Диаболистичните разкази на Светослав Минков

Eсе

Разказът на Светослав Минков се вписва в повествователния контекст на 20-те години, в който естетическите кръгове /експресионизъм, диаболизъм, декоративна проза / неизбежно имат пресечни точки. Авангардните естетики на това време се реализират както в художествени текстове, така и в текстове, които манифестират и аргументират принципите им. Повечето от авторите на 20-те години са и теоретици, които пишат статии за новото изкуство. Чавдар Мутафов, Николай Райнов, Гео Милев теоретически аргументират авангардното изкуство. Междутекстовите връзки в литературата през този период са силни. Откриваме ги между теоретични и художествени текстове, между различни жанрове и автори, дори между отделните творби на един и същ автор. Защото в основата на тези междутекстови връзки стои скандалното отхвърляне на старото и шумното известяване на новото изкуство.

Такова ново авангардно изкуство е ранното творчество на Минков и то остава неприето от много литературни критици – негови съвременници. В статията си “Комедии” от Г. Цанев търси причината за създаването на диаболистични разкази в “по-развинтените нерви” и в “постоянното желание да се оригиналничи” . Според него съдържанието на тези разкази е “непонятно за българския разум, защото, най-после не се побира във фантазията на нормалния човек” . Изброявайки имената на създателите на подобна литература /”Светослав Минков, Боян Дановски, Владимир Полянов и техният учител Чавдар Мутафов – автори, които пишат за работи не по силата им…”/ , статията завършва с обръщението към съответните творци: “Господа, никой не ви чете.” През последвалите социалистически десетилетия ранното творчество на Светослав Минков е отречено. Разказите на писателя от 20-те години са разграничени от по-късното му творчество с дебела черта, което не значи, че по-зрялото му творчество е прието безрезервно. Акцентът при неговия анализ пада там, където е угодно на критиката от това време. Затова не е необходимо да разглеждаме всички критически постановки, те еднотипно се повтарят:

“Останалите произведения, написани в началните години от писателската дейност на Светослав Минков, са лишени от жизнено съдържание, от художествена стойност и днес те имат значение единствено на материали от литературната биография на своя автор” / Емил Петров “Литература Киноизкуство”, С., 1974г., стр.192/.

Въпреки че “късният С. Минков недолюбваше ранния С. Минков” / С. Султанов/, не може да се разглеждат двата етапа от авторското му присъствие в литературата откъснато, разделено или противоположно. В диаболистичните разкази на Минков неизбежно са отразени авторови настроения от определен период.

В родната ни литература Светослав Минков за пръв път заявява своето творческо “аз” през 1920г., когато в сп. “Българан” публикува разказа “Биномът на Нютон”, написан като отмъщение на учителя по математика от гимназията. Първата му книга е “Синята хризантема” , отпечатана в книгоиздателство “Аргус” през 1922г., следват “Часовник” /гротески/ от , “Огнената птица” /четири разказа/ - , излиза “Игра на сенките” и сбогом на диаболистичната естетика Светослав Минков казва със сборника “Къщата при последния фенер” през Стефан Попвасилев определя тази книга като “преход от диаболизъм към реализъм” . В рецензия за “Къщата при последния фенер” , излязла в сп. “Златорог” през 1931г. Г. Константинов констатира изживяването модата на диаболизма в родната литература –

“Днес нейн привърженик е може би само Светослав Минков, който изглежда не желае никак да изневери на своите учители – Хофман, Еверс, Майнринг”
. Преди да бъдат събрани в сборници, разказите на Минков от този период излизат най-често за пръв път в периодичния печат. Така например в сп. “Хиперион” са отпечатани през 1923г. – “Пантомима” , “Осем секунди” , 1925г. – “Възкресение” , “В ноктите на Луцифер” , 1928г. – “Американското яйце” , 1930г. – “Таласъм” .

Диаболичното в тези сборници на Минков не излъчва страх и трепет , то е “опредметено и банализирано” /В. Русева/. Антиолицетворенията стават особен похват за постигане на страшното. В този свят, състоящ се от оживели предмети и хора без имена, без биографии, човекът е изместен от вещта. На това диаболистично Минково платно човекът е фонът, предметът е стожерът. Но това е само видимата страна на картината. Отвъд видимото, в невидимото можем да открием Минковото послание. Нарушената традиция при повествователното изобразяване, изместването на човека от центъра на художественото платно е своеобразен протест срещу овеществения свят, при който ценностите са разменили своите стойности. А такава размяна е страшна. Диаболистичните разкази на Минков с механизмите на страшното извеждат глобални проблеми на човешкото битие, дори и да се разглеждат като реминисцентни.

Българският диаболизъм се появява след Първата световна война.

“Фантастиката на ужаса у нас е случайно явление, появило се под европейско влияние и увлякло само трима автори – Светослав Минков, Георги Райчев и Владимир Полянов” – казва Е. Константинова във “Фантастика и съвременност”.
Не е случаен обаче фактът, че тъкмо след войната се ражда това литературно направление. Това е време на страдание, съпътствано от безверие, време на ужас, съпътстван от хаос. Време, когато според Владимир Полянов “животът на хилядите родени, израснали, прогледнали и почувствали се излишни, защото са мечтали едно, а е станало друго, защото носят в сърцето си силата да градят светове, а не са построили и колиба, смазани от условията на живота, в който способностите на човека се развиват както картофите – в зависимост от почвата”. Определен като декадентско явление, диаболизмът е вариант на късния романтизъм в художествената проза и съществува в българската литература едно десетилетие / 1920 – 1930г./ , след което няма да го срещнем вече и в творчеството на неговите апологети. От Едвин Сугарев диаболизмът е определен като "първи братовчед на експресионизма" .

В ранните разкази на Минков се срещаме с естетиката на ужасите. Един омагьосан свят приковава вниманието на читателя с играта на сенки, злокобни мигове и призрачни герои. На тронната зала в този омагьосан свят царува фаталността. Сред апокалипсиса, към който са устремени човешките образи, сякаш действителността се раздвоява, тя е зрима и незрима, реална и ефимерна. А човешкото съзнание не винаги очертава параметрите на реалното и ефимерното, действителното и илюзоното. Но противно на очакванията, тайнственото, низвестното за С. Минков не е механизъм от естетиката на ужаса, защото “дори когато страхът намята мантията на мистичното, тя му стои като карнавален костюм” /В.Русева/.

За разлика от своите западни образци, българският диаболизъм търси творческото си пространство не в екзотиката на изключителното, а в баналното ежедневие. В диаболистичните си разкази Минков поставя въпросите, превърнали се в основни за новата чувствителност и модерното творческо съзнание на 20-те години. Във “Възвание към българския писател"" Гео Милев пита “Що е красота?”, а пред този въпрос писателите, жреци на красотата – мълчат. Художникът на Минков от разказа “Малвина” иска да нарисува картина, в която да въплъти вечната красота, която според него не може да бъде разделена от вечната непорочност. Невъзможността да се реализира тази мечта за него означава невъзможност за щастие. Сложен е знак за равенство между мечтата и целта, смисъла на живота. На платното, модел за което е била Малвина, той вижда умиращата, отблъскващо грозна баба, която е рисувал преди години в предсмъртния й час. И тази необяснима смяна на контрастни образи обяснява непостижимостта на подобна мечта – да се запечата образа на вечната красота и непорочност. Красотата, както всичко друго, е преходна, тя е подвластна на времето, рожба е само на човешките възприятия, на човешкото съзнание, а категорията вечност се оказва относителна. Затова изходът е в обединението на красотата от ежедневния живот с красотата на духа, “който създава нуждата от красота’ /Г.Милев/.

Художникът от разказа “Малвина” се оказва и социално обусловен, той търси “вечната красота” , но необходимостта от средства за съществуване го кара да рисува бабичка на смъртно легло. Обречен е от действителността, а Минков рисува тази обреченост. Размененият статут между човешките стойности /красивото е грозно в скритата си същност/ извежда идеята на Минков за неравновесието в човешката стойностна система, неравновесието между идеала и неговото осъществяване.

Със средствата на диаболизма Минков поставя проблема за литературната критика, смисълът и значението й / “ В ноктите на Луцифер” / или търси мястото на човека във вселената / “Полунощна история” / . В разказ, в който не присъстват хора / “Полунощна история”/ , защото героите са вещи, утвърждава всъщност централното място на човека: “ Човекът е нещо повече от видима плът. Неговото съществуване е подчинено на великите мирови закони и затова не може да бъде нищожно”. Поведеният диалог между дрехите-герои в разказа е полемика между различни философски възгледи, кратък преглед на философската мисъл с изведени на преден план актуални за времето въпроси. Единствените думи, които никой не чува в разгара на спора, са откроени от автора:

Ние сме сенки и нашият живот е игра на сенките! Години ще с изнижат, докато ние преминем от карнавал към вечно битие.”
В тези слова в синтезирана цялата естетика на Минковите диаболистични разкази, в тях е и посланието към читателската аудитория.

Оказва се, че смисълът на човешкото битие според естетиката на диаболистите се свежда до безсмислието му :

“ Цял живот ние бродим като сомнамбули по земята, разяждани от неизлечима болест. Всяка наша стъпка из тъмния кръг на земното битие е само кошмарно пътуване на болни, които търсят божията милост” /”Заключени”/.

В своеобразна полемика с християнската естетика влиза Минков с разказа “Иконите са рожба на дявола”. Общоприетото, канонът се оказват погрешни, Синът Божи “ имаше груб и жесток израз, хлътналите му очи гледаха сърдито и в тях се четеше проклятие”, а смирените и известни със своята мъдрост светци са “тълпа от просяци, със зли и дръзки очи, с разрошени коси и разядени от болест лица”. Това е перифраза на известни библейски текстове, в която всяка дума търси своя антоним, за да се разкрие контрастното виждане, което всъщност е парадоксално, абсурдно.

Търсейки параметрите на реалното и илюзорното, Светослав Минков дири границата между зримото и необозримото. Старецът от разказа “Осем секунди” “би се сторил всекиму за въплъщение на злия дух, възвестяващ страхотното и гибелното на нощта”, но се явява едно “реално обстоятелство, за да докаже, че той е прост смъртен, като всеки един от нас”. Това обстоятелство мотивира избора на сюжета в разказа и изясняването му приковава възприятията на читателя.

Невъзможността на човека да проникне отвъд границите на битието си, да постигне знание за своето предопределение, да разгадае предначертаното е заложена като основа в разказа “Осем секунди” . Изключителното е прогонено от този разказ, заменено е с обикновеното, навика, ривичката : “ Това беше едно от ония западнали кафенета, където всякакъв оркестър отдавна е станал излишен, прислугата е дотегливо интимна с всички посетители…”. Акцентът е поставен върху “винаги все едни и същи”, “всяка вечер”, “винаги беше точен”, “пак в същия час”, “отново да започне същата работа”. Създава се усещането за еднообразие, повторяемост, скучно ежедневие. Но при диаболистичните разкази на Светослав Минков подчертаното еднообразие е сигурен знак, че ще направим разрърсващо разкритие. Скучното ежедневие ще завърши по фатален начин. А повтарящите се дни, всеки от които би могъл да бъде предходния или следходния, със своята монотонност в “Осем секунди” ще доведат до откритието, че може да бъде изчислена с точност до секундата продължителността на човешкия живот. От самия човек. С грешка само в рамките на осем секунди.

При постигане естетиката на ужаса Минков използва традиционните за диаболистичната естетика механизми, но в много отношения той се разграничава от тази традиция. Не неизвестното, а известното според писателя може да е носител на ужаса. А в известен смисъл известното може да бъде по-страшно от неизвестното, защото дори и известно, то може да е непредотвратимо, невъзвратимо. Такава непредотвратимост изпепелява човешкото съзнание, осъзнаването й само по себе си е ужас. Парадоксален е сблъсъкът между общоизвестното и вървящият по стъпките му ужас и чрез този парадокс Светослав Минков организира сюжетно разказите си. При постигане естетиката на ужаса авторът е колкото традиционен, толкова и самобитен.

Най-често срещаните диаболистични персонажи при Минков са вещите. Те могат да са оживели и тяхното оживяване да е страшно. Оживели са дрехите в разказа “Полунощна история” – фракът, шаячното палто, генералският мундир. Те са се превърнали в символи на съдбата на своите собственици и напомнят декоративния етюд на Чавдар Мутафов “Празникът” , в който празничният ден е нарисуван като пространство, изпълнено от предмети, оформящи декорацията на човека в празничн ден – големи бели яки, кръгове от шапки, върхове от бляскави обувки, сребърни дръжки на бастуни. Одушевени предмети-символи са и героите от разказа на Минков “Пантомима” . Господинът от Картон, Куклата, Шишето с огън и Макът обединяват определена житейска ситуация, символизират изхода й. Но тук има още един образ – колективният образ на публиката, в който се разтваря аз-ът на разказвача. Съдбите на Куклата и на Господина от Картон се оказват зависими от волята на публиката, в която можем да търсим модела на дадено общество. Невероятният карнавал във вехтошарницата /”Полунощна история”/ е всъщност карнавалът на живота. А думите: “Ние сме сенки и нашият живот е игра на сенки” не са отправени към дрехите. По-слаб е декоративният елемент в разказите, в които вещите са не просто оживели, а са демонични. Иконите, изображения на светци, се оказват творби на дявола /”Възкресение”, печатан за пръв път в сп. “Хиперион” – 1925г. с по-късно заглавие “Иконите са рожба на дявола”/. В “Малвина” блестят до леглото “хиляди погребални свещи” , вместо в чаши, свещеникът пълни вино в “два човешки черепа’ , а стрелките на стария часовник “се въртяха толкова бързо, че отлитаха часовете на цели дни и седмици”. Часовникът като вещ, чертаеща възможните граници на човешкото битие, се среща често в диаболистичните разкази на Светослав Минков. Неговите стрелки, които “разсичат времето на тежки и мъчителни часове’, ни въвеждат в разказа “Заключени’.

Дяволи, смърт, устрели и нечисти сили населяват този изпълнен с предмети свят. Човешки скелет е пазач в аптеката /”Заключени”/. Ужас е постигнат с персонажи като огромния кървав Мак от разказа “Пантомима”, който изпепелява Куклата и Господина от Картон, както и цялата сцена, цялата публика. Като герой от нашата митология /демонология/ таласъмът от едноименния разказ е оставен без биография, но затова пък е с подробно описание на външния вид :

"черен като въглен, с дълга лисича опашка и с рог на главата. Изпънала се проклетата гад на нозете си, ще скъса веригата. Из устата й изкочили зъби като клинове ; червени искри святкат из очите й”.

Вледеняващият ужас на смъртта изпълва диаболистичните произведения на Минков. Смъртта е персонаж, атмосфера, изходен пункт на всички житейски пътища. На смъртния си час е зловещата баба от разказа “Малвина”. Сълзите и страданията, спътници на смъртта тук парадоксално са заменени със смеха, кискането, хиленето. Изповядвайки се пред свещеника, бабата “говори такива работи, че аз почувствах да се облива лицето ми в плам. Тя разказваше за съвокуплението на Христос и Мария…”

Смъртта на другите е разработван в литературата вариант. За Светослав Минков е по-интересен вариантът “собствената смърт” “В ноктите на Луцифер”/ . Печатан за пръв път в сп.”Хиперион” през 1925г., разказът “В ноктите на Луцифер” носи подзаглавието “Писмо от оня свят” – една буквализирана метафора, превърнала се в сюжетна схема на разказа.

Смъртта си играе с хората “като паяк, който освобождава привидно жертвата си и я оставя да си отдъхне спокойно преди да се хвърли отгоре й и да изсмуче кръвта й с ненаситната жажда на вампир” /”Заключени”/. Ужасът от смъртта, който е присъщ за всяко човешко същество, изгражда всъщност есеистичния разказ “Заключени” . В разказа “Осем секунди” смъртта липсва като персонаж, но в известен смисъл мястото й е централно тук, защото целият разказ е опит да си премерят силите човекът и смъртта. Ако човекът може да изчисли часа на настъпващата си смърт, това би означавало своеобразна победа дори над смъртта. Но макар и с осем секунди, смъртта изпреварва в този толкова стар двубой. Подобно на разказите на Владимир Полянов / “Смърт”, “Мрежата на дъжда”/ в този разказ смъртта е в атмосферата, тя е навсякъде наоколо и пред човека сякаш няма друг изход освен очакването й. Но докато при Владимир Полянов това очакване е пасивно, при Минков то е активно, героят не спира да търси познанието за смъртта.

Времето е най-страшният демоничен герой в диаболистиката на Минков. Преходността и ограничеността на човешкото битие извеждат на бял свят този демон. Часовникът в разказите на Минков е издигнат като символ на Времето, предопределящо и едновременно обезсмислящо човешките усилия. Не паталогичното раздвоено съзнание и неудържимия полов инстинкт от разказите на Владимир Полянов и Георги Райчев, а предопределената и обезсмислена от Времето човешка съдба е съдържанието на философската проблематика в Минковата диаболистика.

Пространственият модел в разказа “В ноктите на Луцифер” разполага силите на злото на друга планета, “която и до днес още не е известна на астрономите”. Замъкът на Луцифер е началната точка на една спирала от катакомби, в които се мъчат душите на грешниците. Но пространственият модел в диаболистичните разкази на Минков може да е отрязък и от реалността, да е далеч от фантастичното. И този отрязък също създава подтискаща атмосфера, например гробището, “чиито кръстове стърчаха като оживели в мрачината” /”Устрел”/.

Вехтошарският магазин е декорът в “Полунощна история” , където герои са старите дрехи. Пространственият модел в разказа е изграден отвън-навътре. Погледът тръгва от “уличката с вехтарниците” и спира “пред малкото дюкянче на вехтаря Давид Сабатей”. Едновременно с движещия се поглед се променя и цветовата гама на запълващата се с предмети картина: “Слънцето залязва, потъва в друга земя, настъпва вечер”. Светлината е заменена с тъмнината, защото мракът е естественият декор за страха.

Парадоксален е и подборът на цветовете в диаболистичните разкази на Минков. Там, където в съзнанието е извикано бялото, се срещаме с черното и обратно. Една абсурдна, парадоксална съчетаемост на цветовете идва, за да нарисува абсурдния сюжет. В “Малвина” зловещият свещеник е облечен в бяло расо, а некрологът на Малвина е зелен. Зелени са и пламъците в ада /”В ноктите на Луцифер”/ . Цветовете съдействат , за да се настани ужасът във въображението. Синята светлина, облеченият в черно господин и кървавият мак /”Пантомима” / са част от загадъчно-подтискащата атмосфера.

И при имената, както и при цветовете, Минков търси парадоксалната съчетаемост между име и фамилия, като често името е текстуална препратка към известна творба. Разказващият мъртъв писател от “В ноктите на Луцифер” се представя с името Вартоломей Хралупа. Ако едното име е препратка към древността, другото звучи странно и несериозно. Съчетаването им в едно увеличава този парадокс. Интересна текстова препратка към известния Вазов герой от романа “Под игото” е името ма героя от разказа “Устрел” – Бойко Краличин, който воюва с нечистите сили. Подборът на имената при Минков се оказва в диалог с литературната традиция.

Обединяването на взаимно отричащи се понятия, съчетаването на несъчетаемото е отличителна особеност на Минковия разказ. Абсурдно съчетаване на цветове, имена. Чрез обединяване на абсурдни ситуации Минков гради и сюжетите на своите разкази.

В диаболистичните разкази на Минков се размиват границите на различни, понякога диаметрално противоположни, понякога успоредяващи се идейни постановки и композиционни построения. Декоративен стил, психологически разрез на персонажите, диаболистичен мистицизъм, алегоричност, разсъдъчност, атмосфера, персонажи и сюжет разкриват новата авангардна чувствителност, която сродява родната литература с интелектуалните търсения на модерното общество в началото на века.

Използвана литература:

  1. Георги Цанев “Комедии” в “Избрани съчинения”, т.2, С., 1975г.
  2. Емил Петров “Литература Киноизкуство”, С., 1974г., стр.192/
  3. С. Султанов “Насаме със Светослав Минков”, С., 1972
  4. Виолета Русева “Аспекти на модерността в българската литература през 20-те години”, В.Търново, 1993г.
  5. Е. Константинова “Фантастика и съвременност”, С., 1985г.
  6. Владимир Полянов “Вик”
  7. Едвин Сугарев “Българският експресионизъм”, С., 1988г.
  8. Гео Милев “Възвание към българския писател” в кн. “Манифести на българския авангардизъм”, В.Търново, 1995г.
  9. Стефан Попвасилев “Езикови и мемоарни очерци”, С., 1978г.
  10. 10 Г. Константинов “Дамата с рентгеновите очи” – разкази от Светослав Минков, сп.”Златорог”, 1934г., кн.9
За контакти: моб. телефон: 088 7 0 5 8 6 2 1 | еmail: pdivanova [- - -@- - -] mail.bg | Web design by: Ivan Dimov
-->