Пробни, реални матури и тестове (ДЗИ и НВО) онлайн за 4, 7, 10 и 12 клас по български език (БЕЛ)

1.

ТЕКСТ 1.  Прочетете текста и изпълнете задачите от 1. до 6. включително. 
 
През 2006 година президентът на община Неца, регион с двумилионно население в периферията на град Мексико, решава, че полицейските му служители трябва да станат „по-добри граждани“. Той им дава списък с книги за четене, включващ „Дон Кихот“, есето върху мексиканската култура „Лабиринтът на самотата“, „Сто години самота“ на Маркес, както и творби на Антоан дьо Сент-Екзюпери, Агата Кристи и Едгар Алън По. 
 Началникът на полицията Хорхе Амадор вярва, че четенето на художествена литература ще обогати подчинените му най-малко по три начина. Първо, ще предостави възможност да обогатят речника си. Второ, по този начин полицаите биха могли да получат житейски опит чрез посредник. Освен това според Амадор съществува и една морална полза: „Да рискуваш живота си, за да спасиш живота и собствеността на другите, изисква дълбока убеденост. Литературата може да подсили тази убеденост, като предложи образци на себеотрицание. Надяваме се общуването с литературата да затвърди вярата на полицаите ни в ценностите, които са се заклели да защитават“. 
 Всъщност полицейският началник в Мексико е класифицирал три аспекта на преживяването „четене на художествена литература“: език, свят и съпреживяване. В есето си върху германския реализъм Джордж Елиът пише: „Най-голямата облага, която получаваме от твореца, независимо дали е художник, поет или романист, е задълбочаването на състраданието... Изкуството е найблизкото до живота нещо; то е начин за натрупване на опит и извеждане на контакта с ближните отвъд границата на собствената ни участ“. 
 Още от времето на Платон и Аристотел художественото повествование провокира две важни дискусии: едната е съсредоточена около въпроса за подражанието на реалността (какво представя художественото творчество), а другата – около въпроса за съпричастността на читателя и как художественото повествование я задейства. Постепенно тези вечни дискусии се сливат и вече се приема, че съпреживяването зависи по някакъв начин от правдоподобното изображение на света в една творба: ако възприемаме този измислен свят истинно, способността ни да изпитваме съпричастност в действителния свят, се задълбочава, защото източникът на нашето състрадание е „въображаемото поставяне на мястото на страдащия“. 
 Все пак човек не чете само с цел да извлече полза, а защото книгите доставят удоволствие и ни вълнуват. 
                                    По  Джеймс Уд, литературен критик              
Как действа литературата (със съкращения)  
Към кой от стиловете се отнася текстът?

художествен разговорен официално-делови научен

2.

Защо е възложено на полицейските служители да прочетат определени книги?

 

ТЕКСТ 1.  Прочетете текста и изпълнете задачите от 1. до 6. включително. 
 
През 2006 година президентът на община Неца, регион с двумилионно население в периферията на град Мексико, решава, че полицейските му служители трябва да станат „по-добри граждани“. Той им дава списък с книги за четене, включващ „Дон Кихот“, есето върху мексиканската култура „Лабиринтът на самотата“, „Сто години самота“ на Маркес, както и творби на Антоан дьо Сент-Екзюпери, Агата Кристи и Едгар Алън По. 
 Началникът на полицията Хорхе Амадор вярва, че четенето на художествена литература ще обогати подчинените му най-малко по три начина. Първо, ще предостави възможност да обогатят речника си. Второ, по този начин полицаите биха могли да получат житейски опит чрез посредник. Освен това според Амадор съществува и една морална полза: „Да рискуваш живота си, за да спасиш живота и собствеността на другите, изисква дълбока убеденост. Литературата може да подсили тази убеденост, като предложи образци на себеотрицание. Надяваме се общуването с литературата да затвърди вярата на полицаите ни в ценностите, които са се заклели да защитават“. 
 Всъщност полицейският началник в Мексико е класифицирал три аспекта на преживяването „четене на художествена литература“: език, свят и съпреживяване. В есето си върху германския реализъм Джордж Елиът пише: „Най-голямата облага, която получаваме от твореца, независимо дали е художник, поет или романист, е задълбочаването на състраданието... Изкуството е найблизкото до живота нещо; то е начин за натрупване на опит и извеждане на контакта с ближните отвъд границата на собствената ни участ“. 
 Още от времето на Платон и Аристотел художественото повествование провокира две важни дискусии: едната е съсредоточена около въпроса за подражанието на реалността (какво представя художественото творчество), а другата – около въпроса за съпричастността на читателя и как художественото повествование я задейства. Постепенно тези вечни дискусии се сливат и вече се приема, че съпреживяването зависи по някакъв начин от правдоподобното изображение на света в една творба: ако възприемаме този измислен свят истинно, способността ни да изпитваме съпричастност в действителния свят, се задълбочава, защото източникът на нашето състрадание е „въображаемото поставяне на мястото на страдащия“. 
 Все пак човек не чете само с цел да извлече полза, а защото книгите доставят удоволствие и ни вълнуват. 
                                    По  Джеймс Уд, литературен критик              
Как действа литературата (със съкращения)  
 

за да се запознаят с повече световноизвестни творби за да им се внуши любов към художествената литература защото четенето на книги ще ги направи по-добри граждани защото така ще опознаят по-добре мексиканската култура

3.

Кое според текста на Джеймс Уд предизвиква съпричастност у читателя към съдбата на литературните герои? 

 

ТЕКСТ 1.  Прочетете текста и изпълнете задачите от 1. до 6. включително. 
 
През 2006 година президентът на община Неца, регион с двумилионно население в периферията на град Мексико, решава, че полицейските му служители трябва да станат „по-добри граждани“. Той им дава списък с книги за четене, включващ „Дон Кихот“, есето върху мексиканската култура „Лабиринтът на самотата“, „Сто години самота“ на Маркес, както и творби на Антоан дьо Сент-Екзюпери, Агата Кристи и Едгар Алън По. 
 Началникът на полицията Хорхе Амадор вярва, че четенето на художествена литература ще обогати подчинените му най-малко по три начина. Първо, ще предостави възможност да обогатят речника си. Второ, по този начин полицаите биха могли да получат житейски опит чрез посредник. Освен това според Амадор съществува и една морална полза: „Да рискуваш живота си, за да спасиш живота и собствеността на другите, изисква дълбока убеденост. Литературата може да подсили тази убеденост, като предложи образци на себеотрицание. Надяваме се общуването с литературата да затвърди вярата на полицаите ни в ценностите, които са се заклели да защитават“. 
 Всъщност полицейският началник в Мексико е класифицирал три аспекта на преживяването „четене на художествена литература“: език, свят и съпреживяване. В есето си върху германския реализъм Джордж Елиът пише: „Най-голямата облага, която получаваме от твореца, независимо дали е художник, поет или романист, е задълбочаването на състраданието... Изкуството е найблизкото до живота нещо; то е начин за натрупване на опит и извеждане на контакта с ближните отвъд границата на собствената ни участ“. 
 Още от времето на Платон и Аристотел художественото повествование провокира две важни дискусии: едната е съсредоточена около въпроса за подражанието на реалността (какво представя художественото творчество), а другата – около въпроса за съпричастността на читателя и как художественото повествование я задейства. Постепенно тези вечни дискусии се сливат и вече се приема, че съпреживяването зависи по някакъв начин от правдоподобното изображение на света в една творба: ако възприемаме този измислен свят истинно, способността ни да изпитваме съпричастност в действителния свят, се задълбочава, защото източникът на нашето състрадание е „въображаемото поставяне на мястото на страдащия“. 
 Все пак човек не чете само с цел да извлече полза, а защото книгите доставят удоволствие и ни вълнуват. 
                                    По  Джеймс Уд, литературен критик              
Как действа литературата (със съкращения)  
 

въздействащият външен вид на героите в една художествена творба достоверността на изградения в художествения текст условен свят увереността, че текстът проследява действителни събития съзнанието, че някой от героите има същата съдба като нашата

4.

С коя дума може да се замени подчертаната дума в изречението, без да се промени неговият смисъл? 

Всъщност полицейският началник в Мексико е класифицирал три аспекта на преживяването „четене на художествена литература“: език, свят и съпреживяване.
 

 

ТЕКСТ 1.  Прочетете текста и изпълнете задачите от 1. до 6. включително. 
 
През 2006 година президентът на община Неца, регион с двумилионно население в периферията на град Мексико, решава, че полицейските му служители трябва да станат „по-добри граждани“. Той им дава списък с книги за четене, включващ „Дон Кихот“, есето върху мексиканската култура „Лабиринтът на самотата“, „Сто години самота“ на Маркес, както и творби на Антоан дьо Сент-Екзюпери, Агата Кристи и Едгар Алън По. 
 Началникът на полицията Хорхе Амадор вярва, че четенето на художествена литература ще обогати подчинените му най-малко по три начина. Първо, ще предостави възможност да обогатят речника си. Второ, по този начин полицаите биха могли да получат житейски опит чрез посредник. Освен това според Амадор съществува и една морална полза: „Да рискуваш живота си, за да спасиш живота и собствеността на другите, изисква дълбока убеденост. Литературата може да подсили тази убеденост, като предложи образци на себеотрицание. Надяваме се общуването с литературата да затвърди вярата на полицаите ни в ценностите, които са се заклели да защитават“. 
 Всъщност полицейският началник в Мексико е класифицирал три аспекта на преживяването „четене на художествена литература“: език, свят и съпреживяване. В есето си върху германския реализъм Джордж Елиът пише: „Най-голямата облага, която получаваме от твореца, независимо дали е художник, поет или романист, е задълбочаването на състраданието... Изкуството е найблизкото до живота нещо; то е начин за натрупване на опит и извеждане на контакта с ближните отвъд границата на собствената ни участ“. 
 Още от времето на Платон и Аристотел художественото повествование провокира две важни дискусии: едната е съсредоточена около въпроса за подражанието на реалността (какво представя художественото творчество), а другата – около въпроса за съпричастността на читателя и как художественото повествование я задейства. Постепенно тези вечни дискусии се сливат и вече се приема, че съпреживяването зависи по някакъв начин от правдоподобното изображение на света в една творба: ако възприемаме този измислен свят истинно, способността ни да изпитваме съпричастност в действителния свят, се задълбочава, защото източникът на нашето състрадание е „въображаемото поставяне на мястото на страдащия“. 
 Все пак човек не чете само с цел да извлече полза, а защото книгите доставят удоволствие и ни вълнуват. 
                                    По  Джеймс Уд, литературен критик              
Как действа литературата (със съкращения)  
 

варианта страни начина части

5.

Като имате предвид информацията от текста, в листа за отговори запишете ЕДИН проблем, който от древността до днес провокира дискусии за художественото творчество. 

 

ТЕКСТ 1.  Прочетете текста и изпълнете задачите от 1. до 6. включително. 
 
През 2006 година президентът на община Неца, регион с двумилионно население в периферията на град Мексико, решава, че полицейските му служители трябва да станат „по-добри граждани“. Той им дава списък с книги за четене, включващ „Дон Кихот“, есето върху мексиканската култура „Лабиринтът на самотата“, „Сто години самота“ на Маркес, както и творби на Антоан дьо Сент-Екзюпери, Агата Кристи и Едгар Алън По. 
 Началникът на полицията Хорхе Амадор вярва, че четенето на художествена литература ще обогати подчинените му най-малко по три начина. Първо, ще предостави възможност да обогатят речника си. Второ, по този начин полицаите биха могли да получат житейски опит чрез посредник. Освен това според Амадор съществува и една морална полза: „Да рискуваш живота си, за да спасиш живота и собствеността на другите, изисква дълбока убеденост. Литературата може да подсили тази убеденост, като предложи образци на себеотрицание. Надяваме се общуването с литературата да затвърди вярата на полицаите ни в ценностите, които са се заклели да защитават“. 
 Всъщност полицейският началник в Мексико е класифицирал три аспекта на преживяването „четене на художествена литература“: език, свят и съпреживяване. В есето си върху германския реализъм Джордж Елиът пише: „Най-голямата облага, която получаваме от твореца, независимо дали е художник, поет или романист, е задълбочаването на състраданието... Изкуството е найблизкото до живота нещо; то е начин за натрупване на опит и извеждане на контакта с ближните отвъд границата на собствената ни участ“. 
 Още от времето на Платон и Аристотел художественото повествование провокира две важни дискусии: едната е съсредоточена около въпроса за подражанието на реалността (какво представя художественото творчество), а другата – около въпроса за съпричастността на читателя и как художественото повествование я задейства. Постепенно тези вечни дискусии се сливат и вече се приема, че съпреживяването зависи по някакъв начин от правдоподобното изображение на света в една творба: ако възприемаме този измислен свят истинно, способността ни да изпитваме съпричастност в действителния свят, се задълбочава, защото източникът на нашето състрадание е „въображаемото поставяне на мястото на страдащия“. 
 Все пак човек не чете само с цел да извлече полза, а защото книгите доставят удоволствие и ни вълнуват. 
                                    По  Джеймс Уд, литературен критик              
Как действа литературата (със съкращения)  
 

6.

Като имате предвид информацията от текста, в листа за отговори запишете ДВА аргумента, с които Ученик 2 може да се мотивира.

Ученик 1: Да се чете художествена литература днес е пълна загуба на време.

Ученик 2: Напротив, да се чете художествена литература, винаги ще бъде от полза, защото..

 

ТЕКСТ 1.  Прочетете текста и изпълнете задачите от 1. до 6. включително. 
 
През 2006 година президентът на община Неца, регион с двумилионно население в периферията на град Мексико, решава, че полицейските му служители трябва да станат „по-добри граждани“. Той им дава списък с книги за четене, включващ „Дон Кихот“, есето върху мексиканската култура „Лабиринтът на самотата“, „Сто години самота“ на Маркес, както и творби на Антоан дьо Сент-Екзюпери, Агата Кристи и Едгар Алън По. 
 Началникът на полицията Хорхе Амадор вярва, че четенето на художествена литература ще обогати подчинените му най-малко по три начина. Първо, ще предостави възможност да обогатят речника си. Второ, по този начин полицаите биха могли да получат житейски опит чрез посредник. Освен това според Амадор съществува и една морална полза: „Да рискуваш живота си, за да спасиш живота и собствеността на другите, изисква дълбока убеденост. Литературата може да подсили тази убеденост, като предложи образци на себеотрицание. Надяваме се общуването с литературата да затвърди вярата на полицаите ни в ценностите, които са се заклели да защитават“. 
 Всъщност полицейският началник в Мексико е класифицирал три аспекта на преживяването „четене на художествена литература“: език, свят и съпреживяване. В есето си върху германския реализъм Джордж Елиът пише: „Най-голямата облага, която получаваме от твореца, независимо дали е художник, поет или романист, е задълбочаването на състраданието... Изкуството е найблизкото до живота нещо; то е начин за натрупване на опит и извеждане на контакта с ближните отвъд границата на собствената ни участ“. 
 Още от времето на Платон и Аристотел художественото повествование провокира две важни дискусии: едната е съсредоточена около въпроса за подражанието на реалността (какво представя художественото творчество), а другата – около въпроса за съпричастността на читателя и как художественото повествование я задейства. Постепенно тези вечни дискусии се сливат и вече се приема, че съпреживяването зависи по някакъв начин от правдоподобното изображение на света в една творба: ако възприемаме този измислен свят истинно, способността ни да изпитваме съпричастност в действителния свят, се задълбочава, защото източникът на нашето състрадание е „въображаемото поставяне на мястото на страдащия“. 
 Все пак човек не чете само с цел да извлече полза, а защото книгите доставят удоволствие и ни вълнуват. 
                                    По  Джеймс Уд, литературен критик              
Как действа литературата (със съкращения)  
 

7.

В кой ред е посочен синоним на употребената в текста дума хипотези?

ТЕКСТ 2.  
Прочетете текста и изпълнете задачите от 7. до 11. включително. 
 
Удивителната българска пещера Дяволското гърло се намира в Западните Родопи, близо до село Триград и на 17 км от град Девин. Обектът омагьосва хората с възможността да се докоснат до частица от тайнствения и страшен подземен свят. Пещерата е пропастна и неразклонена. Входът ѝ наподобява дяволска глава, в гърлото на която от височина 42 метра се изливат водите на река Триградска и образуват най-високия подземен водопад на Балканския полуостров. Заради оглушителния грохот това място е наречено Бучащата зала. На около 400 м от входа водите на реката се губят в сифон, дълъг повече от 150 м, а след него по 60-метрова галерия подземната река напуска пещерата и излиза отново на повърхността през друга пещера. 
Първият опит за влизане в Дяволското гърло е направен през 1962 г. от алпинисти, но изследването е прекратено поради липсата на добро оборудване. Шест години по-късно нивото на река Триградска се покачва значително и тя завлича всичко по пътя си в гърлото на пещерата. Нищо от това никога не излиза на изхода на реката. 
Феноменът се прочува бързо. През 1970 г. двама млади леководолази решават да проучат какво се случва с предметите, попадащи в пещерната река. Двамата влизат срещу течението ѝ , но не се завръщат. Организираната спасителна акция е неуспешна. През следващото десетилетие се правят редица нови опити да бъде разкрита загадката на родопската пещера, но те са безрезултатни. Според гръцки спелеолози тайнствената река излиза в Гърция.  
Българските спелеолози осъществяват интересен експеримент – пускат боя в реката, за да проверят дали ще се появи от другата страна. Според изчисленията им при разстояние от 250 м и при съответните дебит и скорост на течението оцветената вода трябва да се покаже след пет до осем минути. Това обаче не се случва за очакваното време – боята излиза в другия край след два часа. Изчисленията сочат, че водата се губи в протежение на 25 км, но къде – никой не може да каже. Направените различни хипотези остават недоказани. Според една от тях под основната зала на пещерата има друга, по-голяма галерия. Вероятно тя действа като сифон, който непрекъснато върти водата и по някакъв начин я задържа. Но това си остава само догадка. 
 

експерименти предположения загадки изчисления

8.

Употребената в текста дума спелеолози е:

 

ТЕКСТ 2.  
Прочетете текста и изпълнете задачите от 7. до 11. включително. 
 
Удивителната българска пещера Дяволското гърло се намира в Западните Родопи, близо до село Триград и на 17 км от град Девин. Обектът омагьосва хората с възможността да се докоснат до частица от тайнствения и страшен подземен свят. Пещерата е пропастна и неразклонена. Входът ѝ наподобява дяволска глава, в гърлото на която от височина 42 метра се изливат водите на река Триградска и образуват най-високия подземен водопад на Балканския полуостров. Заради оглушителния грохот това място е наречено Бучащата зала. На около 400 м от входа водите на реката се губят в сифон, дълъг повече от 150 м, а след него по 60-метрова галерия подземната река напуска пещерата и излиза отново на повърхността през друга пещера. 
Първият опит за влизане в Дяволското гърло е направен през 1962 г. от алпинисти, но изследването е прекратено поради липсата на добро оборудване. Шест години по-късно нивото на река Триградска се покачва значително и тя завлича всичко по пътя си в гърлото на пещерата. Нищо от това никога не излиза на изхода на реката. 
Феноменът се прочува бързо. През 1970 г. двама млади леководолази решават да проучат какво се случва с предметите, попадащи в пещерната река. Двамата влизат срещу течението ѝ , но не се завръщат. Организираната спасителна акция е неуспешна. През следващото десетилетие се правят редица нови опити да бъде разкрита загадката на родопската пещера, но те са безрезултатни. Според гръцки спелеолози тайнствената река излиза в Гърция.  
Българските спелеолози осъществяват интересен експеримент – пускат боя в реката, за да проверят дали ще се появи от другата страна. Според изчисленията им при разстояние от 250 м и при съответните дебит и скорост на течението оцветената вода трябва да се покаже след пет до осем минути. Това обаче не се случва за очакваното време – боята излиза в другия край след два часа. Изчисленията сочат, че водата се губи в протежение на 25 км, но къде – никой не може да каже. Направените различни хипотези остават недоказани. Според една от тях под основната зала на пещерата има друга, по-голяма галерия. Вероятно тя действа като сифон, който непрекъснато върти водата и по някакъв начин я задържа. Но това си остава само догадка. 
 

домашна дума историзъм неологизъм термин

9.

Кое е вярно според информацията от текста?

 

ТЕКСТ 2.  
Прочетете текста и изпълнете задачите от 7. до 11. включително. 
 
Удивителната българска пещера Дяволското гърло се намира в Западните Родопи, близо до село Триград и на 17 км от град Девин. Обектът омагьосва хората с възможността да се докоснат до частица от тайнствения и страшен подземен свят. Пещерата е пропастна и неразклонена. Входът ѝ наподобява дяволска глава, в гърлото на която от височина 42 метра се изливат водите на река Триградска и образуват най-високия подземен водопад на Балканския полуостров. Заради оглушителния грохот това място е наречено Бучащата зала. На около 400 м от входа водите на реката се губят в сифон, дълъг повече от 150 м, а след него по 60-метрова галерия подземната река напуска пещерата и излиза отново на повърхността през друга пещера. 
Първият опит за влизане в Дяволското гърло е направен през 1962 г. от алпинисти, но изследването е прекратено поради липсата на добро оборудване. Шест години по-късно нивото на река Триградска се покачва значително и тя завлича всичко по пътя си в гърлото на пещерата. Нищо от това никога не излиза на изхода на реката. 
Феноменът се прочува бързо. През 1970 г. двама млади леководолази решават да проучат какво се случва с предметите, попадащи в пещерната река. Двамата влизат срещу течението ѝ , но не се завръщат. Организираната спасителна акция е неуспешна. През следващото десетилетие се правят редица нови опити да бъде разкрита загадката на родопската пещера, но те са безрезултатни. Според гръцки спелеолози тайнствената река излиза в Гърция.  
Българските спелеолози осъществяват интересен експеримент – пускат боя в реката, за да проверят дали ще се появи от другата страна. Според изчисленията им при разстояние от 250 м и при съответните дебит и скорост на течението оцветената вода трябва да се покаже след пет до осем минути. Това обаче не се случва за очакваното време – боята излиза в другия край след два часа. Изчисленията сочат, че водата се губи в протежение на 25 км, но къде – никой не може да каже. Направените различни хипотези остават недоказани. Според една от тях под основната зала на пещерата има друга, по-голяма галерия. Вероятно тя действа като сифон, който непрекъснато върти водата и по някакъв начин я задържа. Но това си остава само догадка. 
 

Пещерата Дяволското гърло в Родопите е с много разклонения. Гръцки спелеолози правят интересен експеримент и пускат боя в реката. В пещерата е най-високият подземен водопад на Балканския полуостров. Името си пещерата е получила заради оглушителния грохот на водопада.

10.

Кое според текста възпрепятства първото проучвателно влизане в пещерата Дяволското гърло?

 

ТЕКСТ 2.  
Прочетете текста и изпълнете задачите от 7. до 11. включително. 
 
Удивителната българска пещера Дяволското гърло се намира в Западните Родопи, близо до село Триград и на 17 км от град Девин. Обектът омагьосва хората с възможността да се докоснат до частица от тайнствения и страшен подземен свят. Пещерата е пропастна и неразклонена. Входът ѝ наподобява дяволска глава, в гърлото на която от височина 42 метра се изливат водите на река Триградска и образуват най-високия подземен водопад на Балканския полуостров. Заради оглушителния грохот това място е наречено Бучащата зала. На около 400 м от входа водите на реката се губят в сифон, дълъг повече от 150 м, а след него по 60-метрова галерия подземната река напуска пещерата и излиза отново на повърхността през друга пещера. 
Първият опит за влизане в Дяволското гърло е направен през 1962 г. от алпинисти, но изследването е прекратено поради липсата на добро оборудване. Шест години по-късно нивото на река Триградска се покачва значително и тя завлича всичко по пътя си в гърлото на пещерата. Нищо от това никога не излиза на изхода на реката. 
Феноменът се прочува бързо. През 1970 г. двама млади леководолази решават да проучат какво се случва с предметите, попадащи в пещерната река. Двамата влизат срещу течението ѝ , но не се завръщат. Организираната спасителна акция е неуспешна. През следващото десетилетие се правят редица нови опити да бъде разкрита загадката на родопската пещера, но те са безрезултатни. Според гръцки спелеолози тайнствената река излиза в Гърция.  
Българските спелеолози осъществяват интересен експеримент – пускат боя в реката, за да проверят дали ще се появи от другата страна. Според изчисленията им при разстояние от 250 м и при съответните дебит и скорост на течението оцветената вода трябва да се покаже след пет до осем минути. Това обаче не се случва за очакваното време – боята излиза в другия край след два часа. Изчисленията сочат, че водата се губи в протежение на 25 км, но къде – никой не може да каже. Направените различни хипотези остават недоказани. Според една от тях под основната зала на пещерата има друга, по-голяма галерия. Вероятно тя действа като сифон, който непрекъснато върти водата и по някакъв начин я задържа. Но това си остава само догадка. 
 

внезапно придошлата река Триградска неподходящата екипировка на алпинистите бавното изтичане на оцветената вода фаталният край на младите леководолази

11.

В листа за отговори запишете ДВА фактора, които българските спелеолози имат предвид при провеждане на своя експеримент.

ТЕКСТ 2.  
Прочетете текста и изпълнете задачите от 7. до 11. включително. 
 
Удивителната българска пещера Дяволското гърло се намира в Западните Родопи, близо до село Триград и на 17 км от град Девин. Обектът омагьосва хората с възможността да се докоснат до частица от тайнствения и страшен подземен свят. Пещерата е пропастна и неразклонена. Входът ѝ наподобява дяволска глава, в гърлото на която от височина 42 метра се изливат водите на река Триградска и образуват най-високия подземен водопад на Балканския полуостров. Заради оглушителния грохот това място е наречено Бучащата зала. На около 400 м от входа водите на реката се губят в сифон, дълъг повече от 150 м, а след него по 60-метрова галерия подземната река напуска пещерата и излиза отново на повърхността през друга пещера. 
Първият опит за влизане в Дяволското гърло е направен през 1962 г. от алпинисти, но изследването е прекратено поради липсата на добро оборудване. Шест години по-късно нивото на река Триградска се покачва значително и тя завлича всичко по пътя си в гърлото на пещерата. Нищо от това никога не излиза на изхода на реката. 
Феноменът се прочува бързо. През 1970 г. двама млади леководолази решават да проучат какво се случва с предметите, попадащи в пещерната река. Двамата влизат срещу течението ѝ , но не се завръщат. Организираната спасителна акция е неуспешна. През следващото десетилетие се правят редица нови опити да бъде разкрита загадката на родопската пещера, но те са безрезултатни. Според гръцки спелеолози тайнствената река излиза в Гърция.  
Българските спелеолози осъществяват интересен експеримент – пускат боя в реката, за да проверят дали ще се появи от другата страна. Според изчисленията им при разстояние от 250 м и при съответните дебит и скорост на течението оцветената вода трябва да се покаже след пет до осем минути. Това обаче не се случва за очакваното време – боята излиза в другия край след два часа. Изчисленията сочат, че водата се губи в протежение на 25 км, но къде – никой не може да каже. Направените различни хипотези остават недоказани. Според една от тях под основната зала на пещерата има друга, по-голяма галерия. Вероятно тя действа като сифон, който непрекъснато върти водата и по някакъв начин я задържа. Но това си остава само догадка. 
 

12.

Къде се намира героят разказвач, когато споделя терзанията си?

 

ТЕКСТ 3.   
Прочетете откъса от разказа „Дърво без корен“ от Николай Хайтов и изпълнете задачите от 12. до 20. включително. 
 
Питаш ме как се казвам… Благодаря ти, благодаря! Аз една година вече съм в този град, всеки ден – кажи-речи – сядам на тази пейка и досега никой не ме е попитал как се викам. Ама ни-кой! Ти си първият и затова ти благодаря. Да си жив и здрав и на мойто положение – дай си боже – никога да не дохождаш! 
Да съм гладен и жаден – не! Ако ме гледаш отвънка – всичко ми е пълно и равно. Дъщеря ми – женена, живее си в село, детето ѝ – здраво, мъжът ѝ – председател, синът ми е в министерството, дето се вика, първият помощник, инженер с диплома като чаршаф, с автомобил го вземат и връщат. Жена му – докторица, на заплата, къпят се в порцеланово корито. Яденето ми – ядене, креватът ми – креват, сам в стая и пак съм зле, зле и зле, та няма накъде! Ударил съм назад, отмалявам и се стопявам. Не ми се яде, не мога да заспя и все ми се въртят разни шашави работи в акъла, а пък няма на кого да кажа… Кажа ли – изнамират ме за луд. 
Вземи едно просто, никакво нещо: киселото мляко. Казвам на сина ми Кирча: 
–    Нека бе, Кирчо, аз да ходя да купувам киселото мляко! Иде – върне се човек, хора види, хора го видят, „прошари се“, дето се вика… Нали? 
–    Няма – казва – да ходиш! Както си занесен, ще вземе да те прегази некое моторно средство и сетне кому беля на главата? – Мене! Седи си, казва, вкъщи! Гледай си кефа! 
И аз – вкъщи. Какво да правя! Една къща – кон в нея да разиграваш, апартамент!… Накитено вътре, наредено, подредено, само, дето се вика, ти си артък… Килим до килим, да не смееш да ги настъпиш. Паркетът – излъскан, хай си шавнал, хай си паднал! 
–    Разполагай се вътре! – казва ми синът. – Разполагай се, живей си, яж, пий и за нищо не мисли! 
Как бе, джанъм, да живея? С кого? С трапезарията ли, или с буфета, като ги няма сина и снахата от заран до вечер… Заран отидат, вечер се върнат и с връщането – залепят се на ваджишката кутия кино да гледат, докато стане време за спане, и тогава – „лека ти нощ!“. „Лека нощ“, „довиждане“, „довиждане“, „лека нощ“ – с тия думи се срещаме и изпращаме има вече година и кусур. 
Хайде, докато беше детето им вкъщи – пак добре. Поиграеш си, поводим се и току-виж, разсеяли се мъглите от главата ми, но тая снаха, опустяла – боже прости! – взе, че го махна и го даде на детски ясли, та идва сега в неделята веднъж. 
 

в собствения си дом в апартамента на сина си в градския парк в родната си къща на село

13.

Какво означават думите на героя разказвач в контекста на откъса? Ако ме гледаш отвънка – всичко ми е пълно и равно.

 

ТЕКСТ 3.   
Прочетете откъса от разказа „Дърво без корен“ от Николай Хайтов и изпълнете задачите от 12. до 20. включително. 
 
Питаш ме как се казвам… Благодаря ти, благодаря! Аз една година вече съм в този град, всеки ден – кажи-речи – сядам на тази пейка и досега никой не ме е попитал как се викам. Ама ни-кой! Ти си първият и затова ти благодаря. Да си жив и здрав и на мойто положение – дай си боже – никога да не дохождаш! 
Да съм гладен и жаден – не! Ако ме гледаш отвънка – всичко ми е пълно и равно. Дъщеря ми – женена, живее си в село, детето ѝ – здраво, мъжът ѝ – председател, синът ми е в министерството, дето се вика, първият помощник, инженер с диплома като чаршаф, с автомобил го вземат и връщат. Жена му – докторица, на заплата, къпят се в порцеланово корито. Яденето ми – ядене, креватът ми – креват, сам в стая и пак съм зле, зле и зле, та няма накъде! Ударил съм назад, отмалявам и се стопявам. Не ми се яде, не мога да заспя и все ми се въртят разни шашави работи в акъла, а пък няма на кого да кажа… Кажа ли – изнамират ме за луд. 
Вземи едно просто, никакво нещо: киселото мляко. Казвам на сина ми Кирча: 
–    Нека бе, Кирчо, аз да ходя да купувам киселото мляко! Иде – върне се човек, хора види, хора го видят, „прошари се“, дето се вика… Нали? 
–    Няма – казва – да ходиш! Както си занесен, ще вземе да те прегази некое моторно средство и сетне кому беля на главата? – Мене! Седи си, казва, вкъщи! Гледай си кефа! 
И аз – вкъщи. Какво да правя! Една къща – кон в нея да разиграваш, апартамент!… Накитено вътре, наредено, подредено, само, дето се вика, ти си артък… Килим до килим, да не смееш да ги настъпиш. Паркетът – излъскан, хай си шавнал, хай си паднал! 
–    Разполагай се вътре! – казва ми синът. – Разполагай се, живей си, яж, пий и за нищо не мисли! 
Как бе, джанъм, да живея? С кого? С трапезарията ли, или с буфета, като ги няма сина и снахата от заран до вечер… Заран отидат, вечер се върнат и с връщането – залепят се на ваджишката кутия кино да гледат, докато стане време за спане, и тогава – „лека ти нощ!“. „Лека нощ“, „довиждане“, „довиждане“, „лека нощ“ – с тия думи се срещаме и изпращаме има вече година и кусур. 
Хайде, докато беше детето им вкъщи – пак добре. Поиграеш си, поводим се и току-виж, разсеяли се мъглите от главата ми, но тая снаха, опустяла – боже прости! – взе, че го махна и го даде на детски ясли, та идва сега в неделята веднъж. 
 

Героят разказвач като цяло е удовлетворен от живота си. Всичко, с което героят се храни в дома на сина си, е безвкусно. Разказвайки историята си, героят постига хармония с близките си. В новия градски бит на героя няма видими недостатъци.

14.

В контекста на откъса от разказа думата накитено означава:

 

ТЕКСТ 3.   
Прочетете откъса от разказа „Дърво без корен“ от Николай Хайтов и изпълнете задачите от 12. до 20. включително. 
 
Питаш ме как се казвам… Благодаря ти, благодаря! Аз една година вече съм в този град, всеки ден – кажи-речи – сядам на тази пейка и досега никой не ме е попитал как се викам. Ама ни-кой! Ти си първият и затова ти благодаря. Да си жив и здрав и на мойто положение – дай си боже – никога да не дохождаш! 
Да съм гладен и жаден – не! Ако ме гледаш отвънка – всичко ми е пълно и равно. Дъщеря ми – женена, живее си в село, детето ѝ – здраво, мъжът ѝ – председател, синът ми е в министерството, дето се вика, първият помощник, инженер с диплома като чаршаф, с автомобил го вземат и връщат. Жена му – докторица, на заплата, къпят се в порцеланово корито. Яденето ми – ядене, креватът ми – креват, сам в стая и пак съм зле, зле и зле, та няма накъде! Ударил съм назад, отмалявам и се стопявам. Не ми се яде, не мога да заспя и все ми се въртят разни шашави работи в акъла, а пък няма на кого да кажа… Кажа ли – изнамират ме за луд. 
Вземи едно просто, никакво нещо: киселото мляко. Казвам на сина ми Кирча: 
–    Нека бе, Кирчо, аз да ходя да купувам киселото мляко! Иде – върне се човек, хора види, хора го видят, „прошари се“, дето се вика… Нали? 
–    Няма – казва – да ходиш! Както си занесен, ще вземе да те прегази некое моторно средство и сетне кому беля на главата? – Мене! Седи си, казва, вкъщи! Гледай си кефа! 
И аз – вкъщи. Какво да правя! Една къща – кон в нея да разиграваш, апартамент!… Накитено вътре, наредено, подредено, само, дето се вика, ти си артък… Килим до килим, да не смееш да ги настъпиш. Паркетът – излъскан, хай си шавнал, хай си паднал! 
–    Разполагай се вътре! – казва ми синът. – Разполагай се, живей си, яж, пий и за нищо не мисли! 
Как бе, джанъм, да живея? С кого? С трапезарията ли, или с буфета, като ги няма сина и снахата от заран до вечер… Заран отидат, вечер се върнат и с връщането – залепят се на ваджишката кутия кино да гледат, докато стане време за спане, и тогава – „лека ти нощ!“. „Лека нощ“, „довиждане“, „довиждане“, „лека нощ“ – с тия думи се срещаме и изпращаме има вече година и кусур. 
Хайде, докато беше детето им вкъщи – пак добре. Поиграеш си, поводим се и току-виж, разсеяли се мъглите от главата ми, но тая снаха, опустяла – боже прости! – взе, че го махна и го даде на детски ясли, та идва сега в неделята веднъж. 
 

украсено почистено боядисано разтребено

15.

Защо синът на разказвача не разрешава на баща си да ходи до магазина?

 

ТЕКСТ 3.   
Прочетете откъса от разказа „Дърво без корен“ от Николай Хайтов и изпълнете задачите от 12. до 20. включително. 
 
Питаш ме как се казвам… Благодаря ти, благодаря! Аз една година вече съм в този град, всеки ден – кажи-речи – сядам на тази пейка и досега никой не ме е попитал как се викам. Ама ни-кой! Ти си първият и затова ти благодаря. Да си жив и здрав и на мойто положение – дай си боже – никога да не дохождаш! 
Да съм гладен и жаден – не! Ако ме гледаш отвънка – всичко ми е пълно и равно. Дъщеря ми – женена, живее си в село, детето ѝ – здраво, мъжът ѝ – председател, синът ми е в министерството, дето се вика, първият помощник, инженер с диплома като чаршаф, с автомобил го вземат и връщат. Жена му – докторица, на заплата, къпят се в порцеланово корито. Яденето ми – ядене, креватът ми – креват, сам в стая и пак съм зле, зле и зле, та няма накъде! Ударил съм назад, отмалявам и се стопявам. Не ми се яде, не мога да заспя и все ми се въртят разни шашави работи в акъла, а пък няма на кого да кажа… Кажа ли – изнамират ме за луд. 
Вземи едно просто, никакво нещо: киселото мляко. Казвам на сина ми Кирча: 
–    Нека бе, Кирчо, аз да ходя да купувам киселото мляко! Иде – върне се човек, хора види, хора го видят, „прошари се“, дето се вика… Нали? 
–    Няма – казва – да ходиш! Както си занесен, ще вземе да те прегази некое моторно средство и сетне кому беля на главата? – Мене! Седи си, казва, вкъщи! Гледай си кефа! 
И аз – вкъщи. Какво да правя! Една къща – кон в нея да разиграваш, апартамент!… Накитено вътре, наредено, подредено, само, дето се вика, ти си артък… Килим до килим, да не смееш да ги настъпиш. Паркетът – излъскан, хай си шавнал, хай си паднал! 
–    Разполагай се вътре! – казва ми синът. – Разполагай се, живей си, яж, пий и за нищо не мисли! 
Как бе, джанъм, да живея? С кого? С трапезарията ли, или с буфета, като ги няма сина и снахата от заран до вечер… Заран отидат, вечер се върнат и с връщането – залепят се на ваджишката кутия кино да гледат, докато стане време за спане, и тогава – „лека ти нощ!“. „Лека нощ“, „довиждане“, „довиждане“, „лека нощ“ – с тия думи се срещаме и изпращаме има вече година и кусур. 
Хайде, докато беше детето им вкъщи – пак добре. Поиграеш си, поводим се и току-виж, разсеяли се мъглите от главата ми, но тая снаха, опустяла – боже прости! – взе, че го махна и го даде на детски ясли, та идва сега в неделята веднъж. 
 

Страхува се, че баща му може да се дезориентира в непознатия град. Притеснява се, че баща му може неволно да му създаде неприятности. Опасява се, че възрастният му баща може да изпитва страх от големия град. Бои се, че със селския си манталитет баща му може да го изложи пред хората.

16.

Чрез разказа от първо лице НЕ се постига:

 

ТЕКСТ 3.   
Прочетете откъса от разказа „Дърво без корен“ от Николай Хайтов и изпълнете задачите от 12. до 20. включително. 
 
Питаш ме как се казвам… Благодаря ти, благодаря! Аз една година вече съм в този град, всеки ден – кажи-речи – сядам на тази пейка и досега никой не ме е попитал как се викам. Ама ни-кой! Ти си първият и затова ти благодаря. Да си жив и здрав и на мойто положение – дай си боже – никога да не дохождаш! 
Да съм гладен и жаден – не! Ако ме гледаш отвънка – всичко ми е пълно и равно. Дъщеря ми – женена, живее си в село, детето ѝ – здраво, мъжът ѝ – председател, синът ми е в министерството, дето се вика, първият помощник, инженер с диплома като чаршаф, с автомобил го вземат и връщат. Жена му – докторица, на заплата, къпят се в порцеланово корито. Яденето ми – ядене, креватът ми – креват, сам в стая и пак съм зле, зле и зле, та няма накъде! Ударил съм назад, отмалявам и се стопявам. Не ми се яде, не мога да заспя и все ми се въртят разни шашави работи в акъла, а пък няма на кого да кажа… Кажа ли – изнамират ме за луд. 
Вземи едно просто, никакво нещо: киселото мляко. Казвам на сина ми Кирча: 
–    Нека бе, Кирчо, аз да ходя да купувам киселото мляко! Иде – върне се човек, хора види, хора го видят, „прошари се“, дето се вика… Нали? 
–    Няма – казва – да ходиш! Както си занесен, ще вземе да те прегази некое моторно средство и сетне кому беля на главата? – Мене! Седи си, казва, вкъщи! Гледай си кефа! 
И аз – вкъщи. Какво да правя! Една къща – кон в нея да разиграваш, апартамент!… Накитено вътре, наредено, подредено, само, дето се вика, ти си артък… Килим до килим, да не смееш да ги настъпиш. Паркетът – излъскан, хай си шавнал, хай си паднал! 
–    Разполагай се вътре! – казва ми синът. – Разполагай се, живей си, яж, пий и за нищо не мисли! 
Как бе, джанъм, да живея? С кого? С трапезарията ли, или с буфета, като ги няма сина и снахата от заран до вечер… Заран отидат, вечер се върнат и с връщането – залепят се на ваджишката кутия кино да гледат, докато стане време за спане, и тогава – „лека ти нощ!“. „Лека нощ“, „довиждане“, „довиждане“, „лека нощ“ – с тия думи се срещаме и изпращаме има вече година и кусур. 
Хайде, докато беше детето им вкъщи – пак добре. Поиграеш си, поводим се и току-виж, разсеяли се мъглите от главата ми, но тая снаха, опустяла – боже прости! – взе, че го махна и го даде на детски ясли, та идва сега в неделята веднъж. 
 

саморазкриването на героя разказвач, осъществено чрез езиковия изказ предизвикването на по-голяма съпричастност към съдбата на героя разказвач осмиването на разказвача, попаднал в непривична за него нова среда показването на градското битие от гледна точка на идващия от село герой

17.

Защо героя разказвач го изнамират... за луд?

 

ТЕКСТ 3.   
Прочетете откъса от разказа „Дърво без корен“ от Николай Хайтов и изпълнете задачите от 12. до 20. включително. 
 
Питаш ме как се казвам… Благодаря ти, благодаря! Аз една година вече съм в този град, всеки ден – кажи-речи – сядам на тази пейка и досега никой не ме е попитал как се викам. Ама ни-кой! Ти си първият и затова ти благодаря. Да си жив и здрав и на мойто положение – дай си боже – никога да не дохождаш! 
Да съм гладен и жаден – не! Ако ме гледаш отвънка – всичко ми е пълно и равно. Дъщеря ми – женена, живее си в село, детето ѝ – здраво, мъжът ѝ – председател, синът ми е в министерството, дето се вика, първият помощник, инженер с диплома като чаршаф, с автомобил го вземат и връщат. Жена му – докторица, на заплата, къпят се в порцеланово корито. Яденето ми – ядене, креватът ми – креват, сам в стая и пак съм зле, зле и зле, та няма накъде! Ударил съм назад, отмалявам и се стопявам. Не ми се яде, не мога да заспя и все ми се въртят разни шашави работи в акъла, а пък няма на кого да кажа… Кажа ли – изнамират ме за луд. 
Вземи едно просто, никакво нещо: киселото мляко. Казвам на сина ми Кирча: 
–    Нека бе, Кирчо, аз да ходя да купувам киселото мляко! Иде – върне се човек, хора види, хора го видят, „прошари се“, дето се вика… Нали? 
–    Няма – казва – да ходиш! Както си занесен, ще вземе да те прегази некое моторно средство и сетне кому беля на главата? – Мене! Седи си, казва, вкъщи! Гледай си кефа! 
И аз – вкъщи. Какво да правя! Една къща – кон в нея да разиграваш, апартамент!… Накитено вътре, наредено, подредено, само, дето се вика, ти си артък… Килим до килим, да не смееш да ги настъпиш. Паркетът – излъскан, хай си шавнал, хай си паднал! 
–    Разполагай се вътре! – казва ми синът. – Разполагай се, живей си, яж, пий и за нищо не мисли! 
Как бе, джанъм, да живея? С кого? С трапезарията ли, или с буфета, като ги няма сина и снахата от заран до вечер… Заран отидат, вечер се върнат и с връщането – залепят се на ваджишката кутия кино да гледат, докато стане време за спане, и тогава – „лека ти нощ!“. „Лека нощ“, „довиждане“, „довиждане“, „лека нощ“ – с тия думи се срещаме и изпращаме има вече година и кусур. 
Хайде, докато беше детето им вкъщи – пак добре. Поиграеш си, поводим се и току-виж, разсеяли се мъглите от главата ми, но тая снаха, опустяла – боже прости! – взе, че го махна и го даде на детски ясли, та идва сега в неделята веднъж. 
 

Не е нормално да разполагаш с всички удобства и да се чувстваш зле. Героят разказвач презира създадения битов комфорт в дома на сина си. Героят не проумява несравнимите предимства на живота в града. Близките на героя не разбират преживяванията и ценностите му.

18.

Като имате предвид откъса, в листа за отговори СЪС СВОИ ДУМИ запишете ДВА примера за отчуждението между хората в града.

ТЕКСТ 3.   
Прочетете откъса от разказа „Дърво без корен“ от Николай Хайтов и изпълнете задачите от 12. до 20. включително. 
 
Питаш ме как се казвам… Благодаря ти, благодаря! Аз една година вече съм в този град, всеки ден – кажи-речи – сядам на тази пейка и досега никой не ме е попитал как се викам. Ама ни-кой! Ти си първият и затова ти благодаря. Да си жив и здрав и на мойто положение – дай си боже – никога да не дохождаш! 
Да съм гладен и жаден – не! Ако ме гледаш отвънка – всичко ми е пълно и равно. Дъщеря ми – женена, живее си в село, детето ѝ – здраво, мъжът ѝ – председател, синът ми е в министерството, дето се вика, първият помощник, инженер с диплома като чаршаф, с автомобил го вземат и връщат. Жена му – докторица, на заплата, къпят се в порцеланово корито. Яденето ми – ядене, креватът ми – креват, сам в стая и пак съм зле, зле и зле, та няма накъде! Ударил съм назад, отмалявам и се стопявам. Не ми се яде, не мога да заспя и все ми се въртят разни шашави работи в акъла, а пък няма на кого да кажа… Кажа ли – изнамират ме за луд. 
Вземи едно просто, никакво нещо: киселото мляко. Казвам на сина ми Кирча: 
–    Нека бе, Кирчо, аз да ходя да купувам киселото мляко! Иде – върне се човек, хора види, хора го видят, „прошари се“, дето се вика… Нали? 
–    Няма – казва – да ходиш! Както си занесен, ще вземе да те прегази некое моторно средство и сетне кому беля на главата? – Мене! Седи си, казва, вкъщи! Гледай си кефа! 
И аз – вкъщи. Какво да правя! Една къща – кон в нея да разиграваш, апартамент!… Накитено вътре, наредено, подредено, само, дето се вика, ти си артък… Килим до килим, да не смееш да ги настъпиш. Паркетът – излъскан, хай си шавнал, хай си паднал! 
–    Разполагай се вътре! – казва ми синът. – Разполагай се, живей си, яж, пий и за нищо не мисли! 
Как бе, джанъм, да живея? С кого? С трапезарията ли, или с буфета, като ги няма сина и снахата от заран до вечер… Заран отидат, вечер се върнат и с връщането – залепят се на ваджишката кутия кино да гледат, докато стане време за спане, и тогава – „лека ти нощ!“. „Лека нощ“, „довиждане“, „довиждане“, „лека нощ“ – с тия думи се срещаме и изпращаме има вече година и кусур. 
Хайде, докато беше детето им вкъщи – пак добре. Поиграеш си, поводим се и току-виж, разсеяли се мъглите от главата ми, но тая снаха, опустяла – боже прости! – взе, че го махна и го даде на детски ясли, та идва сега в неделята веднъж. 
 

19.

В листа за отговори запишете какво решение е най-вероятно да вземе героят като резултат от отчуждението.

ТЕКСТ 3.   
Прочетете откъса от разказа „Дърво без корен“ от Николай Хайтов и изпълнете задачите от 12. до 20. включително. 
 
Питаш ме как се казвам… Благодаря ти, благодаря! Аз една година вече съм в този град, всеки ден – кажи-речи – сядам на тази пейка и досега никой не ме е попитал как се викам. Ама ни-кой! Ти си първият и затова ти благодаря. Да си жив и здрав и на мойто положение – дай си боже – никога да не дохождаш! 
Да съм гладен и жаден – не! Ако ме гледаш отвънка – всичко ми е пълно и равно. Дъщеря ми – женена, живее си в село, детето ѝ – здраво, мъжът ѝ – председател, синът ми е в министерството, дето се вика, първият помощник, инженер с диплома като чаршаф, с автомобил го вземат и връщат. Жена му – докторица, на заплата, къпят се в порцеланово корито. Яденето ми – ядене, креватът ми – креват, сам в стая и пак съм зле, зле и зле, та няма накъде! Ударил съм назад, отмалявам и се стопявам. Не ми се яде, не мога да заспя и все ми се въртят разни шашави работи в акъла, а пък няма на кого да кажа… Кажа ли – изнамират ме за луд. 
Вземи едно просто, никакво нещо: киселото мляко. Казвам на сина ми Кирча: 
–    Нека бе, Кирчо, аз да ходя да купувам киселото мляко! Иде – върне се човек, хора види, хора го видят, „прошари се“, дето се вика… Нали? 
–    Няма – казва – да ходиш! Както си занесен, ще вземе да те прегази некое моторно средство и сетне кому беля на главата? – Мене! Седи си, казва, вкъщи! Гледай си кефа! 
И аз – вкъщи. Какво да правя! Една къща – кон в нея да разиграваш, апартамент!… Накитено вътре, наредено, подредено, само, дето се вика, ти си артък… Килим до килим, да не смееш да ги настъпиш. Паркетът – излъскан, хай си шавнал, хай си паднал! 
–    Разполагай се вътре! – казва ми синът. – Разполагай се, живей си, яж, пий и за нищо не мисли! 
Как бе, джанъм, да живея? С кого? С трапезарията ли, или с буфета, като ги няма сина и снахата от заран до вечер… Заран отидат, вечер се върнат и с връщането – залепят се на ваджишката кутия кино да гледат, докато стане време за спане, и тогава – „лека ти нощ!“. „Лека нощ“, „довиждане“, „довиждане“, „лека нощ“ – с тия думи се срещаме и изпращаме има вече година и кусур. 
Хайде, докато беше детето им вкъщи – пак добре. Поиграеш си, поводим се и току-виж, разсеяли се мъглите от главата ми, но тая снаха, опустяла – боже прости! – взе, че го махна и го даде на детски ясли, та идва сега в неделята веднъж. 
 

20.

В листа за отговори запишете какво се постига чрез използването на диалектни думи в речта на героя.

 

ТЕКСТ 3.   
Прочетете откъса от разказа „Дърво без корен“ от Николай Хайтов и изпълнете задачите от 12. до 20. включително. 
 
Питаш ме как се казвам… Благодаря ти, благодаря! Аз една година вече съм в този град, всеки ден – кажи-речи – сядам на тази пейка и досега никой не ме е попитал как се викам. Ама ни-кой! Ти си първият и затова ти благодаря. Да си жив и здрав и на мойто положение – дай си боже – никога да не дохождаш! 
Да съм гладен и жаден – не! Ако ме гледаш отвънка – всичко ми е пълно и равно. Дъщеря ми – женена, живее си в село, детето ѝ – здраво, мъжът ѝ – председател, синът ми е в министерството, дето се вика, първият помощник, инженер с диплома като чаршаф, с автомобил го вземат и връщат. Жена му – докторица, на заплата, къпят се в порцеланово корито. Яденето ми – ядене, креватът ми – креват, сам в стая и пак съм зле, зле и зле, та няма накъде! Ударил съм назад, отмалявам и се стопявам. Не ми се яде, не мога да заспя и все ми се въртят разни шашави работи в акъла, а пък няма на кого да кажа… Кажа ли – изнамират ме за луд. 
Вземи едно просто, никакво нещо: киселото мляко. Казвам на сина ми Кирча: 
–    Нека бе, Кирчо, аз да ходя да купувам киселото мляко! Иде – върне се човек, хора види, хора го видят, „прошари се“, дето се вика… Нали? 
–    Няма – казва – да ходиш! Както си занесен, ще вземе да те прегази некое моторно средство и сетне кому беля на главата? – Мене! Седи си, казва, вкъщи! Гледай си кефа! 
И аз – вкъщи. Какво да правя! Една къща – кон в нея да разиграваш, апартамент!… Накитено вътре, наредено, подредено, само, дето се вика, ти си артък… Килим до килим, да не смееш да ги настъпиш. Паркетът – излъскан, хай си шавнал, хай си паднал! 
–    Разполагай се вътре! – казва ми синът. – Разполагай се, живей си, яж, пий и за нищо не мисли! 
Как бе, джанъм, да живея? С кого? С трапезарията ли, или с буфета, като ги няма сина и снахата от заран до вечер… Заран отидат, вечер се върнат и с връщането – залепят се на ваджишката кутия кино да гледат, докато стане време за спане, и тогава – „лека ти нощ!“. „Лека нощ“, „довиждане“, „довиждане“, „лека нощ“ – с тия думи се срещаме и изпращаме има вече година и кусур. 
Хайде, докато беше детето им вкъщи – пак добре. Поиграеш си, поводим се и току-виж, разсеяли се мъглите от главата ми, но тая снаха, опустяла – боже прости! – взе, че го махна и го даде на детски ясли, та идва сега в неделята веднъж. 
 

21.

Формулирайте в 4 – 5 изречения СОБСТВЕНА теза по темата Човекът и общуването.

22.

Препишете текста, като редактирате допуснатите 8 грешки в ученически писмен текст.

В творчеството на Елин Пелин присъства мотива за женската хубост. Сред геройните му безспорно се отличава Албена. Нейната походка и правата ѝ снага привлича погледа от далече. В едноименната творба от Вечери в Антимовския хан, женската красота поражда греха и последвалото го престъпление. Греховната любов на Албена разрушава семейството ѝ за което тя е заклеймена.

23.

Предайте в резюме съдържанието на откъса от творбата - Дърво без корен така, че да го разбере читател, който не е чел Хайтовия разказ.

ТЕКСТ 3.   
Прочетете откъса от разказа „Дърво без корен“ от Николай Хайтов и изпълнете задачите от 12. до 20. включително. 
 
Питаш ме как се казвам… Благодаря ти, благодаря! Аз една година вече съм в този град, всеки ден – кажи-речи – сядам на тази пейка и досега никой не ме е попитал как се викам. Ама ни-кой! Ти си първият и затова ти благодаря. Да си жив и здрав и на мойто положение – дай си боже – никога да не дохождаш! 
Да съм гладен и жаден – не! Ако ме гледаш отвънка – всичко ми е пълно и равно. Дъщеря ми – женена, живее си в село, детето ѝ – здраво, мъжът ѝ – председател, синът ми е в министерството, дето се вика, първият помощник, инженер с диплома като чаршаф, с автомобил го вземат и връщат. Жена му – докторица, на заплата, къпят се в порцеланово корито. Яденето ми – ядене, креватът ми – креват, сам в стая и пак съм зле, зле и зле, та няма накъде! Ударил съм назад, отмалявам и се стопявам. Не ми се яде, не мога да заспя и все ми се въртят разни шашави работи в акъла, а пък няма на кого да кажа… Кажа ли – изнамират ме за луд. 
Вземи едно просто, никакво нещо: киселото мляко. Казвам на сина ми Кирча: 
–    Нека бе, Кирчо, аз да ходя да купувам киселото мляко! Иде – върне се човек, хора види, хора го видят, „прошари се“, дето се вика… Нали? 
–    Няма – казва – да ходиш! Както си занесен, ще вземе да те прегази некое моторно средство и сетне кому беля на главата? – Мене! Седи си, казва, вкъщи! Гледай си кефа! 
И аз – вкъщи. Какво да правя! Една къща – кон в нея да разиграваш, апартамент!… Накитено вътре, наредено, подредено, само, дето се вика, ти си артък… Килим до килим, да не смееш да ги настъпиш. Паркетът – излъскан, хай си шавнал, хай си паднал! 
–    Разполагай се вътре! – казва ми синът. – Разполагай се, живей си, яж, пий и за нищо не мисли! 
Как бе, джанъм, да живея? С кого? С трапезарията ли, или с буфета, като ги няма сина и снахата от заран до вечер… Заран отидат, вечер се върнат и с връщането – залепят се на ваджишката кутия кино да гледат, докато стане време за спане, и тогава – „лека ти нощ!“. „Лека нощ“, „довиждане“, „довиждане“, „лека нощ“ – с тия думи се срещаме и изпращаме има вече година и кусур. 
Хайде, докато беше детето им вкъщи – пак добре. Поиграеш си, поводим се и току-виж, разсеяли се мъглите от главата ми, но тая снаха, опустяла – боже прости! – взе, че го махна и го даде на детски ясли, та идва сега в неделята веднъж.