Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Трагизъм и оптимизъм в поемата „Септември” от Гео Милев

Публикувано: 2017-12-27 09:16:26

      През 20-те години на миналия век литературният живот в България е силно сгъстен. Модерната европейска естетика прониква в българското културно пространство и повечето литературни творци са и теоретици на модернизма – Николай Райнов, Чавдар Мутафов, Сирак Скитник, Гео Милев. В статии като „Фрагментът”, „Небето”, „Възвание към българския писател” виждаме желанието на Гео Милев да се разграничи от класическата установеност на традиционните естетически норми. В поемата „Септември” се срещаме с бунта на нейния автор на историческо, естетическо и преди всичко на езиковото поле. Така авторът става едновременно основоположник на модерното българско изкуство и продължител на хуманистичните идеи, утвърдени в родната традиция. Възгледът, че „Аз става Космос. Аз става изкуство. Аз става вечност. Аз става Божество – Алфа” доказва по неопровержим начин това.

    Трагизмът и оптимизмът като съвсем различни полюсни измерения на общественото битие се вписват съвсем естествено в септемврийската тематика, с която е свързана поемата на Гео Милев. Тази творба не търси историческата документалност на събитията, не описва тези събития, тя е огледало на душата на един народ, на жаждата за промяна и резултатите от този порив.

    „Септември” представя на читателя трите етапа, които не само отделният човек, но и целият народ трябва да извърви, за да промени заобикалящата го действителност. Само при наличието на тези три етапа може да се извърши промяна на околния свят, само тогава борещите се в името на доброто ще победят. Първият етап е оптимистичната вяра, че промяната е възможна, вторият е трагичният бунт със съществуващата реалност, а третият е готовността за саможертва, която води до смъртта. Оптимизмът се ражда от съзнанието за правилно избрана и достойно отстоявана позиция. Това съзнание превръща саможертвата в оптимистично, а не трагично действие. Трагична при погрома на бунта е както срещата със собственото страдание, така и срещата със страданието на другите и срещата със смъртта. Трагичен, но в същото време и оптимистичен, е поривът, индивидуален и обществен, към по-добър живот, към несбъднати стремежи, цели и мечти.

    Първата крачка към промяната е оптимистичната вяра в предприетото начинание. В края на трета част на „Септември” тази вяра е декларирана: Вярваме! Знаем! Желаем го!

С нами бог!

Клетвата е символичен образ на вярата:

и ето – кълнеме се в нашия гроб –

ще възкресим ний човека.

     Следващата стъпка е бунтът. Той е естествена последица от осъзнатата вяра и второто стъпало по пътя на промяната. Знамето на бунтовниците са слънчогледите – „Слънчогледите погледнаха слънцето” На това знаме е противопоставена агресията – „гръм на картечници”, „топове като зинали слонове”, „луди куршуми – олово”. Издигнатото към слънцето знаме е свалено – „Слънчогледите паднаха в прах”. В агресията се включват всички институции – военната /’платени войници”, „конвой”, „генерали”, „кръстове, ордени, ленти”/, монархическата /”Н.Ц.В. цар Агамемнон”/. Дори и църквата се оказва една от тези институции, които поддържат установения ред, затова поп Андрей изпраща граната:

Право там

     в божия храм,

дето бе пял литургии…

И ако при останалите институции духовните ценности отдавна са отстъпили на материалните, подобно отстъпление на духовното в Божия храм е страшно. Оказва се, че там всъщност живее Сатаната:

Смърт на Сатаната!

Извика

побеснял и велик…

Бунтуващите се търсят Божия храм в човешката душа и тяхната молитва е Ботевата /О, мой боже, правий боже,/ не ти, що си в небесата,/ а ти, що си в мене, боже,/ в мен, в сърцето и душата”. С бунта се ражда и трагедията. Седма част на поемата се състои само от едно изречение: „Започва трагедията”. Бунтът в пета и шеста част на „Септември“ е отразен експресивно, в стилистиката на натуралистичното описание, чрез натрупване на детайли: Народа въстана

– с чук в ръката…

Думите „бунт и взрив“ са ключови за експресионизма. За експресионистичните поети предпочитано е състоянието на рушене. Светът първо трябва да се разруши и от неговите отломки и фрагменти да се съгради нов свят. Това е и естетическата позиция, която гео Милев отстоява в своите сатии на списание „Везни“ /1919/. С фрагменти, които се слепят на колажен принцип, е нарисувана стихията на бунта и образът на бунтуващия се народ:

изпокъсани

кални

гладни

навъсени

измършавели от труд…

Ако съберем в общ смисъл резпилените фрагменти, ще получим един цялостен и единен образ:

неудържими

страхотни велики:

Народ!

Антитезата подем-погром очертава границите на бунта и прераства в антитезата оптимизъм-трагизъм. Трагичното в поемата е внушено чрез изображението на погрома:

мъртви тела

– окървавени трупове –

застлаха склоновете…

В огъня на бунта, извикан от оптимистичната вяра, че може да бъде променено трагичното битие, се ражда саможертвата. Смъртта в името на една идея, на един идеал, посреща легендарният поп Андрей, който концентрира в себе си трагизъм и оптимизъм, вярата, жертвоготовността и волята да се бориш докрай. Неговата трагична саможертва го откроява от останалите, ето защо той е единственото лице в поемата. Оптимизъм има в неговия поглед, отправен към бъдещето:

и с поглед в балканите впит –

далеко

сякаш в грядущето…

Оптимизмът е роден от вярата, че започнатото дело ще бъде продължено:

Що значи

смъртта на един.

Този въпрос напомня Вапцаровите последни стихове – „Какво тук значи някаква си личност“. Смъртта е краят, но и някакво ново начало на борбата, продължение на идеала. Тази амбивалентност ражда оптимизъм.

    Смисълът на саможертвата е разгледан от Гео Милев в оптимистичния дух на възрожденската традиция. Подобно на Стоян хайдутин от едноименната народна песен стои пред бесилото и поп Андрей:

Попа стоеше огромен,

изправен в целий си ръст,

цял

спокоен като гранит –

без жал

без спомен…

Огънят на промяната продължава да гори и след гибелта на тези, които са направили трагично-съдбовния избор – саможертвата. Но авторът излиза от рамките на съществуващата традиция, експресионизмът подрежда по нов начин ценностите. В десет стиха и по логиката на фрагментарното изкуство Гео Милев изобразява човек, който е извисил своя нравствен ръст и в същото време очертава символите на вярата /“на гърдите с Христовия кръст“/ и внушава идеята за безсмъртието, подобно на онова, с което се сдобива Спасителят – Христос.

         Родена от вечния човешки оптимизъм, вярата прераства в трагичен бунт, а от размитите граници на оптимизма и трагизма се ражда саможертвата. Паралелните метафори във втора част онагледяват тези размити граници: „Слънчогледите погледнаха слънцето – „Слънчогледите паднаха в прах“. Воден от принципите на експресионистичната естетика, Гео Милев предава стихията на бунтуващите се маси в гражданската война през септември 1923г. чрез характерните за експресионизма поетика и стил, използвайки разговорни, груби думи, които не срещаме в традиционната поезия. Такива са изрази като „захрачи и плю“, „издигнали пъп към небето“, „лаят“, „скот“. Бунтът на народа се превръща от автора в бунт срещу традиционните граматични и синтактични езикови правила. Няма строфи, няма равен брой срички, няма постоянно място за римите. Строфите биха сковали емоционалния изказ. Но графичното разчленение на стиха не е произволно и само външно. Чрез графиката поетът усилва динамиката на възприемането. Тя съответства на емоционалното състояние на текста. На езиковото поле Гео Милев графически представя своя бунт. Образът на народа-маса е представен в първа и пета глава на поемата на принципа на изреждането и слепянето на фрагменти. Всяка от тези глави е едно безкрайно дълго изречение. Синтаксисът е освободен от синтактични норми. Думите са подбрани с експресивна сила и внушават експресията на рушенето.

       В поемата авторът повежда бунт срещу традицията в изкуството, срещу неправдата в общественото и личното битие. Вечният човешки стремеж към нравствено усъвършенстване е основателна причина за този бунт. Затова според родната критика Гео Милев продължава борческата линия, очертана от Ботев и Смирненски. Колкото и различен да е изказът на тези творци, обща се оказва идейната им концепция. Сходните идеи обясняват близостта между образи като Левски /“Обесването на Васил Левски“, Христо Ботев/, Йохан /“Йохан“, Х. Смирненски и поп Андрей /“Септември“/.

     Във финала на поемата Бог е срутен, неговото място е заето от човека, който сам се превръща в Бог, защото е пресътворил по свой модел съществуващата реалност. Човекът може да бъде унищожен физически, но не и духовно. Защото всеки може да бъде един Балканджи Йово, който без ръце, без нозе, без очи пак ще защитава своята душа. Затова в „Септември“ си дават среща трагичното човешко битие с оптимистичната вяра, че:

Човешкият живот

ще бъде един безконечен възход

– Нагоре! Нагоре!

Земята ще бъде рай –

Ще бъде!

-->