Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Устойчивото и преходното в човешкото битие според сборника „Вечери в Антимовския хан” от Йордан Йовков

Публикувано: 2018-01-02 10:47:45

     Осмислянето на трайното и нетрайното, на универсалното, устойчивото и преходното в човешкото битие е първостепенна задача пред всеки човек, който се стреми да стигне до отговора на вечния въпрос за смисъла на човешкото съществуване. Затова от създаването на литературата и нейните първи писмени образци до наши дни тя търси отговора на този въпрос. В многообразието на тезите четящият, търсещият човек може да отдели зрънцето, което е негово, зрънцето светлина, което ще осветява житейския му път.

    В сборника „Вечери в Антимовския хан” Йовков определя като универсални и устойчиви ценностната система на човека, красотата, която има устойчива и непроменяща се същност, родовата памет и „всевиждащото око” на бога – съдник на човешките дела. Преходно е щастието, което е съпроводено с безнравственост, преховно е и „предметното” време. Своеобразен символ на тази преходност е „шепата пепел”, която остава след пожара в Антимовския хан.

    Писателят търси абсолютните, непроменящи се стойности в етичната сфера. Оценките му за добро и зло се простират в универсалните рамки на културната ни традиция. Универсалните елементи в Йовковата оценка на битието сякаш са подложени и на вторично осмисляне. Целта на Йовков може би е да ни напомни, че за да осмислим устойчивото в човешкото битие, трябва да проникнем в скритите значения зад универсалните теми. Да прозрем необходимостта от единението на човека с природата. Хармонията човек – природа прави възможно изграждането на устойчива ценностна система. Затова героите на Йовков от „Вечери в Антимовския хан” умеят да разчитат невидимите знаци, да разгадават тайните на естеството на природата. Дядо Гено от „Дрямката на Калмука” не притежава някаква магическа сила, но е мъдрец от народа, който влиза в диалог с природата, разбира „езика” на заобикалящата го действителност – предмети, животни, растения и природни явления: „Естеството дава знаци, стига само човек да ги види и да ги проумее”. Дали тези знаци са „големите дъждове по спасовден” или „птичетата, дето се появиха на другия ден”, това няма значение. Съществен за Йовков е диалогът между човек и природа. Само чрез този диалог е възможна границата между устойчивото и преходното в човешкото битие. Прозрението на дядо Гено е постигнато след съзерцание и осмисляне на натрупания житейски опит.

       След съзерцание и осмисляне Йовков извежда и идеята за устойчивата и непроменяща се стойност на красотата. Тази идея е представена чрез мотива за „прераждането” на Сарандовица – баба, майка, дъщеря. Вложена е в думите на дядо Гено: „Тази жена няма да остарее. Като я гледам, сякаш виждам майка й, оная, старата Сарандовица…” После авторът я допълва: „Една малка вратичка се отвори отстрани и в кръчмата влезе висока и стройна мома. Голямата прилика между нея и старата Сарандовица изведнъж се хвърляше в очи…” /”Дрямката на Калмука”/. В мотива за „прераждането” на майката и дъщерята се крие идеята за абсолютната, универсална красота, която е неподвластна на времето. Хронологическото време може да променя биологическия образ на човека, но не може да влияе на устойчивата по своята стойност красота. Тъй като етичното и естетичното при Йовков са взаимообвързани понятия, абсолютната красота тук е във връзка с идеята за абсолютното добро. Те са еквивалентни в устойчивата ценностна система на твореца и човека Йовков. В описанието на красотата на Сарандовица писателят използва разгърнати символи, които подчертават трайната и първичната й сила: „Сарандовица изглеждаше по-тънка, по-стройна и по-гъвкава, също като змия, сменила кожата си. Косите й трябва да бяха намазани с нещо – тъй лъщяха и тъй бяха черни като бъз” /Една торба барут”/. Красотата на стопанката на Антимовския хан е своеобразен идеен център на целия сборник. Акцентът при изображението на тази красота е поставен върху погледа и усмивката на Сарандовица. В „Чстният учител” се откроява погледът на Сарандовица, във „Врагове” – нейната усмивка, в „Една торба барут” – и погледът, и усмивката й. При изображението на устойчивата красота Йовков е пшотърсил съответно устойчивите контури на нейната характеристика. Погледът и усмивката са неподвластни на времето, те са видимият израз на човешката душа.

     Така, както е непроменяща се стойността на красотата, трайна и устойчива е и родовата памет на хората. Това обяснява наличието на мъдри старци във „Вечери в Антимовския хан” – дядо Гено /”Дрямката на Калмука”/, Матаке /”Баща и син”/. В думите на тези мъдри старци е въплътен народния дух, който не умира. Те са мост между минало и бъдеще. Не са просто регистратори на настоящето, а са негови съдници, защото умеят да проникват в дълбоката същност на битието и да тълкуват природните и човешките дела, да влизат в диалог с природата. Йовков открива в немощното тяло на стареца мощноя дух на народа, неумиращата родова памет.

     И ако мъдрите старци на Йовков са съдници, върховен съдник за писателя е „всевиждащото око на бога”. В съответствие с фолклорните представи и народната ни традиция мотивът за „всевиждащото око на бога” е съотнесен с небесните светила. Универсално и вечно е божието око, от което човек не може да скрие своите дела. Този факт ражда необходимостта от осмисляне на делата, от осмисляне на човешкото битие. „окото на бога” може да се проектира в слънцето, което носи топлина и живот /”Една торба барут”/, да е свързано с описание на звездите и звездното небе /”Дрямката на Калмука”/. В „Частният учител” миговете на щастие и близост между Палазов и госпожица Шмид са свързани със звездата, която ‘кимва” на Палазов и „му казва нещо”. Идеята за „всевиждащото око на бога” при Йовков е съотнесена с нравствените измерения на ценностната скала. Затова и функцията на тази устойчива идея е близка до функциите на митологичната представа за бога - съдник.

     Устойчивите нравствени измерения на Йовковата ценностна скала отреждат преходност на щастието, което е съпроводено с безнравственост. Трагичен е образът на дядо Моско, защото Йовковият нравствен закон не допуска изключения. Даже абсолютната и универсална красота не може да бъде заместител на нравствеността. Преходно е и „предметното време”, намерило символичен израз в „шепата пепел”, която единствено свидетелствува за някогашното съществуване на Антимовския хан. Всичко материално в човешкото битие е преходно. Материалното е важно дотолкова, доколкото то непрестанно напомня на човека, че е смъртен и че трябва да осмисли с дела земното си битие. В паметта – родова и личностна – остават само спомените за делата. Имотите, парите, сградите и вещите са „шепа пепел”, временни спътници на човека. В тях се оглежда миналото, но то е разбираемо само при съпоставка с настоящето, с действителността. Всяка действителност е отправна точка за връщане към миналото и стъпало към бъдещето. Когато рисува материалното в човешкото битие, Йовков прибягва до хиперболизиране на размери и количество. Тази хиперболизация е свързана с преценките за миналото, което е разбираемо само в сравнение с действителността. Затова не трябва да ни изглежда фантастичен разказът на Витан Чауш /”Среща”/ за „тревата колкото човешки бой” и за магарешките тръни, „високи и гъсти като същинска гора”.

     Преходността в материалното битие откриваме в самото заглавие на сборника – „Вечери в Антимовския хан”. Конкретният пространствен контур – Антимовският хан, е съпътстван от точно фиксирана част от денонощието – вечерите. Но тук в своя скрит вид е идеята за многократната повторителност. В началото на „Дрямката на Калмука” виждаме добрите вечери от живота на хана, когато все още е жива старата Сарандовица. Последният разказ с говорещото само за себе си заглавие „Шепа пепел” е реквием за младата Сарандовица, за опожарения хан, за мига, след който в човешкия живот вече няма вечери, за преходността на човешкото битие, за настъпателния ход на времето. Определеното пространство /ханът/ и неопределеното време /вечерите/ обединяват разказите така, както ги сплотява трайното, устойчивото в човешкото битие, неизменно съпътствано от преходното.

      Осмислянето на универсалните и временните, на каменните и пясъчните стълбове на човешкото битие прави възможно осмислянето на човешкия живот. Във „Вечери в Антимовския хан” Йовковата теза по този въпрос намира своя художествен израз. Без да ни я налага, писателят провокира размислите на своите читатели, поставя на преоценка критериите им, докосва се до духовния им извор.

-->