Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Скръб - 3.6.Социални

Публикувано: 2017-09-11 23:05:52

3.6.Социални

„АЗ“ и „ТИ“ сме разделени от смъртта! Но „АЗ“ остава сред „НИЕ“, сред обществото, скърби за „ТИ“, докато „НИЕ“ продължават своя живот без скръб и страдание. Така се ражда един социален конфликт. Въпросът е как „АЗ“ да живее без „ТИ“ сред „НИЕ“, „здраво свързан с тотема на колективното съзнание, с норми и конвенции“.[1]

Боричкания, сълзи, кърви: -

Последни сме – да бъдем първи!

Човешка суета.

„Честит“ бил царят, „клет“ бил робът –

Не е ли и за двама гробът

Единствена врата?[2]

„Смъртта на един човек, на последния сред хората – казва БЕРДЯЕВ, е по-важно и по-трагично събитие, отколкото смъртта на държавите, империите“.[3] БОГ не забелязва смяната на царствата, за него това няма значение. Проблемът е разгледан още в старогръцката култура чрез образа на АНТИГОНА, за която е важна смъртта на нейния брат, а не държавните заповеди на КРЕОН /СОФОКЪЛ/.

„Този свят е място за труд… – казва ТОРО[4] - Ако някой като дете падне от прозорец и осакатее за цял живот или пък, изплашен от индианци, загуби разсъдъка си, най-често го жалят, защото е станал негоден за …работа. Според мен нищо, та дори и престъплението, не противоречи…на самия живот, както тоя неспирен труд“. В съгласие с ТОРО отбелязваме, че скръбта е част от самия живот. Скърбящият също е станал негоден … за работа. „Много често, и това е трагично, приятели и близки очакват от опечалените да „се върнат към нормалното" само след няколко месеца. Това допълнително увеличава объркването и чувството им за самота, а мъката продължава, дори се задълбочава.“[5] Скръбта на един човек не се вписва в интересите на обществото и „Както казват, бялата мечка и китът не могат да воюват помежду си и не могат да се разберат, защото всеки от тях е ограничен в пределите на собствената си стихия“.[6]

 Най-болезнената емоционална травма в нашия живот е смъртта на любим човек, но нашето общество отрича сериозността на смъртта. „Понякога си мислим, че скърбящият трябва да “превъзмогне мъката си” и да се върне на работа до няколко седмици“[7]. Скърбящите трябва да страдат невидимо, защото „тази рана е невидима в нашето модерно многолюдно общество, където носенето на траур е отживелица“.[8] ЮНГ отбелязва: „В моята собствена слабост и глупост смятам за неизбежни малко съчувствие, смирение, любов“.[9] Смисълът на човешките отношения според мен не е в самите хора, а в свързването им. Всеки човек може много, но не може всичко. В неговото самоизграждане важна роля имат обстоятелствата, онова, което определят като съдба. В крайна сметка „личността е свързана със страдания и трагични противоречия, защото е съединение на Единствения и множеството“.[10]

Обществото иска „прекалено бързо да ви „мине“ /каквото и да означава това/, да сте отново като преди /просто няма как да стане/, да страдате по-малко /едва ли е реалистично поне през първата година, а според някои автори – дори първите две до пет години/“.[11] Необходимо е време за скърбене и отчитане на критичните времеви периоди. Но хората са склонни да се откажат и от волята си за скръб „в полза на контролиращите аспекти на човешкото общество с неговата социо- икономическа структура, която е причина голяма част от хората да са подчинени на други“.[12]

Свещениците също отбелязват, че съвременното обществено устройство се старае да не забелязва смъртта – морга, кратка църковна служба, бързо погребение и после рядко посещаване на гробищата. „Да се плаче пред странични хора е почти неприлично, а да се скърби открито изобщо не е прието.[13]

Между държавата и обществото, от една страна, и човека, от друга, по отношение на смъртта има зейнала пропаст. Чувството за съпричастност не може да бъде вкарано в закон. Наличието на подобна пропаст може да бъде обяснено със сентенцията „Може да е вярно в теорията, но не важи за практиката“.

Бихме искали тук да ви запознаем с чл.157,т.3 от българския Кодекс на труда: Работодателят е длъжен да освобождава от работа работника или служителя: т.3. при смърт на родител, дете, съпруг, брат, сестра и родител на другия съпруг или други роднини по права линия – 2 работни дни.[14] Такива са законовите права на скърбящия. Ще цитираме и извод от Националния статистически институт: „Равнището на общата смъртност на населението в България е най-високо сред европейските страни… Броят на умрелите през 2015 г. е 110 117 души, а коефициентът на обща смъртност - 15.3‰. Спрямо предходната година броят на умрелите се увеличава с 1 165, или с 1.1%.“[15]

Умиранията на млади хора през 2016г. за България по области, възраст, местоживеене и пол според Националния статистически институт изглеждат така: На възраст 0 /неуспели да навършат година/ – 423 деца, 1-4 години – 86, 5-9 – 56, 10-14 – 56, 15 – 19 -  141, 20 - 24 – 217, 25 – 29 – 335 деца. Тук се спираме само на умрелите лица до 29 години. Всяко от тези деца има родители, които могат да ползват „2 работни дни“, за да се справят със загубата... Това са човешки трагедии, събрани в кратка статистика. Невъзможно е да се каже каква е съдбата на всички тези родители, но е сигурно, че скръбта трайно се е настанила в техния дом и животът им никога няма да бъде същият.

Смъртта на близък може да предопредели избора на професия. Ето какво разказва д-р БРАЙЪН УЕЙС: „По времето, когато загубихме Адам, аз бях в период на колебание по отношение на избраната от мене по-рано кариера на психиатър. Харесваше ми лекарският ми стаж по вътрешни болести и ми бяха предложили специ­ализация на интернист. След смъртта на Адам твърдо ре­ших да направя психиатрията своя професия. Бях сърдит, че модерната медицина, с всичките й авангардни пости­жения и технологии, не можа да спаси сина ми, това крех­ко бебенце.“[16]

Психолозите говорят за социална стигма върху смъртта. Близките изпитват срам, когато смъртта е свързана със СПИН, самоубийство или убийство, когато е внезапна или изненадваща – „Мълвата с удоволствие поема ролята на несъзнаваното, което като сръчен стрелец винаги се цели в действителните, но несъзнавани от нас самите пробойни в бронята ни…Раняващите и предизвикващи болка стрели не идват отвън чрез слуховете, които винаги нападат само отвън, а из засада…“[17] Тогава хората не изразяват чувствата си, „тези потиснати чувства биват проектирани върху самите тях“.[18] В тези случаи „закостенялото обществено мнение насилва човека“ и той навежда глава пред социално натрапените мнения. Защото обществото поставя човека в „материално зависимо положение“. Всички зависим от своето битие, то е „и подлог, и сказуемо“[19] в изречението на нашия живот. Смъртта на любимия човек се отразява на нашите връзки с обществото. С някои близки може „твърдо да прекъснем всякакви връзки“, може да се превърнем в човек, „който си поставя именно като своя най-главна задача да се скрие колкото може по-далеч от всичко на света“.[20]

Във „Вероника решава да умре“ откриваме следната преценка за поведението на хората спрямо скръбта: „През живота си Вероника бе разбрала, че много от хората, които познаваше, съчувстваха на нещастията на другите, показваха се загрижени и предлагаха помощта си, а в действителност се радваха на чуждото страдание, защото то ги караше да си мислят, че те са щастливи, че животът е бил благосклонен към тях. Тя мразеше тези хора …“[21]

„Не съществува нищо извън колективната психика“[22]. Тя е една „архетипова сфера“, в която хората не са движеща сила, а обекти на движението. Сподед БЕРДЯЕВ  „индивидуалистът е социализиран човек, но той преживява социализацията като насилие, страда от нея, самоизолира се и безсилно се бунтува“[23]. Страданието е колкото индивидуален, толкова и колективен феномен, роден от сблъсъка с „духа на времето“. Страданието на човека преди 200 години може да се разбере само ако се познава мисленето на човека от онова време, а страданието на съвременния човек е уловимо само със съвременното мислене. Днес, от една страна, обществото поставя на скръбта рамки отвън, от друга, той сам – отвътре.

Човекът е организъм, а обществото е организация. Може би трябва в случаите на скръб за отделния човек обществото също да се превърне в организъм. Защото „дадено общество не се състои от определени хора, то си остава и когато тези хора вече ги няма. Обществото съществува в свързващата памет на хората, а не извън хората“.[24] От една страна, обществото съществува чрез паметта на хората, от друга, чрез подражанието. И когато „ТИ“ не е вече част от това общество, но е част от паметта на „АЗ“, а за обществото нищо не значи паметта на „АЗ“, ще следва подражание на този модел. Казват, че културата на едно общество си личи по неговото отношение към мъртвите. Тук бихме добавили „И“. И по неговото отношение към живите, които скърбят за мъртвите. НИЦШЕ съветва да не боледуваме дълго, „тъй като тези, които ни наблюдават в резултат на общоприетото задължение да демонстрират съчувствие, скоро стават нетърпеливи, защото им струва много усилия да поддържат дълго време това състояние – и тогава направо се усъмняват във вашия характер със заключението: „Вие заслужавате да боледувате и ние повече не сме длъжни да правим усилие да ви състрадаваме“.[25]

Приемам, че „чисто човешкия интерес е по-важен от обществените и държавните интереси“.[26] Висша ценност е не цялото, а единицата. Без многото такива единици няма да го има цялото. Затова скръбта на реалния „АЗ“ трябва да бъде уважавана от също толкова реалните професионални, социални и национални „НИЕ“.

 


[1]Шалит, Ерел, „Врагът, сакатият и просякът“, Леге Артис, 2009г.

[2]Яворов, П.К., „Лирика“, „Безсъници“, С.1985г., с.230

[3]Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992, с.155

[4]Торо, Хенри, Дейвид“, „Живот без принцип“, https://chitanka.info/text/37373-zhivot-bez-printsip

[5]Ринпоче Согиал, „Тибетска книга за живота и смъртта“,  www.spiralata.net/s.php?SearchType=1&find=согиал

[6]Фройд. Зигмунд, „Детската душа“, Евразия, 1993

[7]Д-р Клей Тъкър-Лад, „Тъжните моменти от нашия живот“,

http://www.psychology-bg.com/texts/sadtimes.htm

[8]Иванова, Аврора, „На следващия ден животът продължава“

http://www.parentland.bg/jivotat-prodaljava/

[9]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.182

[10]Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992, с.75

[11]Иванова, Аврора, „На следващия ден животът продължава“

http://www.parentland.bg/jivotat-prodaljava/

[12]Нютон, Майкъл, „Пътят на душите“, http://regresia.weebly.com/uploads/9/4/9/1/9491100/duite.pdf

[13]Калиновски, Пьотър, „Роднините на умрелия. Мъката от загубата“,

http://www.pravoslavieto.com/books/prehod_bolest_smurt_posle.htm#gen55

[14]Кодекс на труда, издателство „Сиби“, 2007, с.93

[15]Национален статистически институт, http://www.nsi.bg/sites/default/files/files/pressreleases/Population2015_CV8W6X5.pd

[16]Уейс, Брайън, „Вестители от отвъдното“,  duhovno-razvitie.com/knigi/2012/01/07/д-р-брайън-уайс-вестители-от-отвъдното

[17]Юнг, Карл, Густав, „Символи на промяната“, Плевен, 2006г., с.401

[18]Усложнена скръб, http://spoc-s.com/osnova/uploads/

[19]Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992, с.96

[20]Достоевски, Ф. М., С, „Записки от мъртвия дом“, 1981, т.3 в „Събрани съчинения в 12 тома“

[21]Коелю, Паулу, „Вероника решава да умре“, https://chitanka.info/text/2062-veronika-reshava-da-umre

[22]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г.,с.161

[23]Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992, с.148

[24]Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992. С.126

[25]Ницше, Фридрих, „Човешко, твърде човешко“, С, 2001г., с.499

[26]Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992. С.129

-->