“ И в този въпрос откриваме двойственото отношение към страданието. От една страна, той проповядва страдание и състрадание, а от друга, „страданието е последица от злото. Но в страданието изгаря злото“.[33] Така човекът, преминал през чистилището и ада, се оказва пред портите на рая. Защото „да бъдем хора означава всички ние да правим грешки и да изпитваме необходимостта да правим своевременни корекции по време на живота си“.[34]

Жалеенето също е „културно-обусловен процес, който помага на хората да преминат през процеса си на скърбене“.[35] Различните култури жалеят съответно по различни модели за сбогуване, жалеене за определен период от време, отдаване на почит на мъртвия. Но навсякъде „правилата за ритуалните действия трябва да се спазват в най-големи детайли, за да имат желаното магическо въздействие“.[36] Съответно неправилното изпълнение на ритуала причинява движение в обратна посока, регресия, заплашваща да се възстанови първичното състояние.

Културният модел определя какво е подходящото поведение на живите и стимулират по определен начин продължаването на съществуването. В Япония например има странно място на скръбта. Това не е обикновено гробище. Тук поставят т.нар. статуи на Дзидо, покровителят на неродените деца. Според вярванията тук неродените деца причиняват голяма скръб на родителите  си и затова отиват направо в ада. Божеството Дзидо облекчава тяхната участ.[37]

В самия край на своя живот МИКЕЛАНДЖЕЛО казва: „Бих искал хората да замълчат. Сегашният век иска да ми издигне още приживе паметник за моя прослава, аз такъв паметник не желая…виждам как всичко около мен се руши. Самият аз не съм вече нищо друго освен каещ се скелет, който очаква края на дните си“.[38] „Всяко усъвършенстване на културата предполага усъвършенстване на човека и всяко усъвършенстване на човека неминуемо довежда до усъвършенстване на културата. И всичко е подчинено на стремежа да се оформи човека“.[39] А НИЦШЕ смята, че „извисявайки се до титан, човек сам извоюва културата си и принуждава  боговете да се съюзят с него, защото поради собствената си мъдрост държи в ръцете си съществуването им и границите на тяхната власт“.[40] НИЦШЕ отчита опасност за културата ни, защото „ние принадлежим към епоха, чиято култура е застрашена да загине от средствата на културата“.[41] Културата е микрокосмос и макрокосмос, които се събират в отделната личност. Как културата, като сплетен микрокосмос и макрокосмос,  може да помогне на скърбящия, да го накара да потърси миража на щастието? Да се върнем към гледките на местата от нашето детство – градина, двор, гробовете, които сме посещавали с родителите си, гората, местата за почивка. Тези гледки всеки път ни покъртват и пораждат страдание – „Завладява ни истинско съжаление към нас самите, та ние сме изтърпели и изстрадали оттогава толкова много! А тук заварваме всичко тъй както сме го оставили – непобутнато, спокойно, вечно: само ние сме станали други, безкрайно чувствителни, неспокойни. Дори откриваме познати хора, които зъбът на времето не е засегнал повече… Вътрешното потресение, самосъжалението пред лика на нисшата култура е белег на висша култура. А от това следва изводът, че дори и да я притежавахме, щастието ни не би нараснало. Значи, който иска да пожъне щастие и удобство в този живот, нека винаги да отбягва висшата култура.“[42] БЕРДЯЕВ отбелязва, че културата е „велико благо, път на човека“[43] и не бива да позволяваме да се отрича нейната роля при преживяването на скръбта. Тя е средство за духовен живот, без който скръбта не може да се осмисли, приеме и изживее.

„Не можем да променим нашата култура и влиянието й върху нас. Не можем да променим и нашата лична история…в контекста на нашата култура, как сме се адаптирали, за да оцелеем. Почти всички ние, следователно, по пътя изгубваме своята пътека. Копнеейки за ментори, слепецът води слепите“.[44]

 


[1]Страдание, скръб, траур, болест, болка, мизерия, бедност, страх, http://cao.bg /

[2]Йовков, Йордан, „Другоселец“, http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=95&WorkID=2311&Level=2

[3]Лаокоон и синовете му, https://www.google.bg/url?

[4]Лесинг, Готхолд, Ефраим, „Избрани съчинения“, „Лаокоон или за границите на живописта и поезията“.С, 1971, с.360

[5]Звезданов, Николай, „Неосветените дворове на душата“, С.1987г., с.233

[6]Нютон, Майкъл, „Пътят на душите“, http://regresia.weebly.com/uploads/9/4/9/1/9491100/duite.pdf

[7]Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992. С.137

[8]Йовков, Йордан, „През чумавото“, http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=95&WorkID=2311&Level=2

[9]Яворов, П.К., „Лирика“, „Дохожда час“, С.198

[10]Фром, Ерих, Догмата за Христос и други есета, „Пол и характер“, С, 2005, с.145

[11]Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992, с.36

[12]Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992, с.53

[13]Древерман, Ойген, „Същественото е невидимо“, Леге Артис, 2005, с.147

[14]Уайлд, Оскар, „Гранатовият дом“, „Звездното дете“, С., 1977, с.186

[15]Холис, Джеймс, „Под сянката на Сатурн“, Леге Артис, 2004г., 84

[16]Д-р Клей Тъкър-Лад, „Тъжните моменти от нашия живот“,

http://www.psychology-bg.com/texts/sadtimes.htm

[17]Паси, Исак, Предговор към Ницше, Фридрих, „Раждането на трагедията и други съчинения“, , С, 1990, с.50

[18]Юнг, Карл, Густав, „Символи на промяната“, Плевен, 2006г., С.37

[19]Паси, Исак, Предговор към Ницше, Фридрих, „Раждането на трагедията и други съчинения“, , С, 1990, с.19

[20]Нютон, Майкъл, „Пътят на душите“, http://regresia.weebly.com/uploads/9/4/9/1/9491100/duite.pdf

[21]Древерман, Ойген, „Същественото е невидимо“, Леге Артис, 2005, с.68

[22]Нежните и задушевни „Химни на нощта“ (1799 – 1800) на Новалис, сътворени в отчаяние от кончината на петнадесетгодишната му годеница Софи фон Кюн, са изпълнени с копнеж по избавлението на смъртта. 

[23] Кохан, Петър, „Западно-европейски литератури“, Книгоиздателство Игнатов – София, 1903г.,с.408            

 

[24] Кохан, Петър, „Западно-европейски литератури“, Книгоиздателство Игнатов – София, 1903г.,с.412            

[25]Достоевски, Ф. М., С, „Бели нощи“, 1981, т.2 в „Събрани съчинения в 12 тома“, с.35

[26]Достоевски, Ф. М., С, „Неточка Незванова“,1981, т.2 в „Събрани съчинения в 12 тома“, с.70

[27]Достоевски, Ф. М., С, „Записки от мъртвия дом“, 1981, т.3 в „Събрани съчинения в 12 тома“, с.44

[28]Достоевски, Ф. М., С, „Унижените и оскърбените“, 1981, т.3 в „Събрани съчинения в 12 тома“, с.343

[29]Бердяев, Николай, „Мирогледът на Достоевски“, С, 1992, с.89

[30]Достоевски, Ф. М., С, „Записки от подземието“, 1981, т.4 в „Събрани съчинения в 12 тома“, с.137

[31]Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992, с.106

[32]Бердяев, Николай, „Мирогледът на Достоевски“, С, 1992, с.45

[33]Бердяев, Николай, „Мирогледът на Достоевски“, С, 1992, с.100

[34]Нютон, Майкъл, „Пътят на душите“, http://regresia.weebly.com/uploads/9/4/9/1/9491100/duite.pdf

[35]Начини за справяне с мъката и загубата, http://psychologist.bg

[36]Юнг, Карл, Густав, „Символи на промяната“, Плевен, 2006г., с.23

[37]Най-необичайните гробища на планетата, http://zaneizvestnoto.blogspot.bg/2012/04/blog-post.html

[38]Кристофанели, Роландо, „Дневник на Микеланджело – Лудия“, С., 1990

[39]Паси, Исак, Предговор към Ницше, Фридрих, „Раждането на трагедията и други съчинения“, , С, 1990, с.49

[40]Ницше, Фридрих, „Раждането на трагедията и други съчинения“, , С, 1990, с.108

[41]Ницше, Фридрих, „Човешко, твърде човешко“, С, 2001г., с.249

[42]Ницше, Фридрих, „Човешко, твърде човешко“, С, 2001г., с.182-3

[43]Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992, с.143

[44]Холис, Джеймс, „Под сянката на Сатурн“, Леге артис, 2004г., 171

-->