Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Философията на жената в лириката на Багряна / ЛИС

Публикувано: 2017-12-16 09:24:33

      Пенелопа на XX век” е името на едно от  стихотворенията на Елисавета Багряна, което отвежда към образа на Пенелопа, жената на старогръцкия герой Одисей, цар на Итака. Двадесет години тя чака завръщането на мъжа си от Троянската война и според Омир през това време е отхвърлила предложенията за женитба от 108 женихи. През вековете тя се превръща в  символ на благородство и женска вярност. Позовавайки се на образи от миналото, Багряна препраща към настоящето. Така тя постига актуалност на внушенията, търсейки философията на жената в модерната цивилизация.

      Пенелопа днес е греховна и свята, защото истинското място на жената през 20 век според поетесата е вътре в себе си. Ако тя е открила себе си, ще открие своя любим, ще реализира творческия си Аз. Семантични опозиции като дом и свят, сега и някога  изграждат конфликтност, в основата на която е бунта на поетесата срещу една традиция, която отрежда мястото на жената в дома, срещу цивилизацията, която  отдалечава жената от нейното земно щастие и забравя какъв е “нашият път”,  който “от самата съдба на земята за нас е отреден” / “Тясната врата”/.

Утвърдените ценности в женското битие през 20 век са в криза. Жизнелюбието на поетесата очертава контурите и изхода от тази криза.:

Бих искала с един безумен скок в безкрая

да скъсам всички възли - и да видя

сама, освободена - себе си - лика си

без минало, без родословие, без възраст, име! /"Пенелопа на ХХ век"/

Този  “безумен скок в безкрая” е метафора на стремежа към освобождаване от капана на затвореното в рамките на цивилизацията битие. Миналото, родословието, възрастта и името чертаят  контурите на тези рамки. Природното предназначение на жената не зависи от нейното минало или родословие.  Стремежът й към земно щастие не може да бъде обвързан с име или с възраст. Багряна извежда  противоречието с традиционните представи за личност, род и история. В името на семейни и патриархални ценности жената не трябва да жертва себе си. Поетесата отстоява женското право на избор:

Вземи ме, лодкарю, в свойта ладия лека,

Която не плашат вълните пенни и смолни,

По тях да направим една безкрайна пътека –

Да стигнем небето, да стигнем чайките волни! /”Моята песен”/

Скокът на нейната Пенелопа от 20 век е едновременно вътре и вън от себе си. Модерната жена се освобождава както от външните  установени норми, така и от вътрешните си съмнения:

Аз не искам земните съмнения:

-

няма минало, и бъдеще дори. /”Requiem”/

Домът,  стаята са за Багряна метафора на традиционния бит, превърнал се в затвор за жената от 20 век:

Как душно и тясно е в нашата стая,

Как силно ме тегли навън… / “Видение”/

В  „Кукувица” бунтът  срещу ограниченията на традиционните битови рамки, затворили жената сред тесните стени на стаята, обхваща дори и майчинството:

Кой каквото иска да говори -

няма нивга аз гнездо да свия,

рожби румени да ти отгледам,

вкъщи край огнището да шетам.

Багряна утвърждава категорично стремеж към абсолютната и пълната свобода, без която е невъзможно земното щастие. Естествен е поривът към бягството,  към пътуването,  към скитничеството:

Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната,

родната сестра на вятъра… /”Стихии”/

В стихийността, неудържимостта  е красотата на живота. И любовта се оказва невъзможна,  когато е поставена в тесните рамки на дома, превърнал се в затвор, в който е заглушен копнежът по пълноценен и свободен живот.

При противопоставянето на “сега” и  “някога” нежеланото битие се отхвърля тук и сега, традицията, която отдалечава жената от нейното щастие има своята алтернатива в пътя,  който за Багряна е безкрайно пътуване към надежда и копнеж по земно щастие, живот чрез любов, стремеж към далечното и неизвестното, порив към волността и желание за пълноценно разгръщане на творческия човешки  Аз. Така  се ражда емблематичният образ на първата и последната жена:

Аз искам да я сещам тук,

животрептяща,

с най-първобитните изобретения -

петте от бога дадени нам сетива -

като последния човек на туй кълбо,

като най-бедното създание в света,

като последната и първата жена!  /„Пенелопа на XX век"/

Първата и последната жена слива в едно човека и природата, човека и вечността и очертава рамките на човешкото присъствие в космическата необятност на вселената. Нейният разказ е “изпят преди много векове” и в същото време “ като че от мен сега” /”Пасторал”/. Тази вечна жена е сестра на вечерницата:

Вечернице-предвестнице, вечернице – царице,

кандило пред всевечния иконостас,

една сълза от богородичните ресници

отронена в светия жертвен час,

вечернице-сестрице /”Вечерница”/.

Мъдростта на Багряна е както в прозрението за космическата самотност  на  тази вечна и свята,  жена така и в намерения отговор на въпроса за земното щастие, чиито кули са миражни:

Безнадеждно самотни и чужди – всеки лута се, дори и пита –

А всевечната, земната мъдрост – тя разляна е вредом край нас:

Да ликуваме с ведрата пролет, да горим с кехлибарното лято / “Мъдрост”/

        Щастието е в уловените мигове от пролетта или лятото, в усмивката, която разкрива “обич към света”, в забравената тъга “на спомени празни”, в “забравения страх “пред надежди крилати”. Цивилизацията, която е отдалечила човека от неговата природна същност, е забравила, че е щастие дори когато “угаснем с вечерното слънце” и “умрем с осланения лист” /”Мъдрост”/ и че все някога трябва “да спрем – на щастието кулите миражни!” /”Безумие”/.

 

-->