Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Скръб - 4.1.2.Будизъм

Публикувано: 2017-09-11 23:11:04

4.1.2.Будизъм

Към настоящия момент тази религия се изповядва от 600 млн. народ. Възникнала е преди около 2 500 години. Смята се, че БУДА „носи своята опитност от своите 550 прераждания“.[1] Казват, че неговата аура се е разпространявала 500 на 500 метра. Страданието според БУДА включва немощта, бедата, безжизнеността и просенето.

СИДХАРТА /БУДА/ напуска своя дом след разговор с баща си. Бащата иска да му остави трона на своето велико царство, а БУДА търси отговор на въпроса за страданието. Той иска от своя баща четири неща: 1/ дай ми младост, която да не води до старост; 2/Дай ми непроменливо здраве; 3/дай ми неувяхваща красота, която смъртта да не ми отнема; 4/дай ми вечен живот без страдание. От този разказ започва историята на будизма.

По късно на своите ученици БУДА ще открие четири истини: 1/всеки, който се е родил, страда; 2/раждането се причинява от желанието на тялото; 3/самото съвършенство може да отрече страданието; 4/пътеката към освобождаването е осмичен път – правата вяра, правилното решение, праведната дума, съвършеното деяние, живот без страсти, благороден стремеж, правилно мислене, задълбочено размисляне и без „ашока“. Думата „ашока“ означава „без скръб“ на санскрит.[2] Според ТОЛЕВ будизмът е „идеята за човечеството в страдание и нуждата от богове за избавлението… а будизмът търси Пътя, който трябва да извървим, за да смъкнем тази дреха на смутената ни душа“. [3] Няма я християнската идея за грехопадението, което е родило смъртта, при будизма животът носи смъртта в себе си. Смъртта и живота са едно цяло, „при което смъртта е начало на нова „глава“ от живота“.[4] Променящите се преходни реалности се наричат „бардо“, което е междинното състояние между смъртта и прераждането. Тибетският будизъм разделя съществуването на четири бардо: 1/живот – естественото бардо; 2/умиране и смърт – болезненото бардо; 3/след смъртта – сияйното бардо на дхармата; 4/прераждане – кармическото бардо на възникването. „Тибетската книга на мъртвите“ е предавана на поколенията устно и е била записана около VIII век. Дълго време е пазена в тайна. Тя е имала две задачи. От една страна, е помагала на умиращите да запазят съзнание, от друга, е помагала на живите да са позитивни и да не задържат с любовта и привързаността си душите на мъртвите. За да се постигнат тези задачи, книгата проследява етапите, през които минава душата след физическата смърт на тялото. В „Тибетска книга за живота и смъртта“ РИНПОЧЕ[5] разказва за своята първа среща със смъртта и разсъждава за голямото значение на духовното възпитание в такива дни на изпитание: „На седемгодишна възраст имах възможност да се докосна до огромната сила на традицията, част от която ми предстоеше да стана, и започнах да разбирам целта на духовното обучение. То бе дало на Самптен способността да приеме смъртта, ясно да разбере, че страданието и болката са само част от един дълбок естествен процес на пречистване. То бе дало на учителя ми пълни познания за същността на смъртта и прецизна „технология“ за превеждане на хората през нея. Пхоуа е техника на водене на съзнанието в момента преди смъртта и съответно „има много начини за осъществяване на тази техника“. Книгата на РИНПОЧЕ е наречена „нещо средно между жив учител и книга“ и е помогнала на много хора да преодолеят страданието, свързано със смъртта на близките им. Тя издига посланието „да размишляваме спокойно, отново и отново, да си дадем сметка, че смъртта е истинска и идва без предупреждение“ и още „Което е родено, ще умре, което е събрано, ще се разпръсне, което е натрупано, ще се изразходва, което е построено, ще се разруши, и което е било високо, ще стане ниско“. В предисловието, което Негово Светейшество ДАЛАЙ ЛАМА прави към книгата на РИНПОЧЕ[6], четем: „Като будист аз разглеждам смъртта като нормален процес - реалност, която приемам и за която зная, че неизбежно ще настъпи, щом пребивавам в това земно съществуване. След като съм наясно, че не мога да я избегна, не виждам смисъл да се тревожа заради нея. Мисля за смъртта като за смяна на остарели и износени дрехи, а не я приемам като някакъв абсолютен край“.                           

ДАЛАЙ ЛАМА казва, че: „Страданието ви се дължи на вашата собствена карма и при всички случаи, в този живот или по-нататък, ще трябва да понесете последствията от тази карма, освен ако не успеете по някакъв начин да я пречистите. В този случай е по-добре да преживеете кармата си в този, човешкия живот, когато имате повече възможности да понесете това по-добре, отколкото, да кажем, едно безпомощно животно, което би страдало още повече.[7]

От гледна точка на будизма духовното състояние по време на смъртта е важно. От кармичните сили зависи кога и къде ще бъдем преродени[8]. Има една тибетска история за МИФАМ, която илюстрира мисленето на хората от Тибет. МИФАМ е сравнен от РИНПОЧЕ с ЛЕОНАРДО да ВИНЧИ. Казват, че изобретявал различни неща /часовник, самолет/, а после разрушавал изобретеното, защото не искал то да го отвлича от същественото. Външните комфортни условия на живот могат да станат цел и смисъл на живота, да ни накарат да забравим от какво наистина имаме нужда /хляб, дреха, покрив/. Ето думите, с които тибетският учител ДУДЖОМ РИНПОЧЕ[9] утешава една страдаща жена: „Виждате ли, всички ще умрем. Това е само въпрос на време. Просто някои от нас умират по-рано“. Приемането на смъртта според будистите променя отношението към живота, разкрива тяхната взаимообвързаност и дава възможност за изцеление.

 „Разбира се – казва ЮНГ, - че е изключено някога да намерим доказателство за безсмъртието на душата“.[10] ЛЕСИНГ също пита: „Защо да не се появявам на този свят толкова пъти, колкото пъти съм способен да усвоя нови знания, нови сръчности? Толкова ли много отнасям отведнъж, та да не си струва да се появя отново“.[11] Съвременният свят е зает с второстепенните неща, в него няма място за тишина и неподвижност, той е изпълнен с шум и активна дейност. Погледът навътре в нашето „Аз“ ни ужасява, решаваме, че просто „сега“ нямаме време за такъв поглед. И както казва РИНПОЧЕ: „Понякога, дори ако вратата на затвора е отворена, затворникът предпочита да не бяга“.[12] А към своята вътрешна природа според будистите можем да се върнем само в тишината на медитацията, която в своята същност е отвеждане на човешкия ум в своя дом. Необходима е и нагласата да не се привързваме. Когато към нищо и никого не си привързан, съответно няма как да скърбиш. Казват, че БУДА е преподавал 84 000 метода за укротяване на негативните емоции. Състраданието трябва да е активно. В тибетската иконография Авалокитешвара - БУДА на състраданието - често се изобразява като същество с хиляда очи, виждащи страданието във всички ъгълчета на Вселената, и с хиляда ръце, готови да предложат помощ и в най-отдалеченото й кътче[13].

Будистката традиция развива система от практики за състрадание. Такава например е практиката Тонглен, която се свежда до даване и получаване. Сърцето, според тази практика, трябва да е отворено за страданията на другите и затворено за самовъзхищението. ГЕШЕ ЧЕКХАВА, който е живял през XIII век в Тибет събира практиката Тонглен в няколко думи: „Давай цялата печалба и победите на другите, вземай цялата загуба и пораженията за себе си“. Има много истории за състраданието, свързани с Буда.[14] Историята на МАХАСАТВА, който дал тялото си на тигрицата „не е жестокост, а е процес на светлина на знанието. Никой не бива да си затваря очите, че няма смърт“[15]. Пробуждането на състраданието преминава през няколко стъпки: 1/Любяща доброта – отпушване на извора; 2/Състрадание – да смятаме себе си еднакви с другите; 3/Състрадание – да сменим мястото си с другите; 4/Събуждане на състрадание с помощта на близък; 5/Медитиране върху страданието; 6/Насочване на състраданието.

Будистите приемат мисълта, че човешкият живот може да приключи във всеки миг. Те може вечер да гасят огъня, защото не се знае дали ще са живи сутринта и дали ще им трябва. Една легенда за ЖИКМЕ ЛИНГША, отшелник, разказва, че до килията му имало река. За да я прекоси, му трябвали големи усилия. Негови ученици му предложили да построят мост, но той отказал с думите: „Каква полза от това? Кой може да каже дали ще съм жив, че да спя тук утре вечер?“[16]

Друга основна идея на будизма е, че само в ума и никъде другаде се намират и животът, и смъртта. Умът е създателят на човешките преживявания – на щастието, страданието и скръбта. Принципът за непрекъснатостта на съзнанието е в основата на будистката идея за прераждането. Кармата на Запад се разбира като предопределение, съдба, но за будистите тя е ненарушим закон за причините и следствията. Буквално „карма“ е действие. Нашите действия винаги водят до определени резултати, които се отразяват в следващите прераждания. „Следователно кармичната съдба означава, че ние не сме просто въвлечени в събития, върху които нямаме контрол. Това означава също, че ние имаме уроци и отговорности, определени ни от кармата.  Едно от ценните послания на „Фауст“ /Гьоте/ всъщност е това, че имаме свобода на избор, но носим отговорност за нашите действия. Законът за причините и следствията от нашите действия винаги е съществувал… Но каквото и да ни се случи в живота, важното е да разберем, че нашето щастие или болка не са свидетелство нито за благословия, нито за измяна от страна на един Бог-свръхдуша …Ние сме творците на собствената си съдба“.[17] В този смисъл на въпроса „Какво става със съзнанието на човек, който извърши самоубийство?“ ДИЛГО КХИЕНТСЕ РИНПОЧЕ[18] отговаря: „Когато човек се самоубие, съзнанието му не може да направи нищо, освен да следва отрицателната си карма, при това не е изключено и някой зъл дух да улови и обладае жизнената му сила. В случай на самоубийство съзнанието на самоубиеца може да бъде освободено от могъщ учител, който трябва да прибегне до някои специални техники, като огнени церемонии и други подобни.“[19]

В „Тибетска книга за живота и смъртта“ откриваме интересния разказ за Криша Готами, която била млада жена, живяла по времето на БУДА. Тя се опитвала да се справи със скръбта по първородното дете: „Съсипана от скръб, жената стиснала в ръце малкото телце и тръгнала по улиците, молейки всеки срещнат да й даде лекарство, което да съживи детето й. Някои не й обръщали внимание, други й се смеели, трети я смятали за луда. Най-накрая срещнала един мъдрец, който й казал, че Буда единствен на света може да извърши чудото.

Тя отишла при Буда, положила тялото на детето си в краката му и разказала историята си. Буда я изслушал с безкрайно състрадание и рекъл:

- Има само един начин да излекуваш страданието си. Иди в града и ми донеси горчичено семе от къща, в която никога не е имало смърт.

Окрилена от надеждата, Криша Готами веднага тръгнала за града. Спряла още пред първата къща и помолила:

- Буда ми каза да му занеса горчичено семе от къща, в която никога не е имало смърт.

- Много хора са умирали в тази къща - отговорили й. И тя отишла в следващата.                                          

- В семейството ни е имало безкрайно много смърт - казали и там. И също така в третата и четвъртата, докато не обиколила целия град и не се убедила, че условието на Буда е неизпълнимо.

Тя се простила с детето си и го погребала, а след това отишла при Буда.

- Донесе ли горчичено семе? - попитал той.

-  Не - отвърнала жената. - Започвам да разбирам урока, който се опитваш да ми дадеш. Скръбта ме направи сляпа и си помислих, че само аз съм пострадала от ръцете на смъртта.

- А защо тогава се върна? - попитал Буда.

-  За да те помоля да ме научиш каква е истината — отговорила тя. -Истината за смъртта, какво може да има отвъд нея и коя част от мен, ако има такава, няма да умре.

Буда започнал да я поучава:

-  Ако искаш да научиш истината за живота и смъртта, трябва непрекъснато да мислиш за това, че във Вселената има само един закон, който никога не се променя, и той е, че всичко се променя и че всички неща са преходни. Смъртта на твоето дете ти помогна да видиш, че царството, в което живеем - самсара - е океан от непоносимо страдание. Има един, само един път, който води навън от непрекъснатия кръг на раждане и смърт в самсара... Това е пътят към освобождаването. Понеже сега заради болката си ти си готова да учиш и сърцето ти се отваря за истината, аз ще ти я покажа.

Криша Готами коленичила пред Буда и после го следвала до края на дните си.“[20]

Историята идва с ясното послание, че смъртта трябва да се приеме. За последователите на будизма да се научиш да живееш, означава да се научиш да се отказваш - „И в това е трагедията и иронията на стремежа ни да задържим всичко - не само е невъзможно, но ни причинява същата онази болка, която се мъчим да избегнем.“[21]  Според БУДА само този, който е победил желанията в себе си, е успял да победи страданието. Будистите не пренасят в жертва животни, Буда казва: „Аз принасям животното в Мене в жертва“.

Човешката склонност към привързване е в основата на всички страдания. В същото време сме отговорни не само за сегашния ни живот, но и за бъдещите си прераждания. „Тибетска книга за живота и смъртта“ напомня:

Колкото радост има на този свят,

всичката идва от желанието другите да са щастливи;

А колкото страдание има на този свят,

всичкото идва от желанието аз да съм щастлив“.

Тези редове обясняват неумолимия закон за кармата, според който, ако вредим на другите, вредим на себе си и обратно, ако помагаме на другите, помагаме на себе си[22]. За справянето с голямата скръб можем да си помогнем, използвайки философията на ДАЛАЙ ЛАМА: „Няма нужда от храмове, няма нужда от сложна философия. Нашият собствен ум, нашият собствен мозък е нашият храм. Моята философия е добротата." Тартьон СОГИАЛ, тибетски мистик, казва, че не се впечатлява, ако някой може да превърне пода в таван или огъня във вода. Истинско чудо според него е, ако успее да се освободи дори от едно-единствено негативно чувство[23].

Страданията, които изпитваме в настоящия си живот, са отражение на миналата карма. Ако приемем това, сегашните ни страдания не означават неуспех или наказание, няма нужда и от самообвинения за тях. На болката според будизма трябва да се гледа като на резултат от минала карма. Според тях: „Страданието е метлата, която прочиства цялата отрицателна карма“. Кармата за някои хора е претекст да не оказват помощ на скърбящия, защото смятат, че това си е неговата карма и трябва да си я изстрада сам. Други заобикалят човечността, като твърдят, че не могат да се намесват в чуждата карма. Тибетските монаси приемат, че за много от нас кармата е да помогнем на страдащите, на скърбящите. Съответно в тибетската традиция не се празнуват рождените дни на учителите, а се празнува тяхната смърт, защото тя е моментът на крайно просветление.

В своята скръб ние не трябва да забравяме, чечовешкият живот е уникален и че притежава потенциал, за който дори и не подозираме. Ако пропуснем възможността да се променим, която ни предоставя този живот, може да мине наистина много време, докато ни се предостави друг. Представете си една сляпа костенурка, която плува в дълбините на океан с размерите на вселена. На повърхността плува дървен кръг. Веднъж на всеки сто години костенурката излиза на повърхността. Будистите смятат, че да се родиш отново човешко същество е по-трудно, отколкото за тази костенурка, при излизането си, случайно да промуши глава през дървения кръг“.[24]

    Около фигурата на БУДА кристализират много религиозни системи, защото той е единственият божествен човек, символ на цялостната личност. „Ако проучите будизма – казва МАРИ-ЛУИЗ фон ФРАНЦ – в по-късните му стадии, ще видите, че БУДА се е превърнал в централна представа на една колективна религиозна организация…“.[25] Интересът към будизма на Запад и в САЩ през последните години се засилва РИНПОЧЕ цитира известния американец ХЕНРИ ФОРД: „Приех теорията за превъплъщението, когато бях на двадесет и шест. Религията не ми предлагаше нищо такова. Дори и работата не ме удовлетворяваше напълно. Работата е напразна, ако не можем да приложим натрупания през живота опит в следващия живот. Когато открих превъплъщението... времето повече не беше ограничено. Вече не бях роб на стрелките на часовника... иска ми се да споделя и с други спокойствието, което може да ни даде този възглед за живота.“ Научните изследвания от последните години насочват към някои от фундаменталните идеи на будизма. В „Безкрайното съзнание“ ПИМ фон ЛОМЕЛ, кардиолог, прави изводи от научно изследване върху преживявания, граничещи със смъртта. Според него: „изключително вероятно е смъртта да е просто един преход към друга форма на съзнанието. Това мое мнение е подкрепено от редица достоверни разкази за контакт със съзнанието на починали хора и постмортални преживявания“.[26] ЮНГ също казва: „Нашият живот не е създаден само от нас. В по-голямата си част той възниква от източници, които остават скрити за нас. Съществува нещо такова като кармата“.[27]

Будистите смятат, че можем да помогнем на своите мъртви близки и помагайки им, да помогнем на себе си да преживеем скръбта от раздялата с тях. През първите три седмици мъртвият има силна връзка с настоящия живот, макар че „Никога не е късно да се помогне на мъртвия, без значение преди колко време е умрял. Човекът, на когото искаме да помогнем, може да е умрял и преди сто години, въпреки това практиката ни ще му бъде от полза.“[28] Искрената ни молитва е в помощ на мъртвия, а колкото е по-голяма любовта ни към него, толкова по-голяма ще бъде силата на молитвата ни. От полза за него е дори само да насочим добри мисли към него. „Хора, чиято смърт е била внезапна и насилствена, имат особено голяма нужда от помощ. Жертвите на убийства, самоубийства, злополуки или войни много лесно могат да попаднат в капана на страданията, терзанията и страховете си или да бъдат оковани в самото преживяване на смъртта, така че да не могат да преминат през процеса на прераждането…Представете си, че тази светлина озарява мъртвия, че го пречиства напълно, че го освобождава от объркаността и болката в смъртта, че му носи вечен покой. След това си представете - с цялото си сърце и ум - че умрелият се разтваря в тази светлина и съзнанието му, излекувано и освободено от всички страдания.“ Освен молитви, в помощ на мъртвите можем да проявяваме благотворителност в тяхно име, да подпомогнем духовни и хуманитарни проекти, да палим светилници, да създаваме произведения на изкуството. Предпочитан метод в Хималаите е спасяването на животни, предназначени за клане. С такива благотворни дела помагаме на мъртвия да постигне по-добро прераждане в следващия си живот.

   Мъртвите според будизма са ясновидци и когато загубим близкия си, трябва да внимаваме да не го нараним с поведението си. В новото си състояние той вижда близките, които е оставил, чете мислите им. Ако усети, че те не изпитват любов към него, той ще изпита болка, разочарование. А тези чувства могат да го тласнат към неблагоприятно прераждане. Ако вижда любимите си същества да тъгуват, той също изпитва тъга. Будистката традиция учи, че мислите и поведението на живите могат да влияят на бъдещето на мъртвия. За покоя на мъртвия е важно хармоничното отношение с живите. Една година след смъртта близките правят церемония, за да се отбележи прераждането на покойния.

  Цялото общество в Тибет оказва духовна и материална помощ на близките на покойния. То никога не трябва да се чувства изоставено. Опечалените са насърчавани да направят нещо за мъртвия, да изпълнят желанията и амбициите му, да продължат проектите, които са му били скъпи. „Да окажем помощ на човек, току-що загубил свой близък, е много трудна задача и за нея са нужни цялото ни търпение и чувствителност. Трябва да прекараме известно време с този човек, да го оставим да говори, да слушаме мълчаливо, без да даваме оценки, когато излага пред нас най-съкровените си спомени или отново и отново си припомня подробностите около смъртта. Най-важното е в този момент на най-голяма тъга и болка в живота на човек просто да бъдем край него. Трябва да направим така, че винаги да може да ни намери, дори и когато ни се струва, че няма нужда от нас.“[29] Траурът е нещо продължително и мъчително, мъката се връща циклично.

 Разпространена будистка практика, която помага в моменти на скръб и която носи облекчение и утеха, е тази на учителя Падмасамбхава. Тя дава сили да преживеем скръбта, за да продължим да живеем. Условие, за да има резултат от тази практика, е наистина да искаме помощ. Наричат тази практика „сърдечна“. Моментите в нея са: 1/Призоваване /призовава се просветлено същество, в което вярвате и се търси състраданието, силата и благодатта, която притежава/; 2/Вик /С цялото си сърце му разкажете за болката и страданието си. Плачете и молете за помощ. Вярвайте, че наистина има някой, който чува вашия вик, обича ви и не ви съди/; 3/Изпълване на сърцето с блаженство /Представете си, че съществото, което сте извикали, ви отговаря със състрадание, мъдрост и любов. Представяйте си това същество като светлина, като слънце. Извадете страданието си навън, молете за помощ. Започнете да чувствате страданието си в тази светлина като блаженство/; 4/Помощ за мъртвите/ Повтаряйте тази практика отново и отново, докато страданието ви се превърне в покой. После изпратете светлината на своето състрадание към любимия човек, който вече не е до вас. Това е особено важно за хора, които са си отишли от нашия свят със внезапна смърт. По този начин техните страдания ще се превърнат в покой. Бъдете уверени, че сте в състояние да помогнете на мъртвия. Резултатите няма да дойдат веднага. Нужно е време. Във времето, когато страдат, хората са най-открити, най-уязвими, но могат да превърнат своята откритост в сила. От страданието и скръбта не можем да избягаме, но може да го превърнем в състрадание и в мисъл, насочена към доброто на останалите живи, които градят нашата връхлетяна от буря вселена. Скръбта може да ни научи на състрадание, защото собствената ни болка помага да разберем чуждата. Ако се опитваме да бягаме от страданието, ще страдаме още повече. Излизането сред природата също е начин за успокояване. Можем да съзерцаваме водопад, езеро, дървета и цветя. Сълзите ни могат да се разтварят във течащата вода, която е вечна. Четенето на текстове, посветени на скръбта също пречистват душата. В тях има мъдрост, която може да донесе утеха. Разпространена будистка практика е довършването на незавършените дела на нашия любим човек. Според будизма човек може да се отрече от любовта с клетва, за да предотврати мъката от смъртта, от преходността – „Който не обича нищо, пред лицето на смъртта не ще го споходи жал за нищо. Подобно учение звучи мъдро, но лишава живота от неговия смисъл“ [30] - заключава ДРЕВЕРМАН.

   Често религиозните хора стават съдници както на собствените си дела, така и на делата на другите и не спират да злословят за греховете на човечеството. НИЦШЕ напомня, че „светец, който запазва за себе си греховете, а на другите предоставя добродетелите, никога не е живял, както и онзи, който по повелята на Буда криел от хората добрите си дела и им разрешавал да видят само лошите“.[31]

 


[1]Толев, Ваклуш, „История на религиите“, С, 1992, с.173

[2]ашока, https://bg.wikipedia.org/wiki

[3]Толев, Ваклуш, „История на религиите“, С, 1992, с. 183, 187

[4]Ринпоче Согиал, „Тибетска книга за живота и смъртта“,  www.spiralata.net/s.php?SearchType=1&find=согиал

[5]Ринпоче Согиал, „Тибетска книга за живота и смъртта“,  www.spiralata.net/s.php?SearchType=1&find=согиал

[6]  Согиал Ринпоче – роден в Тибет, отгледан като син от един от най-почитаните духовни учители на столетието Джамянг Кхиентсе Чьокий Лодрьо. След смъртта на Джамянг Кхиентсе Согиал Ринпоче продължава да учи при двама други основни учители - Дуджом Ринпоче и Дилго Кхиентсе Ринпоче, които го вдъхновяват в работата му на Запад. През 1971 г. заминава за Англия, където изучава сравнително религиознание в Кеймбриджкия университет. Започва да преподава през 1974 г. и оттогава все по-често го търсят в Западна и Източна Европа, Съединените щати, Австралия и Изтока. Ринпоче смята, че задачата на неговия живот е да пренесе и разпространи мъдростта на Буда сред Западния свят, като предлага обучение в идеите, очертани в „Тибетска книга за живота и смъртта".

[7]Ринпоче Согиал, „Тибетска книга за живота и смъртта“, https://www.book.store.bg/p3666/tibetska-kniga-za-zhivota-i-smyrtta-sogial-rinpoche.html

[8]Един текст обяснява: „Пътят, по който съзнанието напуска, определя бъдещото прераждане. Ако то напусне през ануса, прераждането ще стане в Сферата на ада; ако напусне през гениталиите - в Сферата на животните; ако напусне през устата - в Сферата на гладните духове; ако напусне през носа - в Сферата на хората и духовете; ако напусне през пъпа - в Сферата на „боговете на желанието"; ако напусне през ушите - в Сферата на полубоговете; ако напусне през очите - в Сферата на боговете с форма; и ако напусне през горната част на главата (четири пръста над началото на косата) - в Сферата на боговете без форма. Ако съзнанието напусне през короналната чакра, съществото ще се прероди в Девачен - западния рай на Амитаба." В Lama Lodo, Bardo Teachings (Ithaca, NY: Snow Lion, 1987), p. 11

[9] Дуджом Ринпоче (1904-1987) - един от най-изтъкнатите тибетски йоги, учени и учители по медитация. Смятан за жив представител на Падмасамбхава, той е плодовит писател и откривател на „съкровищата", които е скрил Падмасамбхава.

[10]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.26

[11]Лесинг, Готхолд, Ефраим, „Избрани съчинения“, „Лаокоон или за границите на живописта и поезията“.С, 1971, с.450

[12]Ринпоче Согиал, „Тибетска книга за живота и смъртта“, https://www.book.store.bg/p3666/tibetska-kniga-za-zhivota-i-smyrtta-sogial-rinpoche.html

[13]Ринпоче Согиал, „Тибетска книга за живота и смъртта“, https://www.book.store.bg/p3666/tibetska-kniga-za-zhivota-i-smyrtta-sogial-rinpoche.html

[14]Буда разказва за едно от преражданията си преди да постигне просветление. Велик император имал трима синове, най-малкият от които бил Буда, наречен Махасатва. Махасатва по природа бил състрадателно и обичливо дете и смятал всички живи същества за свои деца.                                 

      Един ден императорът и придворните устроили пиршество в гората, а принцовете отишли да играят наблизо. Скоро попаднали на току-що родила тигрица, която била толкова изтощена от глад, че била готова да изяде малките си. Махасатва попитал братята си:

- Какво яде тази тигрица?

- Само прясно месо и кръв - отговорили те.

- Кой би й дал собствената си плът и кръв, за да я нахрани и да спаси живота на малките?

- Кой наистина? - попитали братята.

Махасатва се развълнувал дълбоко от бедата на тигрицата и малките й и се замислил: „Толкова дълго скитам без полза в самсара, живот след живот, без да направя нищо, за да помогна на другите, заради желанието, гнева и неведението си. Най-после ми се предоставя истинска възможност."

Братята му тръгнали да се прибират при семейството си, а Махасатва им казал:

- Вие двамата вървете. Аз ще дойда след малко.

Приближил се тихо до тигрицата и легнал пред нея, за да й предложи тялото си за храна. Тя го погледнала, но била толкова слаба, че дори не била в състояние да отвори уста. Тогава принцът намерил остра пръчка и се наранил с нея. Кръвта потекла, тигрицата започнала да я ближе, докато събрала достатъчно сили, за да го изяде.

Махасатва дал тялото си на тигрицата, за да спаси живота на малките й, и заради състраданието си бил прероден в по-висша сфера, като продължил да се приближава към просветлението и към прераждането си като Буда. С действието си той помогнал не само на себе си - силата на състраданието му пречистила и кармата на тигрицата и малките й, дори и кармическия дълг, който имали към него за това, че спасил живота им по този начин. Поради силата си този акт на състрадание създал връзка между тях, която продължила далеч в бъдещето. Според преданието тигрицата и малките й, получили плътта на Махасатва, се преродили като първите ученици на Буда - първите, които получили учението му, след като достигнал просветление. Колко добре илюстрира това предание силата на състраданието!

[15]Толев, Ваклуш, „История на религиите“, С, 1992, с.23

[16]Ринпоче Согиал, „Тибетска книга за живота и смъртта“, https://www.book.store.bg/p3666/tibetska-kniga-za-zhivota-i-smyrtta-sogial-rinpoche.html

[17]Нютон, Майкъл, „Пътят на душите“, http://regresia.weebly.com/uploads/9/4/9/1/9491100/duite.pdf

[18]Ринпоче — титла, изразяваща уважение, която означава „скъпоценен" и се дава на почитаните тибетски учители. Тя се използва широко в централната част на страната, но в Източен Тибет с нея се удостояват само най-великите учители.

[19]Ринпоче Согиал, „Тибетска книга за живота и смъртта“, https://www.book.store.bg/p3666/tibetska-kniga-za-zhivota-i-smyrtta-sogial-rinpoche.html

[20]Ринпоче Согиал, „Тибетска книга за живота и смъртта“, https://www.book.store.bg/p3666/tibetska-kniga-za-zhivota-i-smyrtta-sogial-rinpoche.html

[21]Ринпоче Согиал, „Тибетска книга за живота и смъртта“, https://www.book.store.bg/p3666/tibetska-kniga-za-zhivota-i-smyrtta-sogial-rinpoche.html

[22]Съществуват три отрицателни действия на тялото — отнемане на живот, крадене и неправилно сексуално поведение, четири на речта - лъжа, груби думи, клевета и клюкарстване, три на ума — алчност, злоба и погрешни възгледи.

[23]Ринпоче Согиал, „Тибетска книга за живота и смъртта“,  www.spiralata.net/s.php?SearchType=1&find=согиал

[24]Ринпоче Согиал, „Тибетска книга за живота и смъртта“,  www.spiralata.net/s.php?SearchType=1&find=согиал

[25]Мари-Луиз фон Франц, „Мотиви на избавлението, Леге Артис, 2007, с.94

[26]Клуун, Рей, „Бог е лудост“, Пловдив, 2011, с.

[27]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г.

[28]Ринпоче Согиал, „Тибетска книга за живота и смъртта“,  www.spiralata.net/s.php?SearchType=1&find=согиал

[29]Ринпоче Согиал, „Тибетска книга за живота и смъртта“,  www.spiralata.net/s.php?SearchType=1&find=согиал

[30]Древерман, Ойген, „Същественото е невидимо“, Леге Артис, 2005

[31]Ницше, Фридрих, „Човешко, твърде човешко“, С, 2001г., с.262

-->