Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Скръб - 4.3.Градивно „нещоправене“

Публикувано: 2017-09-11 23:14:59

4.3.Градивно „нещоправене“

В новия живот на „АЗ“ без „ТИ“ „АЗ“ обръща поглед навътре в себе си. Там може да открие творческа или разрушителна мощ. „АЗ“ решава коя сила да вземе със себе си. Ако избере разрушителната и тръгне по пътя на отмъщението и озлоблението, „АЗ“ тръгва срещу „АЗ“ и неминуемо ще се саморазруши. Опитът на човечеството през хилядолетията е доказал това. Ако избере творческата, градивната сила, „АЗ“ може да продължи да гради света, заедно с „ТИ“, защото „ТИ“ така или иначе е безсмъртен в сърцето на „АЗ“.

Дордето тук човешка гръд тупти,

сред живите ще бъдеш жив и ти.[1]

Когато си отиде обичан от „АЗ“ човек, в сърцето на „АЗ“ започва битка между живота и смъртта. От една страна, обичта към мъртвия го тласка да мисли за смъртта. Ако смъртта може да ги събере отново – така да бъде. От друга страна, живият обича и други хора. Представя си болката, която може да им причини със своята смърт. Не е трудно да си го представи, защото в този момент изпитва същото. В тази битка между смъртта и живота в сърцето на скърбящия трябва да победи животът. Страданието, което изпитва живият, се дължи именно на тази битка. То ще стихне, когато битката свърши. Независимо кой е победителят. И  в двата случая. Колкото по-дълго водим битката, толкова по-дълго ще трае силната болка. Смъртта трябва да бъде победена от живота в съзнанието на отделния човек. Така или иначе животът продължава за останалите.

Добре е да оставиш

всеки отминаващ ден назад,

като вода течаща,

освободен от тъга.

Вчера си отиде

и приказката му – изпята.

днес нови семена растат.[2]

 Как да намерим сили да водим битката? Трябва да се хванем здраво за градивното човешко начало. Да изключим всички разрушителни стихии /гняв, омраза/, да не им даваме достъп до съзнанието си. Защото „човек обича да гради и да прокарва пътища, това е безспорно. Но той страстно обича и разрушението, и хаоса?“[3]

Кое е градивно? На първо място – работата. Всяка работа – каквато и да е тя. Четене, чистене, писане, рисуване, боядисване – просто „градивно нещоправене“!

ЮНГ говори за понятието ИНТЕНДИРАНЕ /лат. Intendere – насочвам вниманието си към нещо изобщо./[4] Творящата сила е субективно изживяване. Според него „целият живот е опазване на равновесието. Такова завръщане може да намерим при религията и изкуството“.[5] Още ЦИЦЕРОН вярва, че „безсмъртните богове са разпръснали души в човешките тела, за да има същества, които да се грижат за земята и които, наблюдавайки порядъка, установен от небесните жители, да му подражават с умереност и постоянство в живота.“[6] т.е. живите да се грижат за продължаване на хармонията в земния свят.

В някои случаи на помощ ни идва професията. Тя прави човека безгрижен; в това се състои най-голямата й благодат. Защото е защитен яз, зад който, щом ни нападнат размисли и грижи от всякакъв вид, можем да се оттеглим легално.“[7]

Дори и тези експерти, които съветват да се избягва „гмурването в работата“ признават, „че е добре да има какво да правите“[8]  и отчитат, че на безработните вдовици им е най-трудно при преодоляване на страданието. Раздялата извиква житейска криза и е необходимо /чрез четене, писане и др./ да си изясним истинската представа за нас самите в създалата се опозиция разум-чувства. Тъй като смъртта на близкия „може да събуди разрушителните или творческите аспекти на Аза“[9], трябва да потърсим градивното „нещоправене“. „И Бог – казва БЕРДЯЕВ – очаква творчески отговор от човека“[10]. Разбира се, в това „нещоправене“ страдащият трябва да вижда смисъл. „Веднъж ми мина през ума, - казва ДОСТОЕВСКИ – че ако биха искали напълно да смажат, да унищожат човека, да го накажат с най-ужасното наказание, тъй че и най-страшният убиец да изтръпне от ужас при това наказание и да се плаши от него занапред, достатъчно би било само да се предаде на работата характер на абсолютна, пълна безполезност и безсмислие…ако заставят /арестанта/ да прелива вода от едно ведро в друго, а от него пак в първото, да чука в хаван пясък, да пренася купчина земя от едно място на друго и обратно, мисля, че арестантът би се обесил след няколко дни…та поне да умре и да се отърве от това унижение, срам, мъка“.[11] Безсмисленото „нещоправене“ се превръща в изтезание, защото няма разумна цел. В това изложение нямаме предвид такова „нещоправене“.

Четенето на книги, които са „чувствителни и полезни“[12], може да помогне при различни аспекти от скърбенето. Полезната книга може да се окаже мост навътре, по който срещате неща, за които не сте подозирали, че съществуват.[13] РЕЙ КЛУУН споделя: „Четенето на книги в онзи период ми беше от полза. Осмелих се да взема решения, към които никога не бих се престрашил да посегна, ако не бях изчел тези книги“.[14] Той започва да записва мислите си, изписва „шест тефтера“, за да „запази историята на хартия за себе си“ и обобщава: „Всеки психолог ще ви каже, че за да преработите трагедията, трябва да опишете нещата“. Той вярва, че жена му помага в написването на книгата „Отива една жена при лекаря“. Вижда я в представите си до себе си, макар и в Страната отвъд разума и се пита: „вдъхновението да сътворя ода за жена си не се ли роди просто от нуждата тя да продължи да съществува, та било то и само докато пиша? Не беше ли вярата, че по един или друг начин Юдит още е тук, един вид емоционална самозащита? С други думи: Юдит не беше ли и не е ли чисто и просто мъртва?“.

  Четенето и писането за мен също бяха основният отдушник в скръбта. Месеци наред четях и пишех денонощно. От една страна, за да прогоня болката, да насоча мисълта си в някаква посока, от друга, за да се докосна до опита на други скърбящи, били те реални хора или литературни герои.

Писането помага да се разглеждат собствените проблеми от дистанция, защото „записвайки, вие още веднъж ще изпитате това, което е било и това малко утолява мъката ви“.[15] Това не е писане, което в очакванията си вижда лавров венец, това е писане – необходимост, самоутешение. Колкото и да е странно, за писането като за единствената утеха от страданията говори още СОФРОНИЙ ВРАЧАНСКИ[16]: „Затова се трудя сега аз денем и нощем да напиша няколко книги на нашия български език, та ако не ми е възможно да им говоря с устата си, да слушат от мене грешния някои поучения, нека да прочетат написаното от мене и да се ползуват от него, а за мене недостойния да молят бога невежеството ми да изправи и мене трудещия се да прости”.[17]

„Казвайки върху листове нещо, ще си доказвам, че още съм. И че съм свободен пред себе си: да мисля, да напиша мисленото, спомненото, прецененото“ – казва д-р АТАНАС МОСКОВ[18], тъгувайки за своя син. С писането съхраняваме избледнялата представа, изгасналия образ. То е като снимките. „Но човекът е този, който може да връща мъртвия от смъртта в живота. Неговата памет е, която противостои на времето и завързва с любов скъсаната нишка на чуждото битие“.[19]

Това перо ще те обезсмърти,

и няма във земята да изтлееш.[20]

Писането е облекчение. Хвърляне на мост към отминалото време. Но това облекчение е временно. Какво ще стане като напишем материала, книгата, писмото? Известно е например, че болест слага край на академичната кариера на НИЦШЕ и сред мъките и страданията на болестта той пише една след друга книги и статии. НИЦШЕ казва: „Писнето винаги би трябвало да бъде една победа, а именно едно преодоляване на самия себе си, за да бъде споделена с други и от полза за тях“.[21] Ето какво споделя един от героите на ДОСТОЕВСКИ в „Унижените и оскърбените“: „Сега искам да запиша всичко и ако не бях си изнамерил това занимание, струва ми се, щях да умра от мъка…дори само механизмът на писането колко е важен: той ще ме успокои, ще ме поуталожи…ще превърне спомените и болните ми мечти в нещо истинско, в занимание…“.[22] В писмо до ХЕРМАН ХЕСЕ ЮНГ пише, че има книги, които идват при нас в момент, когато „помрачението и безпомощността“ се изпречват на пътя ни – „Затова вашата книга ми подейства като светлината на фар в бурна нощ“.[23] Много от книгите, които изчетох в тези моменти на силна скръб и безнадеждност, се оказаха наистина светлина в почерненото ми битие.

Мъничката Ани, дъщеричката на АНГЕЛ КАРАЛИЙЧЕВ, е неговото вдъхновение и той започва да пише повестта „Ането“. През 1938г., преди да е навършила две години, Ането си отива „от земния свят, без да дочака излизането на повестта, която баща й е посветил на нея.

"—Ане, къде си, Аненце? Няма кой да му полее, за да си измие ръцете.
Няма кой да му сипе топла чорбица от гърнето. Няма кой да му постеле леглото. Няма кой да му каже лека нощ. Милият дядо Иван! Ами тя как ще прекара нощта в тази страшна гора? Ако се появи мечката и започне да ръмжи — накъде ще бяга? В коя дупка ще се крие? Тревога изпълни мъничкото сърце на самотното девойче.
"

Тази житейска катастрофа сломява окончателно и Вела, и Ангел, те решават никога повече да нямат деца. Писателят за кратко оставя перото, но за кратко...след това създава едни от най-прекрасните детски произведения, влагайки в тях цялата си нераздадена любов.“[24]

Можем да се обърнем за помощ към изкуството: „Единствено то може да пренасочи отвратителните мисли за ужасното и абсурдното в битието към представи, с които може да се живее“.[25]

Какви цветя растат на този свят

и все са с твоя мирис или цвят.[26]

НИЦШЕ  „с дълбока скръб“[27] признава, че най-големите творчески постижения на художниците и творците от всички времена са свързани именно с отвъдния свят в изкуството /МИКЕЛАНДЖЕЛО, РАФАЕЛ/. Така художествените обекти вече имат не само метафизическо, но и космично значение.

Психолозите съветват да изразяваме чувствата си по материален или творчески начин – да напишем статия за любимия човек, писмо до него, в което да му кажем всичко, което не сме успели, да направим албум за него, паметник в негова чест. За такива моменти ЮНГ препоръчва занимание с характер на opus divinum /божествено занимание/, като да кажем, старателно изграждане на образи, което много хора правят с бои или извайват от дърво или камък. Този примитивен метод крие голямо предимство, доколкото несъзнаваното обича да дообразова в този процес, който го омагьосва, и чрез него несъзнаваното се променя“.[28] Писането успешно се причислява към тези занимания, защото то също извайва образи със слово. Ако писането носи удовлетворение, трябва да се подкрепи тази идея. В същото време книгите за скръбта издават толкова много, колкото и прикриват. Човешкият живот може да се самоосъществи с реални неща, пък било то и една книга.

Но, друже мой, спаси се сам от тление,

и то във свое собствено творение.[29]

   Бащата на актьора ЧОЧО ПОПЙОРДАНОВ /ИВАН ПОПЙОРДАНОВ/ издава книга с писма до сина си, споделяйки, че твърдението, че времето лекува, не е вярно. „Максимата „за мъртвия или добро, или нищо“ за този, който е надживял собственото си дете, придобива друг смисъл. Той очаква от околните не толкова съчувствие за злочестата си съдба да погребе рожбата си, а в реакциите и поведението на другите иска по-скоро да усети значимостта на загубата“.[30]

Тибетците например често пишат писма на близките на починалите. Те изглеждат горе-долу така:

„Всичко е непостоянно и всичко умира. Ти знаеш това. Беше съвсем естествено майка ти да умре сега - по-старото поколение умира първо. Тя беше възрастна и не се чувстваше добре - не би възразила, че напуска тялото си. А тъй като сега можеш да й помогнеш, като подкрепиш обреди или извършиш добро в нейно име, тя ще е щастлива и спокойна. Не тъгувай“.

Ако приятел е загубил сина си или близък, който е твърде млад, за да умре, тибетците казват нещо подобно:

„Сега, след като твоят малък син умря, сигурно целият свят за теб е рухнал. Зная, това изглежда толкова жестоко и нелогично! Не мога да обясня смъртта на сина ти, но зная, че това е естествен резултат от неговата карма, и вярвам, че смъртта му е пречистила някой кармически дълг, за който не знаем нищо. Твоята скръб е и моя скръб. Но - кураж:, защото аз и ти можем да му помогнем чрез медитацията, добрите дела и любовта си, можем да вземем ръката му и да крачим до него дори сега, дори когато е мъртъв, можем да му помогнем да намери нов и по-дълъг живот“.[31]

Експерти съветват по време на депресията да си направим списък на важните неща в живота си – партньор, работа, родители, братя, сестри, приятели – „Имайте предвид поговорката, че чашата е наполовина празна или наполовина пълна – ще осъзнаете, въпреки че сте загубили някой, има толкова много други неща около вас, които ви носят щастие“[32]. В крайна сметка животът ни се оказва отражение на характер, интелект и лични способности.

Странната рецепта, която д-р ПАНАЙОТОВ ми написа след първата ни среща, беше всъщност рецепта за градивно „нещоправене“: 1/ да пиша; 2/ книгата; 3 /сайта; 4/ чешмата

 Д-р ПАНАЙОТОВ ми зададе въпроса: „Какво би направил или казал вашият син, ако сега беше тук?“ Така започнах да търся света през неговите очи. Моделът на мислене на д-р ПАНАЙОТОВ е начин да оставим любимия човек с нас, да продължим да го търсим и да ценим неговата гледна точка.

Мога да направя красиви неща в памет на моя син. Така той, синът ми, може да остане като част от красотата на живота! В едно есе /“Траур и меланхолия“/ ФРОЙД отбелязва, че невъзвратимата загуба на Другия, например при смърт, предизвиква тъга…Това мълчаливо страдание, този патос, е създал някои от най-изящните творения в изкуството и лирическата поезия“.[33]

„Ако имах – каза си малкият принц – петдесет и три минути свободни, бих тръгнал полекичка към някой извор“.[34] Традицията да се увековечава паметта на близките с чешма датира по българските земи от хилядолетия. Водата е памет, тя не умира. Синът ми обичаше да си пуска вместо музика ромолене на вода. Сълзите на планинските потоци се вливат в реката, а „реката се ражда от страданието на водата, тя е обител на човешката мъка“.[35] Водата присъства във всички ритуали на християнската религия. Тя служи за изчистване, отделяне на греха, изгонване на злите духове. Според юнгианското направление в психологията водата представя несъзнаваното – „водата е вид връщане към несъзнаваното, за очистване на някои аспекти, които не трябва да съществуват“.[36] Паметта е „нашият залог за живота и след живота“.[37]

Ето какво споделя ДИМИТЪР ПАНЧУГОВ, който строи чешма в памет на покойния си син: „всеки човек, преди да си отиде от този свят има дълг да завещае поне една чешма в спомен за живите или в памет за мъртвите“.[38] „Само птиче да отпие от чешмата, пак е на хаир“ – казва и  70-годишният САЛИОСМАН, който гради чешми.[39] Той разказва, че от дедите си е запомнил, че да утолиш жажда е най-голямото добро, което може да се стори. До днес мюсюлманите от Източните Родопи смятат, че граденето на чешма е свързано с опрощение на греховете и е памет към мъртвите. Чешмите са с надписи. МЕТИН МЕХМЕД поръчва чешма в памет на сестра си, загинала в катастрофа, със следния надпис: „Звездите никога не умират! Само понякога не се виждат“. Надписът на Айлин чешма гласи: „Потрябва ли ви глътка светлина, с добро помнете вий!“  Друг надпис гласи: „Водата, която пиете, молитвата, която правите, нека бъдат помен за починали и изцеление за тези, които пият“.

Най-възрастният чешмар в Доспат, дядо ЮСЕИН, казва, че „водата е най-голямата благодат на света, а чешмата – най-голямото нещо за спомен!“[40] Защото „тая вода беше нещо съвсем различно от обикновената вода за пиене. Тя се бе родила от дългия вървеж под звездите, от песента на чекръка, от усилията на ръцете ми. Тя беше благодатна за сърцето, като подарък“.[41] Затова и аз изградих чешма с паметна плочка.

         Може да продължим недовършените дела на нашия любим човек. Издадох две негови книги. Отделни екземпляри от тях дарявах на университети и библиотеки в различни градове. Така отново се чувствах свързана с него, защото „решаващото в любовта не е в това, да обогатим другия със значимост чрез количеството на собствените ни усилия, то се изразява много повече в изкуството да доловим абсолютната стойност на другия и да й помогнем да се разгърне“.[42]

В дадения момент вие сами ще почувствате какво ново може да направите за любимия човек. „Науката и изкуството, създаващи съответни илюзии, на които глупакът вярва или ги осигурява; мъдрецът обаче се радва на тяхната красота или на тяхната смисленост, без да остава сляп пред факта, че човешките воали и покривала обгръщат дълбоката като пропаст тъмнина на непознаваемото. Не виждате ли, че и това е живот; да рисуваш света с божествени краски? Вие никога няма да знаете повече, отколкото може да знаете…“[43]

В много държави има традиция да се поставя пейка в парк или на любимо място с паметна плочка. В един форум[44] четем: „Помните ли  "Нотинг хил"? Джулия Робъртс и Хю Грант намериха пейка в парка, на която имаше надпис. Беше нещо от сорта (импровизирам по спомени) "На Джейн, която обичаше да седи тук. От Джон, който винаги беше до нея".  Помня, че този момент от филма, така ми се беше набил в главата, ужасно ме трогна...“

Българи в Англия например се впечатляват от „пейките в парка и по крайбрежните улици. На тях има надписи. Четем: „В памет на семейния ни приятел Дейвид Саймън 1946-1994”, на друга пейка подобен надпис. Разясниха ни, че по този начин хората тук почитат паметта на приятелите си.“[45]

Такава пейка в Англия е поставена например от българи и британци в памет на ПЛАМЕН ПЕТКОВ, който спасява живота на 5-годишно дете в Англия, но самият той се удавя. Пейката е поставена в двора на Българското посолство: „На облегалката на пейката са монтирани 2 табелки – на български език и на английски. На тях пише: „В памет на Пламен Д. Петков, който загина, спасявайки дете (10.12.1979 – 26.05.2012)“.[46]

Нашето градивно „нещоправене“ е необходимо, за да се възстановят нивата на серотонина, които рязко спадат при силен стрес, затова „правете приятни и любими неща – слушайте музика, гледайте ненатоварващи филми, яжте каквото обичате – изобщо всичко, което ви доставя положителни емоции“.[47] Душата ни трябва да се разшири във време-пространството, да се превърне в „океан от единство и вечност“.[48] Съответно смъртта преобразява живите и чрез задължението да създадат смисъл на действията си, почитайки паметта на мъртвите.

Татуировките също могат да се превърнат в начин за изразяване на скръбта. Татуираните сълзи около очите се асоциират със смъртта. Незапълнената сълза означава скръб по починал приятел.[49]

Може да организираме конкурси в памет на любимия човек. Така нови хора ще се докосват до онова негово значимо място, не само в нашия живот, но и в живота на другите.  На сайта, създаден от сина ми в помощ на ученици за подготовка по български и литература /www.ocenka-bel.com/, обявих конкурс за есе на тема „Софтуер, хардуер и аз“ и приканих младите хора да споделят своите виждания за бъдещето на технологиите. Надявам се, че хората, които проявяват интерес към книгите му, ще проявят интерес и към този конкурс.

Един от най-интересните конкурси в памет на талантливи хора, които рано са си отишли от живота, е конкурсът „ПЕТЯ ДУБАРОВА“.  От години също е популярен в цялата страна конкурсът на БРАТЯ МОРМАРЕВИ „Бодлите на таралежите“. Начало на формуляраКрай на формуляраКонкурсите са „градивно нещоправене“, което, от една страна, поддържа жива паметта за обичания човек, от друга, помага за градивното развитие на младите хора, за събуждане на тяхното творческо начало.

Приемаме тезата на БЕРДЯЕВ, според когото „като освобождава човека, творчеството не създава в него пустота. Творческото освобождаване на човека не е толкова освобождаване ОТ нещо, колкото ЗА нещо“.[50] Вечният човешки живот се постига не чрез умъртвяване на жизнения кипеж, а от преобразяването му чрез творческата активност на духа. Съответно отрицанието на вечния живот е отказване от активност, умора. „Другият“, „Отвъдният“ свят не може да бъде създаден без човешки сили, както не може да бъде създаден единствено с човешки сили. Може би „другият свят“ е духовният свят, създаден с творческата активност на човека. Според НИЦШЕ „Всеки притежава вроден талант, ала само у малцина е вродена и култивирана онази мяра от упоритост, издръжливост, енергия, за да стане талант или стане това, което той е, ще рече: да го излее в творби и дела“.[51] Скръбта може да ни накара да „излеем“ в творби и дела нашите чувства, да дадем израз на вродения си талант.

В „Житие на Св. Наум Охридски“ четем „И  това, братя, да не остане без помен…“[52] Важно е животът на тези, които са си отишли от нас, „да не остане без помен“. Осмисляйки тях, ние осмисляме и собственото си съществуване.

 


[1]Шекспир, Сонети, С., 1971, с.18

[2]Руми, Мевляна, Джелаледин, Рубаи, Ануграха, 2007

[3]Достоевски, Ф. М., С, „Записки от подземието“, 1981, т.4 в „Събрани съчинения в 12 тома“, с.136

[4]Юнг, Карл, Густав, „Символи на промяната“, Плевен, 2006г., с.190

[5]Юнг, Карл, Густав, „Символи на промяната“, Плевен, 2006г., с.450

[6]Цицерон, Етически трактати, С.1984, с.43

[7]Ницше, Фридрих, „Човешко, твърде човешко“, С, 2001г., с.151

[8]Д-р Клей Тъкър-Лад, „Тъжните моменти от нашия живот“,

http://www.psychology-bg.com/texts/sadtimes.htm

[9]Мари-Луиз фон Франц, „Мотиви на избавлението, Леге Артис, 2007, с.68

[10]Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992, с.104

[11]Достоевски, Ф. М., С, „Записки от мъртвия дом“, 1981, т.3 в „Събрани съчинения в 12 тома“, с.22

[12]Д-р Клей Тъкър-Лад, „Тъжните моменти от нашия живот“,

http://www.psychology-bg.com/texts/sadtimes.htm

[13]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г.

[14]Клуун, Рей, „Бог е лудост“, Пловдив, 2011, с.30

[15]Калиновски, Пьотър, „Роднините на умрелия. Мъката от загубата“,

http://www.pravoslavieto.com/books/prehod_bolest_smurt_posle.htm#gen55

[16]Софроний Врачански – рождено име Стойко Владиславов, автор на „Житие и страдание грешнаго Софрония”

[17]Богданов, Иван, „Безсмъртни слова”, С, 1980, с.286

[18]Москов, Атанас, „Спомени“, С., 1997, Предговор

[19]Звезданов, Николай, „Неосветените дворове на душата“, С.1987г., с.247

[20]Шекспир, Сонети, С., 1971, с.81

[21]Ницше, Фридрих, „Човешко, твърде човешко“, С, 2001г., с.321

[22]Достоевски, Ф. М., С, „Унижените и оскърбените“, 1981, т.3 в „Събрани съчинения в 12 тома“, с.282

[23]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г.

[24]Стоянова, Параскева, „Ането“ – Душата на Каралийчев и неговите сълзи“

http://club50plus.bg/categories/style-names/articles/aneto-du6ata-na-karaliichev-i-negovite-sulzi

[25]Ницше, Фридрих, „Раждането на трагедията и други съчинения“, , С, 1990, с.9

[26]Шекспир, Сонети, С., 1971, с.99

[27]Ницше, Фридрих, „Човешко, твърде човешко“, С, 2001г., с.146

[28]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.43

[29]Шекспир, Сонети, С., 1971, с.16

[30]Попйорданов, Иван, „Писма до сина ми Чочо“, http://www.az-jenata.bg/a/8-svobodno-vreme/23604-pisma-do-sina-mi--chocho--ivan-popiordanov/

[31]Ринпоче Согиал, „Тибетска книга за живота и смъртта“,  www.spiralata.net/s.php?SearchType=1&find=согиал

[32]Как да се справим със загубата на близък“, https://zdraveikrasota.bg/kak-da-se-spravim-ss-zagubata-na-blizk/

[33]Холис, Джеймс, „Под сянката на Сатурн“, Леге артис, 2004г., 74

[34]Екзюпери, Антоан дьо Сент, „Малкият принц“, https://chitanka.info/text/2102/9#textstart

[35]Звезданов, Николай, „Неосветените дворове на душата“, С.1987г., с.114

[36]Мари-Луиз фон Франц, „Мотиви на избавлението, Леге Артис, 2007, с.28

[37]Звезданов, Николай, „Неосветените дворове на душата“, С.1987г., с.248

[38]По традиция изграждат чешми за здраве‘, https://nova.bg/news/view/

[39]„70-годишният Салиосман гради чешми за хаир“, https://www.blitz.bg/article/16341

[40]„Който е направил чешма на този свят, на онзи няма да остане жаден“, http://vestnikdospat.blogspot.bg/2014/08/blog-post_28.html

[41]Екзюпери, Антоан дьо Сент, „Малкият принц“, https://chitanka.info/text/2102/9#textstart

[42]Древерман, Ойген, „Същественото е невидимо“, Леге Артис, 2005, 126

[43]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г.

[44]http://www.bg-mamma.com/?topic=212445

[45]Ангелов Веселин, „На море в добрата стара Англия“, http://www.okolosveta.com/index.php?p=patepis&do=3&c=&k=&w=4&src=744

[46]Христова, Милена,  Родолюбиви българи и британци почетоха геройски загиналия Пламен, http://www.dnesplus.bg/News.aspx?n=704114

[47]Мариова, Наталия, „Как да преодолеем загубата на близък“, http://www.hera.bg/s.php?n=1802

[48]Древерман, Ойген, „Същественото е невидимо“, Леге Артис, 2005, с.127

[49]Символика на татуировкитв, https://haleksandrov.wordpress.com /

[50]Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992, с.18

[51]Ницше, Фридрих, „Човешко, твърде човешко“, С, 2001г, с.176.

[52]„Житие на Св. Наум Охридски“ в „Стара българска книжнина“, С, 1940г., с.60

-->