Оcenka-BEL.com - безплатни онлайн тестове, пробни изпити, видео уроци и помощ при писане на задания от литературно и хуманитарно естество

„По жътва” от Елин Пелин Анализ

Публикувано: 2018-01-13 10:59:34

   Светът на Елин Пелин е естествена среда, в която човекът търси хармонията с природата. Разказът “По жътва” разкрива живота на трудовия човек от българското село и обвързаността между човека и природата.

      След Вазов Елин Пелин е вторият етапен майстор на българския къс разказ, довеждайки го до съвършенство чрез стегната сюжетно-композиционна структура. Сюжетът на “По жътва” е изграден около една случка, това е характерно за индивидуалния творчески стил на писателя и повечето от неговите разкази са изградени по една кратко пресъздадена случка. За твореца особено важно е не наслагването на случките, а силното емоционално въздействие при пресъздаване на конкретната ситуация. Това въздействие писателят постига с цялостната атмосфера, описанията на природата, настроенията на хората, песните. В “По жътва” слънчев удар отнема живота на Пенка, “селско дете обичливо”. Летният пейзаж изпълнява ролята на експозиция. Своеобразна завръзка на сюжетното действие е краткият диалог между Никола и неговите близки на нивата. Новината, че “Пенка примряла от жега”, може да се определи като кулминационен момент, който е последван от тъжна развръзка – селото погребва Пенка. Разказът е максимално изчистен от сюжетни лирически и коментаторски отклонения. За разлика от Вазов повествователният тон при Елин Пелин е без лирически отстъпления.

       Разказът започва с пейзажна картина, живописно нарисувана с пъстри, ярки цветове – “златни ниви”, “синьо небе”, “синеят далечни гори”. Пейзажът играе важна роля за оригиналната композиция на разказа. Вплетен в композицията на разказа, той може да бъде отделен като отделен самостоен персонаж /според литературния критик Искра Панова/. Отстраняването или разместването на пейзажа би нарушило общото идейно внушение и формалното съвършенство. Елин Пелин е майстор на драматичния пейзаж, който е в унисон с настроението на героите. Природата тук не е фон, тя е особен лирически герой, който взема участие в ставащото. От божествената власт на природата, от милостта или бездушието й зависи човешката участ: “Бог обилно наспори тази година”, “Бог ни помага!”. Тази взаимовръзка е представена с молитвите, които селяните отправят към Бог – “думи молитвени и чисти”.

      Пространството в началната пейзажна картина създава усещане за безкрайност: “От край до край, докъдето ти око види”. Небето и земята чертаят контурите на това безкрайно пространство, сред което са поставени жетварите. Времето допълва това усещане с представата за неподвижност: “Слънцето се е спряло огнено и немилостиво в небесата”. Цялата жива и мъртва природа /слънце, небе, земя и птици/ излъчва пламъците на лятната жега. Описанието отразява трудовото напрежение и настроението на жетварите. Със значение на контекстови синоними в градация са повтарящите се думи – “жега” “огън”, “жар”, “пожар”. Наслагването им прави зримо и осезаемо описанието на топлия летен ден, което завършва с кратко безглаголно изречение: ”Тежко и душно”.  Авторът използва контраст, рисувайки “адска жега” и “хладни усои”. Картината става емоционално наситена с метафорични изрази като “люлеят се златни ниви”, “усилна жътва кипи”, “свило се е синьо небе”. В същото време тя е безмълвна, подчертана от автора е тишината, която е следствие от тежката горещина – “Птичките са забягнали далеч из хладните усои и не им се чуе гласът”. “Озвучаването” на картината започва, когато “ободрените селски души” отправят с надежда към Бог “думи, молитвени и чисти” и песни, които са “като благодарствени молитви”. Използването на оригинални емоционално-изобразителни епитети в пряк и в преносен смисъл разкрива изобразителните възможности на художника. Пейзажната картина в началото на разказа  има за цел да подготви читателя за предстоящата случка, въвеждайки го в атмосферата на “спряло време” и “безкрайно” пространство. Пейзажът в разказа на Елин Пелин до голяма степен  замества психологическия анализ. Така авторът извежда идеята за необходимостта от хармония между хората и природата. Хармоничността определя човешкото  битие. Съзвучието между песента на човешкото сърце и песента на природата слива в един вечен космически ритъм човешкия и природния свят.

     Трудът в “По жътва”  разкрива връзката между човека и природата. Ако тази връзка не е нарушена, трудът е благословия за човека. Работата за героите на Елин Пелин е ритуал, общуване с божественото в природата. Възклицателните изречения “Бог ни помага! Нека работим, нека работим!” побират, от една страна, надеждата на жетварите, че трудът им ще даде плодове, от друга, благодарност за Божията щедрост. Със сложни съчинени изречения авторът натрупва детайли, разкриващи труда по време на жътва: “Пот се сипе от челата, душата без сила остава, няма почивка”. Равноправните помежду си прости изречения в състава на сложното, свързани помежду си със запетайни паузи, придават на речта не само ритмичност, но и динамичност, напрегнатост. Динамиката е особено нужна на Елин Пелин. Тя е път към читателското съпричастие, читателят трябва да заживее с вълнението на автора, а за да го стори, трябва най-напред сам да го почувства. Хиперболата “пот се сипе от челата” разкрива умората на жетварите и дава нагледна представа за горещината.

      Съпроводен от “благодарствени молитви”, този труд разкрива необходимата хармония между човека и природата. Сред “страшната жега” песента дава “надежди”  и ободрява “селските души”. Описанието й  в началото на разказа е изградено с метафори, епитети, сравнения – “…залюлее се песен млада, волна, широка като полето, света като любовта”. Песента извжда човека от мъката на трудното всекидневие, връща го в сферата духовното, възвисява човешкия дух в пространството на възвишеното, небесното. Думата “песен” в разказа се повтаря най-често, това е лексема с ключово значение за разбиране на съдържанието, защото героите на Елин Пелин са фолклорни хора, за които песента е израз както на радост, така и на скръб. Те пеят, когато работят, когато обичат, когато тъжат. Песента в “По жътва” е многозначен образ, това е песен-надежда, песен-молитва, песен-знак за обич. Тя, както и природата, може да бъде разгледана  като самостоятелен одухотворен лирически герой. Песента е и своеобразен авторов коментар на представените събития. Без да изразява директно отношение към героите, чрез одухотворения образ на песента писателят представя своята емоционално наситена оценка.

      Героите на разказа са малко и портретите им не са цялостно изградени, те са само щрихирани. Сред многото жетвари авторът представя в близък план Пенка и Никола чрез песента, която е знак за обич. Вместо случки и описания на взаимоотношенията им, писателят разказва за песента на Пенка, която “кичеше на китки мили хубави думи и ги пращаше с любов някому някъде”. Ослушва се Никола, за да познае Пенкиния глас. Преди да се срещне с Пенка, читателят заедно с Никола се е вслушал в гласа й: “И ето че отнякъде далеч се поде самичък глас – висок, звънлив, треперящ.” С епитетите “волна и млада”, “висок, звънлив, треперящ” авторът ни помага да надникнем в Пенкината душа. Сравнението, което Елин Пелин използва, за да нарисува Пенкината песен – “чиста като извор” също отваря прозорец към душевността на героинята. Метафората “Тя кичеше на китки мили хубави думи и ги пращаше с любов някому някъде” разкрива влюбеното и добро Пенкино сърце. То е отворено за любовта и радостта в живота, но познава и скръбта: “сякаш се бореше с някоя безкрайна скръб, с някое злокобно съмнение”. Описанието на Пенкината песен е изградено с много глаголи – “кичеше”, “ширеше”, “пращаше”. Повечето от тях са употребени с преносното им значение. Засилената глаголна употреба е характерна за художествения стил. Според езиковедите честотата на глаголите в художествения стил е два пъти повече, отколкото в научния стил и три пъти повече, отколкото в официално-деловия стил. С повишената глаголност се постига динамичност и се въздейства по-силно на читателското въображение. Само такова активизирано въображение може да “чуе” Пенкината песен. С глаголите Елин Пелин постига не само предаване на движение, те са показатели за вътрешно състояние. Едновременно художник и психолог, Елин Пелин разкрива пред читателите чистата и красива Пенкина душа, преди те да видят пред себе си портрета на героинята.

        В “закачливата и обична” Пенкина песен е нейният свят, нейното влюбено сърце, нейният   духовен портрет, а в “екливите и ободрителни смехове” на селяните, които работят и слушат, е отношението им към Пенка. Тя влиза в повествованието като “радост и песен”. В “По жътва” героинята на Елин Пелин е представена  не чрез действията и речта си, както е най-често в литературните епически произведения, а чрез песента си и отношенията на околните към нея. Избраният от автора подход е най-сполучливият начин за изграждането на образа на Пенкиния образ. Защото каквито и да са действията и речта на Пенка, те не могат да са по-красноречиви от нейната “волна и млада песен”. Чрез образа на Пенка Елин Пелин разкрива преклонението си пред физическата и духовната красота на българския селянин и съчувствието си пред мъките и нещастията, които съпътстват  неговото ежедневие.

      Краткият диалог между Никола, старата му майка и “малката сестрица” разкрива любовта, надеждата за радост, мечтата за щастие на героите. От литературната критика писателят е признат майстор на лаконичната и пределно изразителна народна реплика. За Никола Елин Пелин ни дава само едно определение -  “левент”, т.е. хубавец, юнак. Неговата “малка сестрица” го задява и той използва закачката, за да съобщи на майка си, че Пенка “снаха ще ти стане”. Диалогът разкрива взаимоотношенията в семейството. Те са изпълнени с доброта и обич. Тук ключова става думата “усмивка” и се свързава с почти всяка реплика. Никола гледа “усмихнат”, лицето на сестричката му “светне от усмивка”, “усмихва се с любов” и старата майка.

На езиково равнище думите “надежда”, “радост” и “любов” в текста се повтарят и в тях се концентрира смисълът на разказа. “Надеждата” чертае невидим кръст на божествена благословия и изпълва сърцата на жетварите с радост: “Над полето, сякаш с кръст в ръка, прехвръкна надеждата, по нея радостта”. И точно в този момент смисълът се преобръща, “босоного хлапе” носи новината, че  “Пенка примряла от жега”. Изреченията стават прости, кратки, авторът ги обособява на отделен ред. Възклицанията “Боже!”, “Пак жертва!” разкриват страданието, което заема мястото на надеждата в сърцата на хората.Експресивността на изказа се повишава с възклицателните изречения.Синтаксисът и лексиката са подчинени на идейния замисъл на творбата. В началото на разказа трудът е свещенодействие, в края е жертвоприношение – “Пак жертва!” И колкото по-скъпа е жертвата, толкова по-жестоко и страшно е жертвоприношението. Лексемата “жертва” е характерна и за разговорната реч, но преосмислена през призмата на авторовата задача, подчинена на авторовия подбор и организация, тя е придобила ново естетическо внушение. Затова литературната критика отбелязва, че за Вазов трудът е добродетел, за Йовков – красота, а за Елин Пелин – жертвоприношение.

     Едва след смъртта на Пенка Елин Пелин среща читателите с нейния физически портрет. Авторът рисува “хубаво лице”, “гъсти ресници”, “бялата й гушка”. Описанието на Пенка е с характерната за фолклора лексика: “възнак”, “засени”, “алено”, “гушка”, защото хубостта й е нарисувана според фолклорната мяра. Така авторът засилва трагичността на смъртта й, която е по-страшна от природното бедствие – “Град да бе паднал, не би тъй убил сърцата”. С умалителни съществителни /”гушка”, “струйка”/, с епитети /”обичливо”, “небрежно”/ писателят дава израз и на своето отношение към героинята. И той заедно със селяните страда за това “селско дете обичливо”. Определението “дете” подчертава, че девойката притежава невинността на детството. Епитетът “селско” ни напомня, че тя притежава качествата, родени от взаимообвързаността между човека и природата – трудолюбие и скромност.

    Песента-знак за обич се превръща в песен-ридание на финала на разказа. Риданията на Никола са по една неизживяна радост, по една недоизпята песен. Метафоричният израз “тъжен празник” внушава усещането за редуването и преплитането на радостта и скръбта в човешкото битие. В развръзката се появява  образът на самотата – “Златни класове се ронеха и горяха самотни”. Той става символ на безизходицата и скръбта.

В разказа откриваме новаторската концепция на Елин Пелин за човека, която се различава от традиционния етноцентризъм /при който в центъра е поставен етносът/ в родната литература. Характерен представител на този етноцентриъм е Вазов, за когото оценъчна мярка е отношението към българското. Героите на Елин Пелин са преди всичко хора, за които няма по-големи ценности от живота, здравето, труда и любовта. Етноцентризмът на Вазов е заменен от Елин Пелин с човекоцентризъм, който е съзвучен с модерния хуманизъм. А най-висша мярка се оказва не човекът и нравственият закон, а сливането със законите на битието и постигането на единство със заобикалящия ни свят.

       Подборът и организацията на изразните средства  Елин Пелин подчинява на идейния замисъл. Смесването на времената /минало свършено време и минало несвършено време/ не дистанцира две различни гледни точки, а дава широта за цялостно  представяне на  авторовата гледна точка. Многото прилагателни-епитети, с които авторът изгражда описанията в разказа, са използвани с оглед на тяхната изобразително-изразителна роля. Чрез прилагателните, както и чрез глаголите, писателят също постига динамизъм, защото епитетите са временна характеристика на рисуваните обекти /герои и събития/. Когато тези обекти се променят, променя се и тяхната характеристика. Създава се представата за промяна. А промяната винаги е резултат от движението. Нужно е движение, за да има изменение. Двете заедно водят до динамиката на разказа. На прилагателните трябва да се отдели особено място предвид световъзприемането на Елин Пелин. Писателят е художник, живописец, който рисува със слово и прилагателните са нюансите, без които не би могла да съществува цветната дъга в неговите разкази.

       Подчинени на стремежа към конкретизация са местоименията в разказа. Докато в научния стил местоименията показват най-често абстрактни понятия, в художествения стил е напълно противоположното явление. С тях Елин Пелин конкретизира своите герои, избягва неблагозвучието, неяснотата и многозначността /”Тя се обръща и весело го задява…”/.

        В стремежа си да предаде на читателите си своята съпричастност към представениите герои в конкретната ситуация Елин Пелин търси най-точните изобразителни и изразителни средства. Разгледан на езиково равнище, разказът “По жътва” разкрива, от една страна, особеностите на индивидуалния стил на Елин Пелин, от друга, характерното за художествения стил въобще.

От литературната критика творческият метод на Елин Пелин е определен като “реализъм без химери”. Творецът ни внушава, че в човешкия живот има неизбежно зло и смърт. Изправен пред злото, човекът е безсилен. Но редом със злото има и добро – любов, труд, празници. Антонимиите в човешкото битие са сплетени и навлизат в духовния свят на персонажите, раждайки моменти на най-висши изпитания на личността. Авторът приема света такъв, какъвто е – едновременно добър и лош, защото е осъзнал човешкото безсилие пред неизбежното. Двете съставки на псевдонима Елин Пелин емблематично говорят за необходимостта от уравновесяване на противоречието, родено от горчилката/пелин/ и песенността/пелин/ в живота. Псевдонимът е зареден с авторовото двойствено светоусещане.

        “По жътва” е разказ за несбъдната надежда за щастие, за несбъдната любов, за душата на българина, която се слива с родния безкрай. От литературната критика тази творба се определя като лирична импресия за съдбата на човека в труда, любовта, песента, живота и смъртта. Разказът представя разбиране, съпричастност и отзивчивост пред мъките и нещастията, които съпътстват човешкото битие и не щадят дори и “чисти като извор” души. В житейски аспект текстът утвърждава сдържания песимизъм и непобедения от трудностите оптимизъм и житейската мъдрост, която се е самодоказала през вековете.

 

 

-->