Б Е Л К А - разказ

      Да ви разкажа ли за едно малко кученце ?  Е, не като Ласи умно и силно, но като Ласи  -  добро.   

     Подариха го на един мъж и една жена, когато беше много, много мъничко  -  току-що прогледало. „А-а-а !”- заскача като малко дете жената  и го гушна, а то се сви, разтреперано и стисна очички. Нарекоха го БЕЛКА, Нали беше бяло и меко като памук. Наляха му в паничка мляко и то плахо топна розовото си носле в него. Потопи  го, изплашено се дръпне, после пак и пак – не  става ! Жената започна да го храни с капкомер – толкова мъничко беше – после с биберон…Научи се да лочи ! И започна да расте. Расте и играе, лае с тъничко гласче, расте…Но не порасна голямо – породата му беше такава.. Остана с къси крачета и пухкава като облаче опашка. Не изпълняваше номера като  цирковите кучета, но разбираше като му кажат : „Да ! Не ! Ела при мен ! Иди на място ! Легни ! Здрасти…” Никога не започваше да яде преди  да му кажат „Да” А, когато питаха :”Белка слуша ли ?” размахваше облачето-опашка и се смееше. Наистина се смееше ! Особено, когато имаше край нея зайче или пиленце. Побутне го с лапичка, докосне го с муцунка, смее се, а после легне и притвори доволно очи…  

       Не можа да свикне да се вози в кола, както някои кучета, които, изправени на задните си лапи гледат през прозореца. Ставаше й лошо. Какво ли не опитваха – покриваха главата й с кърпа, жената я гушваше  в скута си, даваше й да яде нещо, но Белка трепереше и се… напишваше… Най-после мъжът измисли следното : махна предната дясна седалка, сложи дюшечето й на пода и Белка доволна и засмяна се изтегна на него. Повече проблеми  нямаше. Само, дето в началото, на жената й беше обидно, че пътува на задната седалка, но го преглътна заради Белка…   А, когато я заведоха на  море, беше много смешна. Лае, дърпа се, рита – страхуваше се от водата. Не от вода изобщо, а от много вода, каквото беше морето. Плашеше я плясъка на вълните…Един ден я загубиха. Уж беше вързана за вратата на бунгалото. Викаха я, търсиха я, обиколиха къмпинга – няма я. Върнаха се в бунгалото отчаяни. Чудят се къде още да я търсят  и дали някой не я е откраднал… Само за  5 минути я бяха оставили сама, но вратата беше отворена…Дръпнаха въженцето, чу се скимтене откъм леглото и какво да видят – Белка легнала върху чаршафите  /толкова бяла беше !/  и ги гледа като примигва бързо, бързо. Чула ги е, но не се е обадила – знаеше, че не й беше разрешено да лежи в леглото… Обичаше сладолед. Ядеше го бързо, лакомо, но след второто  кашляне вече й го даваха по малко, с лъжичката…  Ако пътуваха с влак или автобус и за Белка вземаха билет за възрастни, въпреки че беше в затворен кашон с дупки отгоре, под седалката и си имаше неин паспорт. Веднъж един влаков кондуктор категорично отказа да я приеме, но като му дадоха пари, колкото за още  3 възрастни билета, се съгласи. И колко пъти проверява дали кротува…Кротуваше.   

      На кино не можеше да я водят. Един път, като се върнаха от един нашумял филм, Белка ги посрещна, както винаги, с радостен лай, скачаше около тях, подаваше лапичка…Във филма някой си крещеше на някого си :”Ще те убия ! Ще те убия-я !” и мъжът започна да го имитира като махаше заканително към жената. Белка настръхна, залая яростно и се хвърли срещу него, после се гушна в жената и продължи да лае без да откъсва очи  от  мъжа. Умряха си от смях ! Едва я успокоиха…     Ами, когато имаше една такава специална акция на МВР, която продължи близо  2 години – де що срещнат или видят куче самичко, да го убиват. Без или с нашийник с адрес, нямаше значение  -  наред , щом е самичко. И по лозята ходеха, през прозорците стреляха.. А тогава и тримата, все още, живееха в едностайна виличка на лозето си. Ако се налагаше да излизат без Белка, слагаха дюшечето й под леглото и й казваха:”На място ! Шшт -  Тихо !” и Белка не помръдваше докато се върнат.  И да са надничали през прозореца, и да са чукали ония – Белка кротува, знае -  щом не й знаят името – не са добри. Но все пак, като се върнеха, най-напред поглеждаха прозорецът не е ли счупен…     

       И тримата живяха на много места  - и в град, и в село, на планина… Нямаха си свой дом. Събориха им виличката, отчуждиха и тяхното лозе и построиха големи, студени блокове. И те имаха, в един от тях, апартамент заради лозето, но не им  стана топло в него… Никога…     По време на „Републиката на младостта”, живееха в едно  Станджанско село в малка къщичка, в малка стаичка. Направиха за Белка в копата сено хралупа, застелиха я меко, но Белка не я искаше, скимтеше жално, жално… Един ден жената очудено извика :” Я ! Белка има  2 брадавици  на носа си ! Ела, ела да видиш !”… „Какви брадавици ! Това са кърлежи !”… Като я огледаха  -  те по цялото й тяло !  Започнаха да ги махат -  82 ! Те я чистят, а Белка скимти от болка и ближе ръцете им. Разплака ги. Почувстваха се виновни, че не са разбрали по-рано. Изкъпаха я, с памуче топнаха на всяка дупчица ракия, намазаха я с олио и си я прибраха пак при тях на дюшечето. Вечер чакаше да я погалят за Лека нощ : „Хайде Белка да спи. Шшт, Тихо…” и тя лягаше на дюшечето зад вратата, слагаше глава на предните си лапички и затваряше очи усмихната… Никога, никъде  не ги е събуждала сутрин с лай. Наблюдавали са я. Отвори си очите, попримигне, прозине се, опъне си краката, както е легнала,изправи се на предните лапички, пак се опъне, става, отръска се и поглежда към леглото им. Наостря уши  -  тихо е, още спят… Тихичко се разхожда из стаята, отива до вратата, гледа бравата, спира до леглото, ослушва се и пак се връща до вратата. Без да издаде звук. Най-после се изправя до леглото, слага предпазливо лапички върху завивката и плахо потупва с едната. Почака, почака и пак потупва. Мъжът и жената прихват да се смеят… Чак тогава Белка лае ! Лае и бяга до вратата, тропа на място и лае, сякаш се кара : „Ей, сънливци ! Трябва да изляза-а !”…           Всички кученца, които роди Белка през живота си – 22, хората ги вземаха и ги кръщаваха Белка или Белчо, макар че бяха шарени и с неопределена порода.  Последните три ги роди в Родопите. Шарени, пухкави…Едното беше по-голямо от другите. Още като го видя, жената каза :”Досега Белка не е раждала такова грозно кученце.” Когато бяха на  3 дена, заваля пороен дъжд. Като из ведро се изсипа ! Само за минути потече цяла река  -  не може да се излезе навън. Жената наметна дъждобран и отиде да види какво е при Белка и кученцата. Водата беше заляла и колибката й, макар че беше под навеса. Белка плуваше, захапала за врата едно от мъничките и го остави до другото на по-високо, върху въглищата. И двете бяха удавени…Жената нагази във водата и взе най-голямото, грозното, което скимтеше и чакаше в колибката реда си. Дочака края на бурята с тях върху въглищата. А тя, както бързо дойде, така и бързо си отиде. Сякаш беше дошла специално за двете кученца…После мъжът ги занесе в гората… 

      Преместиха колибката, застлаха я със суха завивка…  На другата сутрин и трите бяха пак под Белка !... Грозното скимти и сучи, а Белка побутва другите  с муцунка, подканя ги да сучат, но те не искаха… Когато мъжът се върна пак от гората, жената плачеше : „ Защо се удавиха хубавите, а грозното остана ! ..”  Той я изгледа свирепо  - за първи път, от както бяха заедно…  Много, много   дни Белка беше като болна  -  тъжна, не яде, скимти, обикаля…не лае, а вие…Грозното расте, лае, играе с майка си и тя пак започна да се смее, но не както преди…                

       Един ден Белка изчезна. Не се прибра вечерта. Повикаха я, потърсиха я, но знаеха, че няма къде да отиде, ще се върне  - винаги се е връщала.  А  грозното лае, та се дере !...Беше бежаво, с бяла точка на челото, затова го кръстиха   ДИРА  - на Индира Ганди…  На другия ден към обяд, Белка си дойде. Не върви, а се влачи пълзешком… Огледаха я – не е  ударена. Не иска да яде, нито вода, диша едва-едва… Разбраха, че е натровена – навярно е яла нещо из тютюневите ниви, които пръскаха с някакви препарати…. Наливаха в устата й прясно мляко  -  не помага…А Дира се вре,  да сучи…Никога Белка не е била толкова тиха. Само поглежда последната си рожба, после жената, мъжа, пак Дира, пак тях… сякаш иска да каже : „Грозно е, но ми го гледайте…” и притваря очи… Късно след обяд, повърна черния си  дроб, въздъхна дълбоко и вече не погледна… Не мога да ви опиша как плака тогава жената. И после, и после – винаги щом стане дума за Белка….                     

      И   Дира порасна , колкото майка си  -  по-голяма не можеше.  Беше палава и не толкова послушна като нея. Разбираше думата  „Не”, но не й обръщаше  внимание. Глезеха я – нали беше Белкина ! И да ви кажа ли – хубава беше, макар че не можеше да се смее…А как се беше научила – носеше обувки  / не казвам  крадеше, за да не я обидя / и ги трупаше зад вратата. Съседите не се сърдеха, просто идваха, смееха се и си ги намираха в купчината… Нея година, когато турците хукнаха с печките и кюнците си за Турция, мъжът и жената  бяха на бригада с други учители, да прибират реколтата.  И Дира с тях. Но една  сутрин тайно ги последва на полето и  пъдарят  я  застреля,   защото  била  самичка… Като разбра това, жената яростно се нахвърли върху него с най-грозните думи и го удряше с юмруци където свари. Цяло село гледаше, но никой не му се подигра, защото стоеше без да помръдне и да каже дума ...    

       После жената обвиняваше себе си, че беше кръстила Дира на Индира Ганди.