Ботевото творчество е малко по обем но е необхватно по отношение на размислите които провокира у толкова поколения българи. Многопосочна и многопластова е поезията на Ботев. Затова всяко поколение изживява тази поезия израства с нея.
Не са много ключовите думи в лириката на поет_. Сред тези ключови думи е песента. За Ботев това е многозначно понятие което побира в себе си песента-плач песента-любов юнашката песен на гората песента-родова памет и завещание към поколенията както и песента-път от смър/т-тт/а към бе/с-зс/мъртието.
Проследяването на двадесетината стихотворения на поет_ писани между годините 1867-1875 ни разкрива многозначнос/т-тт/а на песента в Ботевата лирика. Родината за този поет-бунтовник не е просто “бащино огнище” а мястото където ще се води неизбежната битка за ‘свобода или смърт юнашка”. Защото роб_ е решил да отстоява личната и националната си свобода. Тежко и дълго е било робското тегло. То е родило песента-плач. Плаче майката: “ти ли си, мале, тъй жално пела”/”Майце си”/ плаче с песен жетварката “нейде в полето” /”Хаджи Димитър”/ пеят тъжните робини: “Жътва е сега!…Пейте, робини, тез тъжни песни!” /”Хаджи Димитър”/. Песента-плач е намерила своето м/е-я/сто и в духовното пространство на Ботев_ лирически герой: “…а сам аз за тегло да пея,/ за тегло, дядо, сюрмашко…”/”Хайдути”/. Превзела робските души тази песен е разширила своите измерения и е обхванала природата: “Зимата пее свойта зла песен…” /”Обесването на Васил Левски”/. И както жестокото робско минало и настояще така и липсата на бъдеще за роб_ ражда песента-плач: “…приказки за стари времена и песни за нови теглила” /”До моето първо либе”/.
Песента-плач е тъжна в нея се оглеждат страданията на робските души. Но до всяко страдание върви надеждата. Тази надежда ще открием в юнашката песен. Народното творчество което е най-стойно/с-ст/ни_ учител на Ботев му е завещало много образци в това отношение. Като се започне от хиперб/о-у/лизирани_ от народ_ образ на Крали Марко и се стигне до юначни_ Индже за когото плаче гората и “на гората листата”. Образ_ на Балкан_ който пее “хайдушка песен” се е превърнал за Ботев в си/н-м/вол на жаждата за свобода на роб_ . Тази песен повдига дух_ на народ_ по сборове и по седенки:
Я надуй, дядо, кавала, след теб да викна – запея песни юна’ки, хайдушки, песни за вехти войводи /”Хайдути”/
Либето ще чуе тази песен: “…но чуйш ли как пее гората?”/”До моето първо либе”/ и ще разбере че дълг_ и любовта трудно могат да с/а-ъ/жителстват в едно единствено човешко сърце дори и ако то е “сърце мъжко, юнашко”. Майката ще чуе юнашката песен за сво_ син и трябва да преглътне сълзите си:
Ти излез, майко, послушай със моите братя невръстни моята песен юнашка – защо и как съм загинал. /”На прощаване”/
Песента-любов в стихотворението “До моето първо либе” е видяна през призмата на една напрегната и тревожна душевност. Дълг_ фок/о-у/сира всички любови на Ботеви_ лирически герой и отразявайки ги той очертава негови_ път. Затова либето трябва да остави “тая песен любовна” да не влива “в сърце отрова”. Защото за Ботев либето майката и бащата са част от родината а поет_ е по/т-д/чинил любовта към най-близките си същества на дълг_ към отечеството.