Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

„Да обичаш значи да излезеш от предела на себе си” /Луи Арагон/ Есе

Публикувано: 2018-02-20 21:01:40

       Лицата на oбичта изпълват духовното пространство на човешката цивилизация от зората на нейното съществуване. Тези лица са много - обич към себе си, към някого, към семейството, към децата, към отечеството, към човечеството, към всичко, което ни прави щастливи и удовлетворени от съществуването си.

      Обичта не е константна величина, не е статична даденост. Тя изминава еволюционен път за всяко човешко същество в неговия индивидуален растеж и развитие и в същото време в растежа и развитието на човешката цивилизация. В началото е обич към „аз”. Така на първото стъпало от пътя на обичта се оказва егоизмът. Осъзнал необходимостта от обич, човекът започва да обича „ти” – близките и семейството си, без които животът му не би бил същият. Обичта към „той”, към човека, който не ни е близък, не ни е познат, обичта към всяко човешко същество поставя хуманизма като следващото най-високо стъпало в духовното развитие на човешката цивилизация.

       Според френския творец Луи Арагон „да обичаш значи да излезеш от предела на себе си”. Същият е смисълът, който влага в обичта и британският писател Оскар Уайлд – „да обичаш значи да надминеш себе си”. Тези паралелни изводи не са случайни. И двамата мислители търсят измеренията на обичта отвъд рамките на „аза”, дори отвъд рамките на „ти”. И двамата са открили най-високото стъпало на обичта в нейния духовен еволюционен растеж. А Оскар Уайлд предупреждава всички, които са решили да останат на първото стъпало и да обичат единствено своя „аз”, че „да се влюбиш в себе си е началото на една доживотна любов”. Нещастният край на тази любов е образно разказан в древногръцката митология. Това е тъжната история на Нарцис, който се влюбил в себе си и с дни съзерцавал своя образ в бистрите води на едно езеро. Той не отворил сърцето си за любовта на нимфата, превърнал се в самотно цвете, което продължавало да се вглежда в себе си и да търси очертанията на красотата си във водата.

        Началото на търсенето на измеренията на обичта е поставено може би от Аристотел още през 4 век пр.н.е. В „Реторика” той определя обичането така: ”Нека обичането означава да желаеш някому това, което смяташ за добро, заради него, а не заради себе си, и да се стремиш според силите си да му го създадеш”. Аристотел извежда обичта от тесните рамки на „аза” и начертава посоката на нейната еволюция. Той разяснява, че хората обичат и „обичаните от тези, които ние обичаме”. Така рамките на обичта постепенно се разширяват. И ако обичта е малка капка, която пада в чистото езеро, тя образува вълни около себе си, тези вълни се разширяват. И ако капките са много, те ще обхванат цялото езеро, цялото общество. На обич според Аристотел са способни хората „с добри нравствени качества”, а видовете обич са „другарството, близостта, роднинството”. Факторите на обичта според него са „благосклонността, готовността да направим нещо непомолени, а като го направим, да не го разгласяваме, защото така изглежда, че е сторено заради нас, а не поради нещо друго”. Точно тези фактори са обобщени след 24 века от Луи Арагон: „да обичаш значи да излезеш от предела на себе си”.

         В своето развитие индивидите и общността, към която принадлежат, стоят на различни стъпала. Ако има разминаване в разбирането за обичта между отделната личност и обществото, което я обкръжава, често това разминаване е трагично. Осъзнавайки този трагизъм Луи Арагон стига до извода, че понякога „любовта е между двама души, в различни видове самота”. Ако капката обич падне в нечисто езеро, в общество на хора, които нямат „добри нравствени качества”, тя е обречена на разочарование, страдание и мъка. Защото обичта е в нас и отвъд нас.

        Дългият път, който човечеството е извървяло в разбирането си за любовта, е факт. Но този път е индивидуален за всяка личност. От нея и само от нея зависи стъпалото, на което тя ще се спре в своята духовна еволюция.

       А всички ние сме капки от обич, падащи в езерото, което ни е отредено от съдбата.

 

 

-->