Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Скръб - 4.Пътища за лекуване на скръбта

Публикувано: 2017-09-11 23:07:40

4. Пътища за лекуване на скръбта

И съм обърнал нощ на ден,

Денят обърнал съм на нощ –

За тебе сявга нажален…[1]

При срещата със скръбта човекът се стряска – „той се стряска още повече, когато не вижда пътища и средства да се справи със страданието“[2]. Илюзия е, че можем бързо да го овладеем, а всяка илюзия само увеличава трудностите. Път може да се намери само със самопознание, постоянство, спазена мярка към себе си и към заобикалящия ни свят. Животът и смъртта – „не може да има река без два бряга, но най-същественото в нея е течението“.[3] Основното при търсене на пътя е да бъдеш честен спрямо Аза „и мотивите до такава степен, че пълното осъзнаване на пътя до източника става възможно.“[4]

Какъв е пътят на тези, които остават след смъртта на любимия човек? „Съществува и субективният психологически опит, който може в най-голяма степен да бъде убедителен за отделния човек дори и тогава, когато този опит не се споделя от по-широка публика“.[5] Защото често „науката, теологията, философията обезкуражават отделния човек в неговото дирене на пътища за приемане на болката“.[6] Познаването на различните възможни начини за справяне с болката при загубата на близък човек може да ни бъде от полза. Разбира се, „най-напред човек  трябва да приведе сам себе си в ред“.[7] Хората трябва първо да се погрижат за собствената си градина[8]. ШРИ РАМАНА МАХАРАДЖИ в този смисъл напомня: „Помогнете на себе си и ще помогнете на света, за да бъде светът“.[9] Страданието продължава с години, а при поводи и годишнини то е особено силно. Истината е, че ние никога не успяваме да го превъзмогнем. „Около 17% от нас загубват родител преди да навършат 18. Тези хора имат 30-40% шанс да изпаднат в депресия по-късно през живота си. Когато настъпи смъртта, става ни дори по-тъжно, ако умиращият е млад и не е успял да завърши своя живот. Все пак, колкото по-близо сме до починалия, толкова по-дълго продължава скърбенето. Съществува една поговорка: “Когато твоят родител почине, ти загубваш част от миналото. Когато почине детето ти, губиш много от бъдещето[10]. Човек се пречупва, когато Бог отнеме рожбата му. Сега Бог е „суров, брутален, жесток, кървав, адски демоничен…, че не станах богохулник, дължа на своята цивилизованост“.[11]

В опитите си да ме утешат, хората ми казваха, че така било писано. Съдба. Орисия. Какво й пречеше на съдбата бялото лице, с едва забележими лунички, на моя син? Не разбирах. Знаех само, че „за майчината мъка гроб няма“.[12]

Мъката пристига на пристъпи, когато до нас са предметите на починалия, когато пред нас е неговият празен стол, когато сме на места, на които сме били с него, или искали, докато сме там, той да е до нас. Тази мъка се свива като змия и ни задушава. След десетилетия може да стигнем до момент, в който мъката не ни превзема и можем да живеем с нея. „Обикновено едва дълго време след смъртта на един човек ние намираме липсата му за необяснима…Едва нуждата ни научава да почувстваме истински необходимостта от отделния индивид, а сполучливата епитафия е една късна въздишка“.[13] Но понякога страданието ни е застигнало на възраст, когато не разполагаме с десетилетия. Това в най-силна степен се отнася до родители, които са загубили децата си. Колко време ще продължи да ни задушава змията в стомаха ни, колко време ще продължи мъката, зависи, от една страна, на каква възраст сме, от друга, колко ни е бил близък човекът, който си е отишъл от нашия свят, от трета, колко неочаквано смъртта е нахлула в битието ни. Затова някои експерти говорят за седмици, други за месеци, трети за години, а хората, които са минали през болката, могат да говорят за десетилетия. И както казва НИЦШЕ след болката е „изчезнало доверието в живота, самият живот е станал проблем. Но не бива да мислим, че така човек неизбежно ще се превърне в мрачен песимист, в нощен бухал. Все още е възможна дори любовта към живота, само че тази любов е различна. Тя е като любовта към жена, в която се съмняваме“.[14]

Природата го даде на земята,

за да сравниме фалша с красотата.[15]

      Животът ни трябва да започне по някакъв нов начин, в старата форма да вкараме ново съдържание. Съответно „различните методи водят до различни резултати“.[16] Експертите предлагат да започнем с приемането на действителността — любимият е мъртъв и няма да се завърне - изразете скръбта си[17]. Споделените спомени с приятели са добър начин за лекуване на болката. Много хора се чувстват по-добре, когато останат насаме с болката си. „По време на размисъл, медитация или молитва спомените за това кои сме ние в действителност всеки ден постепенно проникват в нас чрез подбрани мисли. По малко и чрез интуицията - въпреки облака на амнезията - пред нас се открива ключът към оправдаване на нашето съществуване.“[18]

Трудно е връщането в ежедневието. Всъщност никой не може да ни научи как да постъпваме в момента. Пътят трябва да открием в откриване на илюзията за решаване на житейската загадка, свързана със смъртта – „Никой, който понася страданията на живота, не може да живее без тази илюзия, както никой не може да живее без сън“.[19]

Когато мислим за мъртвите, ние неусетно проектираме мисли и върху живите. Мостът, по който върви мисълта ни, се строи от самите нас. За да търсиш път и да действаш, трябва да си обзет от илюзии и вяра – „Който стигне до същността на нещата, започва да изпитва отвращение към действието, защото разбира, че нищо не може да измени тяхната вечна и неизменна същност и оскърбително е искането да се свърже разрушеният, разпадналият се на части свят.“[20] Точен пример за това е ХАМЛЕТ. Неговото познание убива действието.

  Теоретично съветът „Скъсайте връзките с починалия, прекратете зависимостта си от него“[21] може да е добър, но когато починалият човек е изпълвал цялото ти съществуване, практически е неприложим. „Ако Вие продължите – казва ЮНГ – изолирано в безкрайността, какъвто и да е подход, дори и такъв, който се е наложил отлично в практиката, ще стигнете до някоя глупост“. Всички решения са временни и не могат да са валидни до безкрай – „Ето защо няма никакъв смисъл да спекулираме върху това какво би станало, ако всички проекции се върнат обратно. Очевидно това е истина, която важи само за съвсем конкретна употреба“.[22]

 Депресията, която е стадий от изживяване на скръбта, е белязана със стигма в нашето общество. Изобщо стигмата тежи върху всички психични болести. „Медици се чудят защо е съвсем в реда на нещата хората да си признават, че имат бъбречни заболявания, високо кръвно и дори рак и спин. Когато им се счупи кракът, веднага отиват на лекар и търсят помощ. А когато им се счупи душата, си мълчат и страдат далеч от чужди погледи. Близките им или отказват да повярват, или ги крият, докато в един миг не се окажат жертви…Ако близките ти потулват тази твоя травма от околните, ако си затварят очите за нея и се правят, че не се е случила, това е, все едно да те оставят да се мъчиш с болка от фрактура. Дори по-лошо, защото душата може да боли повече от тялото“.[23]

Търсейки пътя за лечение на душата си, може да се доверим на интуицията. МУЛДАШЕВ[24] цитира един индийски свами, според когото интуицията е сто процента истина. Разсъждавайки за несправедливостта МУЛДАШЕВ се пита: „Може би Земята, ако приемем, че тя е живо същество, смята хората за нещо като мравки, чиято съдба за нея означава твърде малко?!“ В крайна сметка „науката търси истината, понеже не смята, че я притежава, църквата притежава истината, затова не я търси“[25], а хората притежават своята интуиция, дори не е необходимо да я търсят, просто трябва да й се доверят.

Какво означава да превъзмогнеш раздялата между себе си като субект и близкия като обект на обичта ти. Човек се изправя пред алтернативи, сред които трябва да избира – да си постави нови духовни цели или да изгуби себе си в мъката от раздялата. Да продължиш да обичаш мъртвия, колкото и болезнено да е това, забравяйки за живите, които са до теб или да запазиш любовта – и към живите, и към мъртвите. В търсенето на отговора според Е. ФРОМ „Бог не се намесва ни най-малко…Той оставя човек сам – нека той направи своята история, нека той осъществи своето собствено избавление“.[26] Човек трябва да търси покоя единствено в себе си. „Не се грижете за утре, защото утрешният ден сам ще се погрижи за своето“ – се казва в Евангелието от МАТЕЯ[27]. Скръбта води, от една страна, до необходимостта или човек да реализира вътрешните си резервни сили, или да загине.[28] Хармонията е възможна, ако човекът развие своя разум до степен, в която се освободи от своите ирационални емоции, защото „мирът на човека с природата е нещо повече от отсъствие на борба“, това е осъществяване на единност със света и в самия себе си. Да не забравяме, че „не се прави това, което обичаме“.[29] Трябва да търсим своя път с трудолюбие и благоговение. „Във всяка дреболия, която Вие бихте сторили по посочения начин, ще откривате себе си“.[30]

Човекът започва да търси пътищата, по които да премине, решавайки проблема за скръбта. За целта трябва „да притежава правилния комплект ключове за различните врати“.[31] Най-общо, човекът от Изтока иска да се отърве от страданието, като го отхвърли, човекът от Запада се опитва да го потиска /например с алкохол, наркотици/. „Страданието обаче трябва да бъде преодоляно, а то се преодолява само когато се носи. Това научаваме единствено от разпнатия ХРИСТОС“[32]. Кой път да изберем? Предложихме анкета на 6 души, на различна възраст, пол националност,  които трябваше да отговорят на този въпрос. Те трябваше да съберат в единица своя път. Идеята за носенето на страданието, се приема от всички. Трудността в случая не е в приемането на идеята, а в практическото й осъществяване. До потискане на страданието, чрез заместването му /например с алкохол или наркотици/ стигат тези, които искат да се самозабравят.

     На средната планета малкият принц на Екзюпери среща един пияница:

  • Какво правиш ти? – каза той на пияницата, когото завари настанен мълчаливо пред една редица празни и друга редица пълни бутилки.
  • Пия – отвърна мрачно пияницата.
  • Защо пиеш? – попита го малкият принц.
  • За да забравя – отговори пияницата.[33]

 „Победата над смъртта е невъзможна в космическото време. Настоящето е неуловимо, защото се разпада на минало и бъдеще, унищожава миналото, за да бъде то унищожено от бъдещето. В космическото време царството на живота е подчинено на смъртта, макар че силата, раждаща живот, е неизчерпаема. Космическото време е смъртоносно не за рода, а за личността, то не иска да знае за личността и не се интересува от нейната съдба“.[34] Но човекът е същество, което живее в няколко измерения във времето, той е част и от историческото време, съответно част от паметта на рода. Според БЕРДЯЕВ екзистенциалното време на човека най-добре може да се символизира не с кръг, не с линия, а с точка. Защото е вътрешно време и неговата безкрайност е качествена /а не количествена/. Вътрешното време на човека не подлежи на математически операции – не се дели, не се умножава и т.н. Може би страданието в човешкия живот идва от това, че е приковано към математическото време и може да изглежда безкрайно в количествен аспект. Може би трябва да извадим страданието от изчисляемото време. Математическата безкрайност е илюзорна, а вътрешното ни време е просто точка. При всички случаи ще се чувстваме по-добре, ако приемем, че „съществува един грандиозен замисъл за живота и за това, което е след него“.[35]

Безпомощността пред смъртта и пред времето кара хората да се удавят в самосъжаление – „От другите не можем да очакваме нищо – как биха могли те да проявят състрадание към един нещастник и безволев човек, към някой, който е загубил собствения си облик и сам се смята за изгубен“.[36] Алкохолният делириум не може да заглуши болката. Самоунищожението чрез заместване на страданието е неуспешен опит на живия да се откъсне от разума си. В опиянението си иска да забрави мъката, болката и света, но всъщност изгубва себе си. Затова „дремещото в утробата на теоретическата култура зло започва малко по малко да всява страх в модерния човек, който, за да отклони грозящата го опасност, посяга със свито сърце към набраните в съкровищницата на опита му средства, без сам да е твърде уверен в тях, докато прозре последиците за личната си съдба…“[37]

Трябва, необходимо е да вярваме, че отвъд ще срещнем пак човека, когото обичаме. Може би точно върху тази вяра е построена тезата за безсмъртието, тезата, че „един човек, когото обичаш с цялото си същество, не се оттегля в смъртта“.[38] В една недостъпна за познанието и вероятно недействителна сфера продължава да живее очакването на човешката обич, че след кратко време, след нищожно малък период на раздяла, ние отново ще се намерим, някъде отвъд човешкото знание. Това крепи живите, останали след мъртвите. Бих искала да мога да кажа като Лиса Уилямс: „идеята, че някой е мъртъв, не съществуваше в моята реалност“.[39]

Борейки се с болката, трябва да променим битието си. Промяната е опазване, защото „всичко младо някой ден остарява, всяка хубост увяхва, всеки огън изстива, всеки блясък изчезва и всяка истина става куха и банална. Тъй като всички тези неща веднъж са добили форма, а всички форми подлежат на развитието на времето, те остаряват, боледуват, разпадат се – ако не се променят….изчезващите форми ще се изградят наново, а една истина е валидна дълготрайно само когато се променя…“[40] Д-р МАЙКЪЛ НЮТОН съветва: „Мисля, че когато молите за помощ своята висша духовна сила, е най-добре да не изисквате незабавна промяна. Нашият успех в живота се основава на планирането, но ние наистина имаме алтернативни пътеки, от които можем да изберем, за да постигнем определена цел. Предлагам ви, когато търсите напътствие, да помолите за помощ само за следващата стъпка в живота ви. Когато го направите, бъдете готови за неочаквани възможности. Имайте вяра и смирение, за да се отворите към множеството пътища за разрешаването на проблемите.“[41] И още нещо: „сега единственото правило е отсъствието на всякакви правила“.[42] Бъдещето на решенията ни са взети в настоящето. Освен това „всеки трябва да открие най-добрия за него начин да издържа на ударите и да се върне към борбата с нови сили. Опитът да зачеркнеш неуспеха и да го забравиш, всъщност е рецепта за повтаряне на грешките“.[43] Разглеждайки книгата на МАЙКЪЛ ТАМУРА „Отговорът си ти“, КАМЕЛИЯ ХАДЖИЙСКА[44] пита: „Защо е толкова  трудно да оставим болката или проблема просто да бъдат? Най-често, защото се страхуваме, че ако не направим нещо за това, ще останем с него завинаги“.

Според юнгианците най-добрата реакция на скръбта е да имате „много различни нагласи и да кажете „засега изглежда като че ли“. Така давате на външната проява адекватна теоретична интерпретация, но оставяте вратата отворена и за други. Никога няма да знаете колко дълго ще продължи… или дали нивото на интерпретация е най-доброто“.[45] Тази реакция предполага готовност да се изостави всеки начин на тълкуване, всяка теория или хипотеза, ако инстинктът ни предупреждава, че към настоящия момент това вече не е „истина“ за нас.

 


[1]Яворов, П.К., „Лирика“, „Сонет“, С.1985г.

[2]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.192

[3]Толев, Ваклуш, „История на религиите“, С, 1992, с.156-157

[4]Нютон, Майкъл, „Пътят на душите“, http://regresia.weebly.com/uploads/9/4/9/1/9491100/duite.pdf

[5]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.27

[6]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.138

[7]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.194

[8] /по метафората на Волтер в „Кандид“ – „Всеки да си копае в собствената градинка“/

[9]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.194

[10]Д-р Клей Тъкър-Лад, „Тъжните моменти от нашия живот“,

http://www.psychology-bg.com/texts/sadtimes.htm

[11]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.126

[12]Генова, Виктория, „За майчината мъка гроб няма“, С, 1978

[13]Ницше, Фридрих, „Човешко, твърде човешко“, С, 2001г., с.381

[14]Ницше, Фридрих, „Раждането на трагедията и други съчинения“, , С, 1990, с.361

[15]Шекспир, Сонети, С., 1971, с.68

[16]Фром, Ерих, „Догмата за Христос“, С, 2005, с.10

[17]Д-р Клей Тъкър-Лад, „Тъжните моменти от нашия живот“,

http://www.psychology-bg.com/texts/sadtimes.htm

[18]Нютон, Майкъл, „Пътят на душите“, http://regresia.weebly.com/uploads/9/4/9/1/9491100/duite.pdf

[19]Паси, Исак, Предговор към Ницше, Фридрих, „Раждането на трагедията и други съчинения“, , С, 1990, с.31

[20]Паси, Исак, Предговор към Ницше, Фридрих, „Раждането на трагедията и други съчинения“, , С, 1990, с.22

[21]Д-р Клей Тъкър-Лад, „Тъжните моменти от нашия живот“,

http://www.psychology-bg.com/texts/sadtimes.htm

[22]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.173

[23]Кодинова, Елена, „Върху психично болните у нас има тежка стигма“, http://reader.blog.bg/novini/2011/01/30/dushata-moje-da-boli-poveche-ot-tialoto.676356

[24]Мулдашев, Ернст, „Трагичното послание на древните“, http://www.virtualnabiblioteka.com/images/upload/books/Drugi/mul_poslanie.pdf

[25]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.62

[26]Фром, Ерих, „Догмата за Христос и други есета“, „Пророческата идея за мира“, С, 2005

[27]Мат.6:26-34

[28]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.48

[29]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.30

[30]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.33

[31]Нютон, Майкъл, „Пътят на душите“, http://regresia.weebly.com/uploads/9/4/9/1/9491100/duite.pdf

[32]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.33

[33]Екзюпери, Антоан дьо Сент, „Малкият принц“, https://chitanka.info/text/2102/9#textstart

[34]Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992, 259

[35]Нютон, Майкъл, „Пътят на душите“, http://regresia.weebly.com/uploads/9/4/9/1/9491100/duite.pdf

[36]Древерман, Ойген, „Същественото е невидимо“, Леге Артис, 2005, с.31

[37]Ницше, Фридрих, „Раждането на трагедията и други съчинения“, , С, 1990, с.152

[38]Древерман, Ойген, „Същественото е невидимо“, Леге Артис, 2005, с.76

[39]Уилямс, Лиса, „Животът на душата“, /www.book.store.bg/p97040/zhivotyt-na-dushata-lisa-uiliams.html

[40]Юнг, Карл, Густав, „Символи на промяната“, Плевен, 2006г., с.495

[41]Нютон, Майкъл, „Пътят на душите“, http://regresia.weebly.com/uploads/9/4/9/1/9491100/duite.pdf

[42]Каспаров, Гари, „Животът като партия шах“, Милениум, 2007

[43]Каспаров, Гари, „Животът като партия шах“, Милениум, 2007

[44]Камелия Хаджийска, Кога започва лечението“, http://espirited.com

[45]Мари-Луиз фон Франц, „Мотиви на избавлението, Леге Артис, 2007

-->