Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

Човек и земя в романа на Г. Караславов “Снаха”

Публикувано: 2018-02-20 22:42:22

    В развитието на българския роман  “Татул”/1938г./ и “Снаха”/1942г./ се нареждат до “Под игото”/1894г./ и “Ден последен”/1931-34г./ от Стоян Загорчинов. Преди да напише двата романа Караславов /1904-1980/ минава през разказа и посвестта. Първата му книга с разкази ”Уличници” излиза 1926г и е посветена на бедните градски деца, а първият му роман “Споржилов” излиза през 1931г. През 1935г., когато писателят е 31-годишен, се заема да осъществи тетралогията “Татул”, “Снаха”, “Пепелище”, “Мащеха”, посветена на темата имот-собственик. Романът “Пепелище” изчезва преди да бъде публикуван, а “Мащеха” остава незавършен.

   Мястото на “Снаха” се определя от литературната критика като отправна позиция на прозата ни към романовото й пълнолетие от петдесетте години. Романът извежда като централен проблем отношението към снахата във връзка със собствеността и е създаден “с усет за мрачните подсъзнателни глъбини на човешката психика”./1/ Стойността му се дължи и на факта, че  утвърждава националната ни традиция в областта на жанра. Георги Караславов е сред писателите в родната литература, които остават верни на селската тема, но “никой друг български писател не е описвал като него жестокостта, която властва в нашето село”./2/ Авторът е познавач на селския бит и психология и следва Елин-Пелиновата традиция “Земя” при написването на романа “Снаха”. За свой учител в белетристиката Караславов посочва именно Елин Пелин. Романът “Снаха” може да бъде определен като “психологическа студия върху престъплението” и “драма на осъзнатат вина и страха от възмездието”./3/

      Писателят поставя проблема за човека и земята чрез трагедията на селско семейство, което решава един от често срещаните въпроси в патриархалното битие – отношението към снахата и собствеността. Земята става извор на противоречиви страсти в човешката душа. От една страна, тя поддържа енергия и жизненост, а от друга, поражда алчност, която деформира добродетелите – трудолюбие, обич към земята и пестеливост и “градивните сили се модифицират в рушителни”./4/ Алчността за земя води след себе си престъплението. Връзката между човека и земята се оказва двупосочна.

      Многобройни са митовете, които разглеждат тази връзка и се опитват да докажат произхода на човека от земята, която се оказва майката на майките. В тях да си роден от земята означава “да си роден от майчиното тяло, а да си роден от духа означава да си роден от оплодителния полъх на вятъра”./5/ Тези митове представят двузначната роля на майката-земя. Тя има привлекателна сила и човекът, нейният син, не може да се отдели от нея, а ако го направи, копнее да се завърне при нея. “Този копнеж може да се превърне в изгаряща страст, която застрашава всичко постигнато. В такъв случай майката се явява като върховна цел, от една страна, а от друга – като опасна заплаха”./6/ Появява се мотивът за разкъсването на човека. В египетските митове Изида търси частите на разкъсания Озирис, а съживяването му успява не изцяло. В гръцките митове Хера в Аргос всяка година отново се превръща в девица благодарение на къпането й в извора Канатос. Значението на това къпане се свежда до идеята за вечната младост на земята. Земята в древните митологии едновременно ражда и поглъща, превръщайки се в символ едновременно на живота и смъртта. Човекът и земята са свързани в съдбовно, неразчленимо единство и от различните проявления на тази връзка се раждат различни хора. Двойственият характер на земята се изразява в това, че тя осигурява живот, мощ и власт, но и подтиква човека към престъпление. С този двойствен характер на земята ни среща Караславов в “Снаха”.

    Темата за земята и човека, който иска да бъде нейн собственик, преминава от митовете в литературата. Откриваме я в творчеството на Гогол, Балзак, Дикенс. В българската литература от Каравелов до Караславов тази тема има също много и различни метаморфози. Гносеологията на собствеността върху земята в българския родов космос се изгражда от морални норми на основата на брачни и кръвни връзки, които в границите на родовия морал са в хармонично единство. В романа на Караславов откриваме мотива за фаталната роля на собствеността в хармонията на родния нравствен космос. Този мотив е проследен и в творчеството на Влайков, М. Георгиев, Страшимиров, Елин Пелин.

      Повод за написването на “Снаха” е действителната история на убито момче и снахата, която след смъртта на мъжа си издала своя свекър. Тази реална история е дала основата, върху която писателят поставя проблема за човека и земята. В “Снаха” се срещаме с Караславовото човекотърсачество. Човекът в романа е навсякъде – познат и в същото време труднопостижим, той е свързан със земята. В началните редове господства идилията, която после е изместена от трагични ситуации. Това дава основание на литературната критика да определи композицията на романа като драматично стъпаловидна./7/ Първите редове ни отвеждат в “прашното село”, което е сгушено и притихнало “в сладка дрямка под медения звън на далечни развърнати стада”. Членуваното определение “прашното” обобщава и типизира. Такива са родните села – прашни, сгушени и огласени от медния звън на стадата. Селото няма нужда от име. Това, което предстои да се случи тук, може да се случи във всяко българско село.

    На преден план повествованието извежда образа на Юрталана -човек, който е собственик на много земя. В този герой литературните изследвачи виждат продължение на една дълга линия от развитие на характери и образи, която започва от Каравеловия чорбаджия и стига до Елин-Пелиновия Еньо /”Земя”/. Юрталана може да се разглежда като художествен тип в родната литература, като символ, а юрталановщината като обществен порок, който е “колкото историческо, толкова и съвременно, колкото вечно, толкова и българско явление”./8/ Караславов обяснява: “Аз взех само името, а героят е измислен. Знаех съдържанието на името: юрт-алан, сиреч придобиване, трупане на имот – но не предполагах, че то ще стане нарицателно”/9/

    Юрталана не е изграден по метода на Молиер, който подчинява характеристиката на своите герои на хиперболата и абстракцията. Молиер се спира на лицемерието или скъперничеството, изчиства всички битови, исторически и локални особености от образа и създава образ-формула. За Молиер скъперникът е просто скъперник. Караславов е по-скоро последовател на метода на Шекспир за обобщение. Типовете герои, създадени от Шекспир не са само представители на един порок, те са изпълнени с много други страсти и пороци. Скъперникът на Шекспир в същото време може да се окаже отмъстителен, пресметлив, остроумен. Налице е един натрапчив порок, който живее в сложен характер, примесен е с други пороци и добродетели. Такъв сложен характер е Юрталана. Над пороците и добродетелите застава желанието му за собственост на земя. Той събира имота си с труд, но в същото време селяните разказват, че през войната е мародерствал и се е завърнал от фронта с пари. Тази мълва върви по страниците на цялото романово повествование. Караславов не я отрича, не я потвърждава. Писателят я оставя като тъмна сянка до своя герой, която напомня, че в историята на всяко богатство има затворена една тъмна страница.

    Външният вид на Юрталана може да бъде открит само в някои пестеливи детайли /”очи студени и безстрастни”, “висока кокалеста фигура”/. Истинското внимание на твореца е насочено към духовния му свят, който е изследван от всички страни – техника, религия, политика, човешка нравственост. Цялата философия на неговия живот се свежда до богатството. Алчността за земя го заслепява. С пари той смята, че може всичко да си купи. Не само хубава снаха и кметско място, но и здравето на болния син – “срещу толкова пари човек и в локва да го оставиш, ще оздравее”. С пари той се опитва да купи и опрощаването на греха, който е извършил – убийството. Принася в жертва скъпи курбани и смята, че колкото по-скъп е курбанът, толкова по-голямо ще е опрощението. Болестта на Стойко за него е “божия наказия”, която показва, че последният курбан не е бил достатъчен. Трябва по-голям – вол, “не може само с един курбан да мине”. В курбана, жертвата той вижда отказ от всичко онова, натоварило душата му през годините. Умът му е практичен, хладен и пресметлив, душата му – алчна и груба. Често обича да повтаря “Сметка държа аз!” и в този негов израз е подчертано сметкаджийството, характерна черта на нрава му. Но при този сложен образ сметкаджийството съжителства с невероятно трудолюбие, егоизмът с деятелност и активност, консервативната му природа с прозорлив дух. Трудолюбието на героя е подчертано многократно от автора – “умееше да работи Юрталана…зиме и лете, делник и празник за него нямаше почивка и отдих”. Юрталана вижда бъдещето в машините, в техниката, в ученето – “Отдавна, много отдавна, още от детските години, той гледаше на механиците и машинистите като на магьосници, люде от друг, тайнствен свят, за които се разказваше в приказките”. Той държи малкият му син да се изучи. Не жали средства, за да се случи това. Алекси се превръща за него в изгубена надежда и разочарование. В романа той става носител на темата за дегенерацията и обречеността на рода. И в същото време до тази прозорливост по отношение на техниката откриваме една голяма консервативност към медицината – “Не било от бога, та от хората”.

    Юрталана се превръща в символ на падението, до което води желанието за собственост. За него всички в селото казват: “Зейнал е като ламя, да има как, целия кър ще налапа”. Не е случайно тук сравнението на героя с ламята. Легендите за ламята, за дракона са скрити в мита за антихриста. Противоречието Христос-антихрист е едно от най-разпространените в културната история на народите. Юрталана е видян от своите съселяни като отдалечен от светлия божи син и сравнен с дявола. Тъмната страна в душата му е придобила застрашителни размери. Пълнотата на изображението му е постигната с психологически анализ. Алчността за земя унищожава човешките му добродетели. Скъперничеството му е подчертано от автора многократно – “Той беше скъперник, трепереше над стотинката”. Колкото повече ниви купува, колкото повече земя има, толкова “по-сърдит и по-строг” става той и “приказките му бяха сурови, троснати и студени”. С правопропорционална зависимост растат желанието за собственост на земята и душевните мъки на героя. Вътрешният живот на героя е драматичен, защото той е разпънат накръст между полюсни чувства и мисли. Деформацията на неговата индивидуална човешка съдба излиза от тесните рамки на реалното биографично време и отвежда към изкривяването на човешката психика винаги, когато в съзнанието материалното начало измества духовното. Колкото по-голяма и отхвърляща е силата, която измества духовното, толкова по-опасна за човека става силата, утвърждаваща материалното.

     Убийството на Астаровото момче е събитието, с което започва и завършва романа. Тази случка е определяща по отношение композицията на романа, тя е двигател за развитието на сюжета. Вглеждайки се в психологията на престъплението, извършено от Юрталана, Караславов проследява драмата на вината и страха от възмездието. Образът на този герой е драматичен, а не диаболичен. Той случайно убива момче, което е откраднало царевица от нивата му. Царевицата в някои религии и митологии е почитана като бог – син на майката земя и в тези случаи тя  отвежда към мотива за изхранващата майка. /Мондамин е богът на царевицата в индийските митове/ Но в романа на Караславов Юрталана пази царевицата като своя собственост, като част от земята. Притежаването й е важно за него. Репликата му “И на царевицата съм пръв!” издава  желанието на героя да бъде над всички.

     Над безжизненото тяло на момчето героят си мисли за своето детство и се вглежда в грозотата на извършеното престъпление. Художествените детайли в този момент са сполучлив избор на писателя, който следи вътрешната драма на героя. Едно “ясносиньо, заострено старовремско копче” връща Юрталана към детските години, когато и той е имал “такава пъстра, тясна” ризка, шита от майка му “някога, когато беше малък”. Вътрешният монолог на героя разкрива разнопосочни, противоречиви мисли и чувства, които разкъсват съзнанието му в този момент. “Умора, ужас и отвращение” го завладяват. Случило се е нещо непоправимо – “А само преди един час той си вървеше безгрижен и радостен из царевиците”. Осъзнал стореното, той е готов на всичко, за да върне времето назад – “нека си набереше царевица, нека цялата нива смъкнеше у дома си, да се не види и нивата й, и намерата й”. В този момент за миг земята загубва своята ценност за него. За миг той осъзнава, че човешкият живот може да бъде по-стойностен от земята. Драмата на преоткриването и пренареждането на загубените стойности при Юрталана се извършва изведнъж, рязко, само в един момент. Един удар с камъка върху русата детска главица го кара да преосмисли ценностите в живота. Мъка и страх се борят в душата му и надмощие взема страхът – “трябва да го скрия”. Мисълта за близките на детето прибавя нов ужас в съзнанието му – “На кои ли сиромаси изгорих чергата?” В същото време мисълта за земята продължава да диктува решенията на героя. Ако “работата се разкрие” – “тогава този хубав имот ще остане така, да го мисли и да му се радва отдалече, от затвора". Престъплението му е следствие от алчността за земя. И колкото по-големи стават размерите на тази страст, толкова по-бързо героят забравя за своето престъпление. В края на романа изчезват мъките на съвестта и терзанията на духа – “Десет години от тогава. Беше забравил за това проклето момче”.

      Някои литературни критици определят Юрталана като типичен романов герой, при когото е налице “трагична невъзможност да се осъществи такъв, какъвто е, да прояви изцяло човечността си”. Той става жертва на “съдбата”./10/ В този смисъл Юрталана напомня героите от древногръцките драми, които са безсилни пред силата на злото и могъществото на боговете, които предначертават човешката съдба. Съдбата превръща живота на героя в катастрофа. Той слиза надолу и все по-надолу и го прави със затворени очи. Пренебрегва морални стойности и логични действия. Волята на боговете в “Снаха” е заменена от реално съществуващата човешка страст към земя, към собственичество, към материално притежаване на света. Трагичната вина на Юрталана е неговата пристрастеност към земята. Това го превръща в трагично обречен герой. Той се оказва по-жесток към себе си, отколкото към своите жертви. Неговата жена /“Юрталанката беше проста, глупава и несръчна жена”/ е образ, който допълва характеристиката му. Алчността и скъперничеството й са изведени още в първите редове на романа, когато дава на жените, които са работили на нивата “цял самун” хляб – “Пък и едни големи самуни останали, божичко, сърцето ми се късаше, като го завивах”.

      Юрталана поддържа своята жизненост от връзката си със земята – “Гледаше я той и му ставаше леко, и гърдите му се издуваха, и дишането му беше дълбоко и сладко. Двадесет и два декара – цяло поле”. “Земя-масло” казва той, прибавяйки още една нива към имотите си. Радост пълни душата му, когато пред него е земята и “от радост не сещаше страшната горещина, не бършеше потта, която се стичаше по челото му”. Сред нивите Юрталана “беше като у дома си”. Земята му говори за своите стопани – “Той минаваше от нива в нива и по троскота и каръците, по гъстотата на стръците можеше да познае какъв е стопанинът – работлив или мързелив, нехаен или пресметлив.” Героят притежава езическото светоусещане на българина към земята, която се асоциира с раждащото начало. Тя е майка, начало на всичко и често е определяна от българските писатели като майка-земя. Така темата за човека и земята събира националнохарактерологичното и универсалното начало в образа на Юрталана. Земята е силата на Юрталана, тя е неговата единствена алтернатива. В града той не се чувства добре. За него това е чуждо и непонато пространство. Без земята е нищо. И колкото повече расте неговия страх от света и хората, толкова повече той обръща погледа си към земята. Задълбочавайки се сам в себе си, Юрталана всъщност се заравя в земята като мъртвец, който се връща обратно в майката земя.

     Като сложен образ в Юрталана съжителстват пороци и добродетели. За него са важни трудолюбието и красотата, с радост посреща в дома си снаха, която е бедна. “Хубава е…току имотец си няма” Севда - това е важното за Юрталанката, докато за Юрталана определящото в отношението към бъдещата снаха е фактът, че “такова чедо всеки ден не се ражда” и “една беше Севда и нямаше кой да се мери с хубостта й”. Воден от бащино чувство, той не жали пари, за да лекува болния си син, но го прави едва след като се убеждава, че наистина е болен. Дълго време не вярва в болестта на Стойко и това се оказва пагубно неверие. След смъртта на сина си Юрталана “изсъхна и почерня като главня”. Когато изгонва Севда сам се укорява – “Лошо направихме с нея, лошо!”. Добродетелите, обичта към земята и трудолюбието на този човек се деформират от алчността и се превръщат в разрушителни страсти. Когато изключват от гимназията малкия му син /Алекси/, отново мисълта му е насочена към земята – “Тюю, язък за хубавия имот, ще го прахоса, ще го излапа и пак човек няма да стане…” Земята ражда добродетели и пак тя може да ги превърне в недостатъци. Защото връзката между човека и земята е двупосочна. Корените на двете начала, доброто и злото, се намират в земята. А образът на Тодор Юрталана става символ на алчността, на саморазрушаващата човека страст, на моралното падение, на деформираното съзнание на собственика. За него имотът е равнозначен на смисъла на съществуването му. Той “премалява от болка”, “от много тичане, от тревоги”, когато отчуждават една от ливадите му, ‘пъшкаше мъчително и само псуваше”. А когато Севда му иска Голямата нива, за да мълчи за извършеното убийство, той възкликва: “Какво приказваш ти! Голямата нива! Сърцето ми! живота ми…” Земята се е превърнала в сърцето и живота на Юрталана. В представите му животът е борба за собственост. В тази борба място за човещина няма. Обсебен от алчност за земя, героят на Караславов стига до крайност, а всяка крайност е погрешен избор и оставя след себе си нереализирани човешки потенции, неосъществени възможности. Злото у Юрталана не става факт на съзнанието му. Героят не е в състояние да обоснове престъплението си, да го уясни за самия себе си. То се заражда в глъбините на душата му като разрушителна стихия. И понеже героят е родов феномен, тип мислене и световъзприемане, то и последиците от престъплението му не пораждат в душата му трайни чувства на страдание и угризение и жертвен порив за изкупление на вината.

     Конфликтът Севда – Юрталана излиза извън рамките на взаимоотношенията свекър – снаха и се свежда до вътрешната човешка борба. Този конфликт е заложен още в символиката на имената им. Юрталан е име с турски произход и означава натрупване на имот. “Дарът от Бога - името Тодор означава точно това, обаче се е превърнал в тегоба за хората и за Господа, защото човекът е предпочел да служи на дявола за богатство.” /11/ Името Севда е от арабски произход и значи любов. Любовта е изправена срещу алчността и страстта към земята. Това е двубой между красотата, любовта и алчността, желанието за собственост над земята, между човека и земята. Севда е бедна селска жена, която се омъжва в богат дом, но не е противоположен на Юрталана образ по отношение на земята. Трагедията на Севда започва със смъртта на мъжа й, така както за Юрталана трагедията започва с убийството на момчето. Севда вижда сметкаджийството и недоверието на Юрталана като причина за смъртта на Стойко. Снахата знае за убийството на момчето и това усложнява ситуацията. Тези събития пораждат сблъсък между свекъра и снахата. Авторът владее пресъздаването на вътрешния монолог на героите. Чрез психологически разрез той наднича в душите им и внушава идеята, че злото не може докрай да обсеби човешката душа. Злото не е вечно. В конфликта между Юрталана и Севда се събират основните мотиви в целия роман – за греха и възмездието, за доброто и злото, за вината и съвестта.

     В началото снахата живее “като в приказка”. Душата й е изпълнена “от доволство и сладост” и тя “благославяше света, в който беше се родила”. “Пълното и голямо щастие”, за което е мечтала, се е сбъднало. Краят на нейната приказка започва, когато Стойко й разказва за убитото момче. Когато научава за това, тя съжалява, че го е узнала. Не защото се е оказало, че свекърът й е убиец, а защото имотът може да се разпилее. Тя бързо забравя за Астаровото момче. После идват молитвите към бога за дете – “Божичко милостиви, помогни ми!”. Зареждат се дните и нощите, когато “тя вярваше и чакаше”, “вслушваше се в дъха си, броеше ударите на сърцето си”, мечтае за “този дългоочакван син”, когото ще кръсти Тодор – “името на свекъра”. Голямата и толкова човешка мечта на Севда да има деца и дом остава неосъществена. “Юрталановата снаха”, възгласът,  който Севда е свикнала да чува зад гърба си, се заменя с “Юрталановата яловица”. Някогашното приказно щастие, радостта й се превръщат в “обида, мъка и срам”. Болестта на Стойко я превръща в сянка. А след смъртта му тя остава “без сили, без радост, без надежда”. Сърцето й “се наливаше с омраза към Юрталана”, защото в него тя вижда виновника за смъртта на Стойко – “Той, този безсърдечен човек, той умори мъжа й”. С недоверието към болестта на сина си той е станал причина за неговата смърт – “И каква ще е тази болест, дето е измислило нашето докторче…Не му хващам вяра аз, не знам дали има такава царска болест по света”. Но у Севда също живее страстта за земя. Когато е изгонена от къщата на Юрталана, където е била робиня толкова години, тя решава да поиска Голямата нива в замяна на своето мълчание. Инициативата на това нейно искане е на родителите й. Севда се оказва в някаква степен жертва както на свекъра си, така и на родителите си. Юрталана и Севда са противопоставени не като идейни антиподи, а чрез омразата, която ги води към драматичните преживявания.

     Не само конфлкиктът Севда-Юрталана, всички конфликти в романа /Юрталана-Казълбаша, Юрталана-Пеньо Пандуров, Юрталана-Стойко, Юрталана-Алекси, Юрталана-Цървенаковата Добра, Тодор Юрталана-Иван Юрталана/ отвеждат към темата за човека и земята. В тези конфликти се оглежда прозрението на автора, че земята за човек като Юрталана стои над роднините, болния син, брата, съдружника, надничарите, властта.

    Литературната критика открива достойнствата на романа в наличието на единство между сюжетно-фабулния поток и вътрешните преживявания на героите, в аналитичния психологизъм, в овладените средства на драматичния вътрешен монолог и в хармонията на цялостната художествена структура. “Георги Караславов промени българската литература, като внесе в нея суровост”/12/, така че прозата на писателя е определена от литературните изследвачи/13/ по-скоро като епическа, отколкото лирическа. Животът в романа е предаден през различни очи: на Севда, на Юрталана. Смяната на различните гледни точки показват действителността от различни ъгли на зрение. Социално-историческата действителност, съвремеността в романа няма самостойно смислово-тематично звучене. Тя интересува писателя като психически и културологичен опит, отразен в съзнанието на героите. Не толкова  нещата, които стават, а нещата, които са ставали и ще стават винаги – това е посоката на авторовата цел. Преживяното от героите е част от всечовешкия опит по отношение на взаимовръзката между човека и земята.

    Във финалните редове героят гледа земята, очите му са пълни със сълзи и “мъка, неизпитана друг път, стягаше сърцето му”. Според някои литературни изследвачи тези сълзи са израз на прозрение. Според други “Сълзите на героя в края на романа не са свидетелство нито за връщане към хармонията с природата, нито за просветление. Просълзяването е подсъзнателна рефлексия, излаз чрез тялото на психологическа конфликтност, емоционално разтоварване, необходимо освобождаване от мъката на безсилието. Ето защо те не могат да бъдат израз на осъзнаване на вина, покаяние и оттам на готовност за изкупление, а са отказ от активност, пресметнато примирение, за да бъде смекчено наказанието и да се избегне изнудването на Казълбашеви. Жестока е участта, която сам си е подготвил - единственото, с което остава на финала героят, е комат хляб”./14/

    Само земята-майка от древните митове може да излекува своя смъртно болен син. В романа на Караславов смъртно болен по отношение на своята душевност се оказва Юрталана. Отива да се предаде, защото е заплашен от снаха си, Севда, търсейки изгубената хармония със собствения си “аз”. През различни ситуации преминава Юрталана, но всъщност всички те се свеждат до първичния образ на моментната извънредна ситуация – убийството на момчето. Постоянно сменящите се ситуации през десетте години от живота на героя, проследени от автора, отвеждат към това събитие.

     Пейзажните детайли на финала имат определяща роля за изясняване на идеята, заложена в цялото повествование. Мъглата “се дигаше заедно с последните жички на задрямалите оголени дървета”. В далечината остават “черните хълмове”. А погледът на Юрталана, който преди е търсел “да зърне само свои ниви, свои дървета” сега се спира “жадно и ненаситно” на всичко наоколо – “всичко му беше мило и свидно”. Сякаш в мъглата остава извършеното престъпление, оголено дърво се оказва страстното желание да бъде собственик на земя. Нивите, хълмовете, дърветата, полето – всичко това го е имало и преди, но той не го е виждал. Земята, само тя е пълнила взора му. Не земята наоколо, а собствената земя. Очите му се пълнят със сълзи. От прозрение или от безсилие, тези сълзи внушават, че земята е красива и вечна и е илюзия  идеята за собственост над вечността. А Юрталана е станал жертва на тази илюзия.

     Темата за обречеността на човека, който е поставил над всичко желанието си за собственост върху земята, може да бъде открита и в дегенерацията на Алекси, в смъртта на Стойко, в безплодието на Севда.  Хора като Юрталана са обречени на изчезване. Човекът не може да поставя над всичко идеята за собственост над земята. А ако го направи, той ще унищожи себе си. Затова романът е оставен без епилог.

    Двупосочната връзка между човека и земята ражда диаметрално противоположни, полюсни чувства в душата на Юрталана и в неговото раздвоение читателят открива както авторовата позиция, така и позитивния модел за отношението на човека към земята, която може да бъде негов нравствен коректив. Противоречивата връзка на човека и земята извиква разрушителни и съзидателни сили. Затова човека трябва най-напред да опознае своята природа, за да се опита после да я управлява. “Снаха” не е роман за престъплението и изкуплението. Това е повествование за една човешка драма и в същото време в него е заложена общочовешка и нравствена проблематика.

    В съзнанието на Юрталана се срещат едновременно разрушителната и оплодяващата сила на земята и победител от двубоя между тези две сили става разрушаващата стихия. Изходът е единението на човека и земята. Духовното се материализира, абстрактното се опредметява, а човекът може да преоткрие човешкото в себе си, ако е в хармония със земята. Стремителното развитие на цивилизацията би било невъзможно без чувството за равновесие между човека и земята, което човечеството познава още от най-ранните етапи от своето развитие.

Цитирана и използвана литература:

1.Игов Светлозар, “Българската литература XX век” http://liternet.bg/publish/sigov/bgliter.htm

2.Вълев Стоян, Георги Караславов и шедьоврите”, http://knigi-news.com/?in=pod&stat=970&section=13&cur=190/

3.Игов Светлозар, “Кратка история на българската литература”, С.,1996г.

4.Игнатов Веселин, “Снаха” – ценности и цялостност, инфлация и разпад”, http://liternet.bg/publish5/vignatov/snaha.htm

5.Юнг Карл Густав, “Символи на промяната”, Плевен, 2006г., стр.313

6.Юнг Карл Густав, “Символи на промяната”, Плевен, 2006г., стр.328

7.Константинова Елка, “Романите “Татул” и “Снаха” в българската проза” в предговор към романа “Снаха”, С., 1984г., стр.19

8.Султанов Симеон, “Препрочитайки “Снаха” в “Творби и проблеми”, С.1979г., стр.247

9.Султанов Симеон, “Препрочитайки “Снаха” в “Творби и проблеми”, С.1979г., стр.236

10.Константинова Елка, “Романите “Татул” и “Снаха” в българската проза” в предговор към романа “Снаха”, С., 1984г., стр.13

11.Игнатов Веселин, “Снаха” – ценности и цялостност, инфлация и разпад”, http://liternet.bg/publish5/vignatov/snaha

12.http://blogs.myspace.com/sollejon

13.Константинова Елка “Георги Караславов” – творчески портрет

14.Игнатов Веселин, “Снаха” – ценности и цялостност, инфлация и разпад”, http://liternet.bg/publish5/vignatov/snaha.htm

 

-->