Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Урокът по човещина в разказа „Урок” от Иван Вазов ЕСЕ

Публикувано: 2018-02-14 12:29:12

      Литературната критика определя Иван Вазов като най-пространния масив в географията на българското слово, който освен всичко друго е десетилетия наред инструмент за национално самопознание, литературно образование и морално възпитание. Уроците по човещина, които ни преподават неговите творби, обясняват тяхната актуалност и невъзможността да се архаизират.

     Отворени за нов прочит остават неговите разкази. Те неочаквано се актуализират и дори модернизират. Такъв е разказът „Урок”, в който липсва христоматиен гланц. В него се откроява способността на Вазов да обновява читателското съзнание. Това прави творбите му „класически”. В същото време в него отново се срещаме с темата, която е основна за цялото му творчество – България.

    В началните редове откриваме пластично нарисуван образ на родината с нейния географски и духовен колорит, изразен с „музиката на чувствата, що изискваше българската природа’, с „чудната панорама на зеленото поле, на Витоша, с благородния и мощен изрез на кръгозора”. Обичта към България прави твореца всевиждащ и прозорлив. Той вижда родното с едно по-силно от зрението сетиво – сърцето. Затова Вазов напомня на един от най-значимите му художествени образи – дядо Йоцо.

     Сърцето на твореца пробужда „едно неприятно чувство, някакво нерзположение към тия поевропейчени българки, които пренебрегваха родния си език без нужда”. Опозицията родно-чуждо е заявена по вазовски откровено. Вазовата ирония е побрана в глагола „чуруликам” – „ветрено чуруликаха с кавалера си на немски език и това правеха с явна наслада”. Ако в „Криворазбраната цивилизация” на Добри Войников „дебелоглавата българка” Марийка „не отбира от францушкото”, то в „Урок” българинът е „простак”, който не знае, „че тук е първи клас”. Мадам Злата и Анка от комедията на Войников имат като свои проекции двете „суетни и модни дами” от вагона в „Урок”. Едните говорят на френски, другите на немски, а всички те ‘изпитват някаква горда суета, като говорят на един образован език, чужд и непонятен на неколцината българи”. Презрението към съотечествениците на такива „ветрени и пусти кукли” има своето обяснение. Те са „по мисли и душа чужди на тая българска земя”. А след „урока от человещина”, който непознатият българин дава на тези „цивилизовани” българи лицата им остават неми и зачервени. Не защото са видели висотата на българското мироздание, а защото неочаквано се оказват в подножието на същото това мироздание.

      Човещината за Вазов е изградена морална скала, а отказът от корените на родовия свят е основната стъпка към падението на личността, стъпка към загубата на ценностите от моралната скала. Това разбира дори присъстващият във вагона немец, който отправя към дамите ‘лек укор, прикрит под формата на шега”. Денационализацията на човека, загубата на чувството за родова принадлежност може да започне с отказ от родния език, да премине към отказ да се общува със сънародниците. Каравелов проследява това в повестта „Извънреден родолюбец” чрез образа на Иванчо Чучулигата, превърнал се в румънския гражданин Йон Чучулигияно. А Ботев открива най-точните определения, с които да разкрие живота на българите, лишени от твърдостта на родната земя. По онази „тежка чужбина” те са „немили клети недраги”. От чужбината се очаква повишаване на материалното благосъстояние и затова тя се приема като по-добър вариант. На тази житейска позиция Ботев отговаря в „Странник”: „Тъй глупецът, тъй залита,/ да прекара добър живот…” Човещината за Вазов се оказва морален контрапункт на криворазбрано докосналите се до цивилизацията българи.

      Художественото обобщение на този разказ е ситуирано в историческото време и географско пространство, но в същото време надхвърля историческите и географски рамки и отправя аналогии към минали моменти, извиква размисли за настоящето, което също често е озвучено от чуждата реч и от ‘пренебрегнатия без нужда роден език”. В изнесения от непознатия българин урок е съхранена Вазовата вяра, че корените на родното ще бъдат съхранени, докато има българи, които да се грижат за тях. Родолюбието за Вазов е слято с човещината, то е нейна форма, най-висшата й проява.

-->